На 5 септември излиза „Светът на догмата“ – втората книга от трилогията „Солунските братя“ на Слав Хр. Караславов.

 Трилогията „Солунските братя“ проследява трудния път на светите братя Кирил и Методий в мисията им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата азбука и разпространението на книжнината ги превръща в небесните покровители на цялото славянство.

 

За „Светът на догмата“

Константин-Кирил и Методий се отправят към Великоморавия, за да разпространяват Божието слово. Със себе си взимат и първите книги, преведени с новата славянска азбука. Те са изпратени на тази мисия с благословията на Константинополската църква, но в земите на княз Ростислав се сблъскват с гнева и отхвърлянето на папските наместници. Светите братя трябва да се борят както с вековната догма на триезичието, така и с човешки пороци като алчност, жажда за власт, поквара.

Междувременно България подписва мирен договор с Византия, като едно от условията е да приеме християнството. Народът бавно и мъчително преминава към новата вяра. Но не е лесно да бъдат заменени старите традиции с нови и неразбираеми за простолюдието правила. Княз Борис осъзнава, че трябва да действа с твърда ръка, дори с цената на непростими жертви.

 

За Слав Хр. Караславов

 

Слав Хр. Караславов (1932–2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път започва като журналист, а след успеха на първата му поетична книга се установява в София. През годините заема високи постове в различни издателства и писателски организации.

Караславов вече е утвърден поет, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 г. изпод перото му излиза романът „Хроника за Хаджи Димитър“. Високо оценена е и тетралогията му „И се възвисиха Асеневци“, а смятаната за най-добрата му белетристична творба – „Солунските братя“, се радва на огромен читателски интерес.

Караславов е носител на редица национални и международни награди, негови произведения са преведени на 27 езика.

 

Откъс

 

Константин отвори очи и дълго стоя загледан в дървения таван, потъмнял от времето, запазил шарките от детството му. Заслушан в шътъка из къщата, той се мъчеше да си припомни подробности от онези години, когато далечните пътища бяха само една мечта. В тази стая той влизаше твърде рядко. Тя бе спалня на родителите му и баща му не обичаше децата да се катерят по широкото легло с орловите глави по таблите и с благославящата ръка, там, където полагаха главите си за сън и отмора. Децата си имаха други стаи, в лявото крило на къщата. Там бе тяхното владение. И седемте синове и дъщери на друнгария Лъв никога не преставаха да воюват помежду си. Всъщност воюваха по детски: за добра дума, за ласка, за лакомства, кой да седне по-близо до коляното на майка си, да се докосне до меката ѝ длан, да изпита радостта на това докосване. Един безгрижен свят бе минал под тези тавани, из тесните ходници, из този град на детството му. Тесалоника бе началото на неговия път и след като беше кръстосал много страни и пътища, Константин се беше завърнал за кратко, движен от голямото си желание да даде памет на своите славянски братя... Имаше усещането, че най-после надеждите му ще се сбъднат, ще намери мечтаната нива за голямото си дело... Моравско го викаше... Константин много добре разбираше, че Моравско не е България, но все пак бе славянска страна, с близък език... Людете желаеха неговото слово и той се съгласи да им се притече на помощ срещу франкските духовници. И пак имаше тържествен синклит в царствения град, и пак големи думи и мъдри напътствия, преди да тръгнат, и пак недоверчиви погледи от страна на Вардас, и пак потайни заръки... И ако тръгваше към земите на великоморавците, отиваше с чувството, че е успял да узакони своя дългогодишен труд – писмеността, новата азбука. Когато василевсът му възложи водачеството на мисията, Константин рече:

– Макар че съм уморен и болен телом, аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език...

И тогава, без много да се замисли, Михаил удари с длан по облегалката на златния си трон:

– И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?

Този въпрос-отговор ни най-малко не смути Константин. Той пристъпи крачка напред и като се поклони леко, някак престорено уморено рече:

– Кой може тогава да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?...

Тази учтива дързост, отправена като въпрос към василевса, трябваше да доведе отговор. И той не закъсня:

– Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение, и отваря на ония, които чукат – натърти Михаил, като се обърна и изгледа вуйчо си Вардас.

Кесарят кимна в знак на съгласие. Единствен Фотий възропта: той се поклони и вдигна длан, сякаш искаше да спре василевса от прибързани решения, но като срещна погледа му, прехапа думите си наполовина:

– На три езика само...

Но Михаил махна с ръка, а Вардас побърза да разпусне Великия синклит... Излязоха си мълчаливи, замислени, а когато стигнаха патриаршията, Фотий го покани да влезе и гузно започна да се оправдава, задето се беше опитал да му попречи.

Всъщност той се беше опитал да спаси една стара догма, осветена от Църквата: божието слово да се проповядва само на три езика: латински, гръцки и еврейски... Константин разбираше, че не го прави заради догмата, колкото от желанието и убеждението гръцкият език да стане език и на славяните. Фотий не беше толкова набожен, за какъвто се мъчеше да мине. Той бе ясен на Константин. В борбата с папата новият константинополски патриарх искаше да излезе пълен победител. Едно такова решение правеше завоеванията му половинчати. И тогава, и сега Константин не се заблуждаваше, че тази борба ще бъде лека. Папата нямаше лесно да отстъпи земите от своя диоцез на Константинополската църква. И ако той, Константин, се опита да проповядва божието слово на гръцки език и с гръцката азбука, папските люде без колебание ще го премахнат заедно с брат му и учениците им. Добре че навремето бе създал двете азбуки. Тази, която приличаше на гръцката, трябваше да бъде изоставена засега. Другата, на която бяха преведени повечето от светите книги, щеше да му свърши добра работа. Тя е твърде далече и от римската, и от гръцката. И никой не би могъл да го обвини, че отива да проповядва божието учение за сметка на Константинополската църква.

Константин се понадигна и лежешком дръпна завесата на прозореца. В стаята хлуйна бистра, пролетна светлина. Лъх на море и влажна земя промениха насоката на мислите му. Стройната туя до прозореца се залюля лекичко, сякаш искаше да го види, да го поздрави с пристигането му. Когато напусна бащиния си дом, за да постъпи в Магнаура, тази туя бе малко дръвче. Спомня си, на тръгване майка му откъсна едно дъхаво клонче и го закичи. Това клонче дълго се разхожда между страниците на книгите му, додето не се орони. А сега дървото беше се извисило, възмъжало като него, вдигнало гордо връх в синьото небе на ранната пролет. Константин понечи да се изправи, но бавни стъпки го накараха да остане в леглото, а погледът му да улови вратата. Тя се отвори. И в рамката застана майка му. Старата все така стъпваше изправена, но годините си бяха казали думата. Челото ѝ беше набраздено от грижите, кожата на лицето се бе поотпуснала и изрязала две дълбоки гънки около устата и само в очите ѝ се долавяше нещо свежо и синьо, като от младите ѝ години. Тя пристъпи към него, позаслепена от светлината на прозореца, придърпа столчето, нашарено със седеф, и поседна до леглото. Бавно напипа ръката му и Константин усети студените ѝ пръсти. Нямаше я оная млада и топла сила, която излъчваше тази ръка. И все пак докосването ѝ беше нежно и успокояващо.

– Отпочина ли си? – рече майката.

– Иска ли питане – усмихна се Константин.

– А хубаво ли спа?...

– Хубаво... И те сънувах... Изпращаше ме за Константинопол... И ми откъсна клонче от туята на изпроводяк...

– Тогава поне знаех къде отиваш, а сега не знам... Далечна земя е Моравско...

– Не е далечна...

– За тебе – не, но за мен е далечна... Особено за годините ми... Пази се...

– От кого?...

– От лоши люде, от лоши очи и нощни веди...

– Има кой да ме пази...

– Човек сам се пази, а после Бог...

И двамата замълчаха. Константин гледаше старческата ръка, легнала на дланта му, и сякаш виждаше пътищата на един живот, изписани от очертаните вени, от поувехналата кожа. Притвори клепки: една млада и стройна жена тръгна през градина, опънала стан, забола китка цвете на ухото, а на гърдите ѝ златна верижка с едри перпери, като пролетни слънца. Бялата ѝ ръка минава по буйната му коса и той се прилепва към стройното ѝ тяло с дъх на дюля... И изведнъж чува годините да препускат на бели коне и да се стопяват зад хоризонта, а с тях да изчезва един воин, препасал остър меч и затворил живота си в желязна плетена ризница – баща му. Той си беше отишъл с годините, а тя беше останала като птица с едно крило, което постепенно губи силите си. И добре че пътят му мина оттук, да я види пак. Иначе, ако беше тръгнал с кораб през голямата река, която дели земите на българите, можеше никога да не я зърне повече. Съвсем е остаряла, съвсем. Константин издърпа ръката си и леко погали старческите пръсти. Колко много ѝ дължеше, а колко малко ѝ бе дал от себе си. Неговият живот вече не му принадлежеше, той го беше извървял по чужди земи и над чужди книги. Бе воювал със слово в името на истината, в името на ближния, а бе позабравил най-ближния на сърцето си. Къде е тогава справедливостта?... Той бе несправедлив спрямо нея. Бе я накарал дълго да го чака, да го мисли, да се измъчва от черни догадки. И сега го съветва да се пази. И от кого? От людете, за които той е тръгнал да измолва благодат... Но само от тях ли?... Дълбоко в съзнанието ѝ продължава да живее светът на нейното детство, където нощните веди вещаят злини и носят нещастия. Славянският корен все още я държи яко привързана към света на дедите ѝ. А той какво е? Едно нейно продължение. И такъв ще си остане. Иначе нищо не му струваше да прегърне живота на знатните ромеи, да потъне в тяхното охолство, да затвори годините си в света на постовете и ранговете, на доброто ядене и потайните козни, да се отрече от всичко човечно и да се представи за по-голям ромеец, отколкото е, както го правят много други славяни, завоювали доверието на ромеите. Константин знае за какво живее! Той е посветил дните, нощите и годините на своите кръвни братя. Той иска да ги извиси, да докаже, че те могат да бъдат велики, мъдри, непобедими, когато осъзнаят силата и ума си.