11 май е свързан с раждането и смъртта на двама от най-великите пияници на ХХ век. През 1940 година в столичния квартал Коньовица се ражда Иван Славков. Батето е една от емблематичните личности в историята на България от по-новата епоха. По бохемство с него може да се мери единствено братът на Цар Борис ІІІ принц Кирил. На този ден преди 28 години си отива големият руски писател Венедикт Ерофеев. Общото между двамата, освен любовта към алкохола, е също така неповторимото чувство за хумор, ирония, самоирония, стигаща до самосарказъм.

Животът на двамата обаче е коренно различен. След бедно детство и юношество Иван Славков преживява катаклизъм, като губи първата си съпруга, която загива в самолетна катастрофа. Нещастието обаче открива вратата към втората женитба на Батето, която го изстрелва в българския елит, а впоследствие и в световната спортна върхушка. Славков сключва брак с дъщерята на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков - Людмила, което му отваря път към охолен живот и слава. В крайна сметка той става жертва на тях, тъй като умира едва на 70 години. Преди това обаче удоволствията на Батето са колкото за 10 човешки живота.  

Пътят на Славков минава през поста генерален директор на държавната телевизия, което е пост, равен на министерски. Паралелно с това той се издига в Международния олимпийски комитет, където израства до пожизнен член. Батето оглавява и футбола ни, като го ръководи почти 10 години. И понеже никой не е по-голям от живота, на Иван Славков в края на жизнения му път бе предоставено да изпие горчивата чаша. Заради скалъпен от ВВС скандал с подкуп той бе изваден от олимпийското движение, а заедно с това се прости и с поста си в БФС въпреки голямото приятелство с тогавашния бос на ФИФА Сеп Блатер.
Като голям пич, Батето не обвини никой и до последния си ден запази уникалната жажда за живот с неповторимото чувство за хумор. Ще бъде запомнен с лафа "Скучно е само там, където ме няма".

 Далеч по-тъжен е животът на Венедикт Ерофеев, но в никакъв случай и с по-малко емоции.  
Най-прочутото произведение на Ерофеев е считана като библия на пияниците повест „Москва - Петушки“, написана през 1969-1970 година. Публикувана е за пръв път през 1973 г. в Израел, после - в Париж (1977) и чак през 1989-а - в СССР (списание „Вест“). Сходна е съдбата и на другите текстове на Ерофеев: те излизат първо в чужбина и чак в края на перестройката - в родината му. 

Неслучайно Ерофеев често е сравняван с Чарлз Буковски: и двамата са отритнати от обществото и репресирани от държавата, сменят работа след работа и град след град, живеят сред народа, четат много, пият без мярка, пишат „нецензурно“, проникновено и иронично, нехаят за условностите, приживе се превръщат в култови автори.