Анжел Вагенщайн обичаше да цитира Валери Петров: "Някога мечтаех да имам часовник, сега имам часовник, но нямам мечта". Днес двамата мъдреци, последните мухикати, обявени преживе за класици, са вече в ятото на „летящите хора“, които единият от тях толкова красиво описа.

Докато бяха на земята обаче, една вечер им се случи следното. На честване на Вагенщайн на 17 октомври 2012 г. /деветдесетгодишен юбилей/ испанци и българи кръстосаха шпаги по въпроса: Чий писател е той?  

Позициите на кралството пръв защити преводачът Хуан Антонио Берднер: „Предците на писателя, сефарадските евреи, са дошли тук  от Испания- настояваше той. - Освен това, той пише за Толедо като за свой дом и показва в своите творби, че е възможна солидарност между различните раси. Испанците го обичат и ценят заради любовта му към родината майка. Творчеството му е част от нашата традиция. Той показва, че със смеха могат да се съборят стени, които ни разделят.“

След него в битката се включи и тежката иберийска армада, маститата литераторка от Барселона Мерседес Момани: Сефарадските евреи са изгонени през ХV век и тогава в испанската култура настъпва празнина. Вагенщайн вдига нивото на българската и европейска литература. Той е българското чудо и висока летва, каза пък тя.“

Тогавашният посланик на Мадрид Негово Превъзходителство Хосе Луис Тапия поръси още малко сол в спора, като сравни юбиляра с Марк Твен. Аргументите на българите не бяха по-малко убедителни: За Пловдив той разказва със същата любов, и то съвсем основателно, защото е роден там, твърдяха те.

Спорът се усложни още, когато поетът Никола Инджов /вечна му памет/, съобщи, че и китайците имали подобни претенции, щом Вагенщайн решил действието на най-вълнуващия шпионски роман на съвремието ни да се развива у тях, в Шанхай. Той разказа още как в  Пекин, когато говорили за издаването на книгите на приятеля му Джеки, ставало дума за 55 милиона тираж.

В същия дух и следващите оратори подреждаха Вагенщайн редом с Пол Елюар, Бертолд Брехт, Иля Еренбург и други класици на антифашистката литература.

На всичко това героят на тържеството отговори кратко, със скромна усмивка: С колегата Шекспир, общо взето, се стараем да удовлетворяваме вашите естетически потребности. Аз не мога да говоря за моите читатели, защото тук е най-големият жив български поет - и посочи Валери Петров. - Жив и безсмъртен. Той може да говори за своя публика и читатели, аз още не мога, но се надявам някак си да се завра покрай него.

Такива неща се случват между най-големите, за които таланта на другия не извор на завист, а на радост, възхищение, а понякога и на шеги, на които само те са способни. Като тази например:

При посещение във Франция Вагенщнайн и Антон Дончев били поканени в голямо издателство. Като бивш парижанин Анжел поел ролята на преводач. По някое време той се обърнал към Дончев:

"Тези хора искаят да издадат „Време разделно“ в джобен формат. Питат: Може ли?"

"Може" - отвърнал авторът на прочутия роман, - но да не е за джобни пари.

Джеки, както го наричаха всички заради любовта му към героя на Чарли Чаплин от филма „Хлапето“, умееше да се шегува с всичко и най-вече на себе си. Смехът, писателят определяше като щит, който, като малкото момче, го е пазил от враждебността, лошотията, настръхналия срещу него свят. Нямаше как да му се противопоставя, освен да му се изплезя - казваше. - Така си давах малко кураж, дори, когато съм бил на прага на смъртта.“  

На шестнадесет години той запалва склад с 32 000 кожуха, предназначени за хитлериската армия. И вместо обгорен и със доста съмнителен вид, да побърза да се скрие, подпалвачът, обхванат от любопитство, се върнал да гледа огнеборците, които гасят пожара.

Тази волност, граничеща с лудост, можела да доведе до провал цялата акция. Ремсиската Зора, която било наоколо със задачата да го пази, успяла да го издърпа и спаси, но и го изпортила, т.с. докладвала на Щаба. За безрасъдните му действия, разбира се, го наказали, Той пък, решил, че най-добрия начин да отмъсти на дисциплинираната принципна конспираторка, е, като се ожени за нея.

Парадоксално, но Вагенщайн твърдеше, че за да го има на този свят сто години, заслуга има и румънския крал Михай. Докато чакал да изпълнят смъртната му присъда, американските летци атакували София. Бомба разрушила част от затвора, а обитателите му преместили в Сливен. Там напрегнатото чакане продължило цели 112 дни.

Но каква роля има тук Михай, се питаме? Той просто пуснал руските войски безпрепятствено през страната си. Така те дошли в България около месец по рано, отколкото предвиждало правителството. А знае ли някой какво би могло да се случи в с бъдещия кинодраматург,  когато всеки ден някой от неговите другари увисвал на бесилото?

Вагенщайна твърдеше, че със своите книги е превзел целия свят, без Япония. Мечтаеше със „Сбогом Шанхай“ да влезе в Холивуд. Не успя, но с нея се заеха французите.  

Да доживееш сто години не е героизъм, казваше, но в това време написа сценариите на шестдесет филма. Премиерата на първия му „Звезди“ бе наскоро, въпреки че е бил заснет още през 1959 година. Тогава журито на фестивала в Кан му дава специалната си награда, успех недостигнат до днес от нито един български филм.

У нас обаче, „звездите са угасени“. Не стигат до кината. За цензурата е недупостимо това, което се случва на екрана: любов между хитлеристки офицер и еврейско момиче, на което предстои път към нацистките концлагери.

Партийните функционери намират и други идеологически недостатъци. След една прожекция в тесен кръг, министърът на културата Живко Живков попитал сценариста:

"А как ще отделите еврейската буржоазия от пролетарията?"

- Когато едно дете загива в газовите камери, това има ли някакво значение - отвърнал авторът.

Тези думи възмутили началника: Вижте до къде стигна българската интелегенция, да не прави разлика между буржоазия и пролетарият -  отсякъл той.

Сигурно за такива приказки Вагенщайн три пъти е бил изключван от любимата си комунистическа партия. Но въпреки че често я критикуваше, остана в нея до край. Твърдеше, че, преди всичко, е антифашист. И защото по пътя си към храма, в чийто съществуване не вярваше, бе видял много, надигаше глас срещу шествията с факли и барабани, и схвастики.

Така започна националсоциализмът - казваше. С факли и барабани. На моята възраст човек трябва да знае дали това, което е писал, са само думи, думи, думи... Дали е имало някакъв смисъл. Опитвах се да разкажа за фашизма, това нещастие за човечеството, расовата омраза, противопоставянето на етносите, на народите, войните, през целия този страшен ХХ век. Да се помни от тези с факлите и барабаните, които сега са на 18 години. Дано прочетат някоя страничка, за да разберат накъде вървят, защо вървят, какъв е смисъла. Това ми дава утешение, че ненапразно съм писал думи, думи, думи...

Исак Гозес

Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 година в Пловдив. Прекарва детството си във Франция, където родителите му емигрират по политически причини. Завършва кинодраматургия в Москва. От 1950 г. става сценарист в Българска кинематография и в германската ДЕФА. Сред най-известните му сценарии са за филмите: „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“. През 90-те години се отдава на писателска дейност и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“.  Книгите му са преведени на много езици, включително френски, английски, руски, немски, испански и италиански. През 2003-та Анжел Вагенщайн е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук