Има велики филми и има ужасни филми. Такива, които хората обожават, и други, които мразят. Но съществува и трета категория – филми, които са необяснимо надценени, пише списание „Far Out“.
Както и в повечето сфери, има нужда от експерти и критици, които да отделят зърното от плявата и да ни насочат какво си струва да гледаме и какво – не. Това е полезно, защото се правят хиляди филми, а без тяхната помощ вероятно бихме прекарвали дните си в гледане на посредствени продукции.
Но понякога, по някаква причина – било за да угодят на определена публика, било защото харесват други филми на същия режисьор – тези пазители на вкуса решават да ни убедят, че даден филм е велик, когато той очевидно не е. И тогава трябва да се осмелиш, да се изправиш срещу течението и да кажеш: „Чакайте малко... този филм изобщо не е толкова добър.“
Никой не иска да е този човек. И така се стига до ситуация, в която всички се преструват, че харесват нещо, просто за да не изглеждат демоде или за да не развалят всеобщото съгласие. А когато това се случи, се появяват филми като тези – най-надценените на XXI век досега.
„Ла Ла Ленд“ (2016, реж. Деймиън Шазел)
Холивуд обожава, когато Холивуд снима филми за… Холивуд. Това пролича в пълен мащаб с този изморително претенциозен експеримент, в който Райън Гослинг две часа обяснява на Ема Стоун какво е джаз, между няколко неловки танцови сцени, уж като реверанс към класическите мюзикъли, които наистина бяха добри.
Филмът е самовлюбен, стерилен и лишен от реална емоция. Всички твърдяха, че го харесват, защото спечели куп „Оскари“, но тайно си пожелаваха да гледат „От глупав по-глупав“.
„Бърдмен“ (2014, реж. Алехандро Гонсалес Иняриту)
До болка скучен, досадно претенциозен и толкова „умен“, че става непоносим, обожаван от хора, които просто искат да демонстрират, че могат да произнесат правилно името на режисьора – Алехандро Гонсалес Иняриту – докато отпиват лате в прекалено скъпо кафене пред отегчена стажантка.
Необяснимо как този филм спечели „Оскар“ за най-добър филм, при положение че в него не се случва абсолютно нищо, освен как Майкъл Кийтън страда от това колко му е трудно да бъде актьор, докато истинските хора ходят на работа всеки ден.
Празен филм, който не заслужаваше нито една от наградите си.
„Силата на кучето“ (2021, реж. Джейн Кемпиън)
Боже мили, това е един от най-измъчващо скучните филми, които човек може да изгледа.
Дори саундтракът на Джони Гринууд от Radiohead не успява да спаси тези 126 минути от пълна пустота, а фактът, че филмът получи 11 номинации за „Оскар“, е доказателство, че или журито е било твърде изтощено от пандемията, за да мисли трезво, или просто е решило да подари на Джейн Кемпиън куп трофеи за камината.
Два часа Бенедикт Къмбърбач и Джеси Племънс си шепнат в прашни къщи, докато вятърът вие навън и някой умира от антракс – което, иронично, звучи по-привлекателно от това да гледаш филма.
„Формата на водата“ (2017, реж. Гилермо дел Торо)
Този филм е… странен. Прекалено странен и ненужно сексуализиран. Сали Хокинс е чудесна актриса и е добра и тук, макар че участието ѝ в два от филмите в този списък е направо непростимо.
„Формата на водата“ обаче не заслужаваше наградите, които спечели. Получи ги, защото хората, които ги раздават, смятат Гилермо дел Торо за „артистичен и гениален“ режисьор – човекът, който направи „Лабиринтът на Пан“, филм, който интелектуалците обожават да казват, че харесват.
Във филма жена прави секс с човек-риба. Човекът-риба изяжда котка. Сали Хокинс има напълно ненужна „самотна“ сцена във ваната. После човекът-риба прерязва гърлото на Майкъл Шанън и скача в канала.
И някой реши, че това заслужава „Оскар“ за най-добър филм, пред „Три билборда извън града“, „Бягай!“ или „Дюнкерк“.
Безумие.
„Падингтън 2“ (2017, реж. Пол Кинг)
„Падингтън 2“ е приличен детски филм. Просто добър семеен филм. Нищо повече.
Митът за неговия гений възникна от нищото, когато някой реши, че това е „шедьовър“, и оттогава светът просто го повтаря. Така се роди и фалшивата легенда, че това е „най-добрият филм на всички времена“, особено любима сред мъже, които го споменават на срещи, за да покажат колко са чувствителни.
Хю Грант е чудесен, няма спор. Но останалото е типично британско кино: актьори от „Хари Потър“, семейство от по-горната класа и CGI мечка, която краде парче торта.
Типичен филм от типа „Какво дават по телевизията? А, Падингтън 2? Добре, ще го гледам. Подай сандвичите", пише БГНЕС.
