Конституцията на България е претърпяла шест промени за период от 35 години. Основният закон е приет на 12 юли 1991 г. от Седмото Велико народно събрание и определя страната като република с парламентарно управление.
Документа подписват 309 от общо 400 народни представители. По-късно още 4 депутата се присъединяват с подписите си, така че общият брой на подкрепилите текста достига 313.
Част от народните представители, известни като „Група на 39-те“, отказват да сложат подпис под текста в знак на протест и напускат заседанието. Независимо от това наличното мнозинство е достатъчно и на 13 юли 1991 г. Конституцията влиза в сила.
След продължителния период на тоталитарен комунизъм държавната власт вече се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Водещата роля на БКП отпада и се заменя с политически плурализъм, а Конституцията постановява, че политическият живот се изгражда върху принципа на многопартийната система.
Конституцията от 1991 г. е претърпяла общо 6 промени.
По-голямата част от тях са свързани с реформи в съдебната власт, както и с поетите ангажименти на страната във връзка с членството ѝ в Европейския съюз.
Първата поправка е направена през 2003 г., когато се ограничава имунитетът на народните представители и на магистратите. Тогава е въведена и несменяемостта на съдиите, прокурорите и следователите след 5 години служебен стаж.
Втората промяна идва две години по-късно, през 2005 г., като е предизвикана от предстоящото присъединяване на България към ЕС. С нея се дава възможност на чужденци – граждани на Европейския съюз – да придобиват собственост върху земя в страната при определени условия.
Третата поправка е от 2006 г. и въвежда възможност за повдигане на обвинение срещу магистрати за умишлени престъпления от общ характер. Освен това се намалява имунитетът на депутатите и се създава нов орган – Инспекторат към Висшия съдебен съвет.
Четвъртата поправка е приета през 2007 г. и с нея окончателно се урежда статутът на Висшия съдебен съвет (ВСС) като постоянно действащ орган. Тогава се въвеждат и по-подробни правила за избора на неговите членове от парламентарната и съдебната квота.
Петата поправка датира от 2015 г. С нея ВСС се разделя на две колегии – съдийска и прокурорска. В резултат на промяната се разширяват и правомощията на Инспектората към ВСС, свързани с проверките за почтеност на магистратите.
Шестата поправка от 2023 г. се смята за най-мащабната реформа в тази област. Тя преструктурира прокуратурата, съкращава мандата на главния прокурор и стеснява правомощията на президента при формирането на служебно правителство.
През юли 2024 г. Конституционният съд обяви част от текстовете, приети с шестата поправка, за противоконституционни – най-вече тези, засягащи главата за съдебната власт.
Настоящата Конституция е четвърта поред в историята на съвременната българска държава.
Първата е Търновската конституция, която е в сила от 1879 до 1947 г. Тя е приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново и представлява първият основен закон на България след Освобождението от османско владичество, с който се възстановява българската държавност.
Именно тя остава най-дълго действащата конституция – цели 68 години, макар да е била временно суспендирана два пъти: по време на Режима на пълномощията (1881–1883 г.) и след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.
Втората по ред е т.нар. Димитровска конституция, която е основен закон на страната от 1947 до 1971 г.
Тя е приета на 4 декември 1947 г. от Великото народно събрание и с нея се узаконява преходът на България към социалистически модел на управление, настъпил след премахването на монархията през 1946 г.
Кръстена е на Георги Димитров, който по това време е министър-председател и лидер на БКП. Документът следва изцяло модела на съветската конституция на СССР от 1936 г., позната като „Сталинска конституция“, и въвежда планова икономика и национализация на частната собственост.
Димитровската конституция премахва частната собственост, като на нейно място поставя държавната (общонародна) собственост като водеща форма. Така държавата получава основание да провежда масови национализации и принудително да отчуждава фабрики, мини, банки и земи.
Съгласно член 87 се забранява учредяването на организации, чиято цел е да подкопават или променят установения държавен и обществен строй. По този начин напълно се унищожават политическият плурализъм и възможността за съществуване на опозиционни партии.
Свободата на словото и печата е записана формално, но действа единствено ако служи в „интерес на трудещите се“. В действителност държавата установява пълна цензура и монополизира вестниците, радиото и издателската дейност.
Трудът престава да бъде право и се превръща в конституционно задължение, като се въвежда принципът „Който не работи, не трябва да яде“. Държавата получава властта да насочва принудително работната ръка чрез мобилизация и трудови лагери.
Неприкосновеността на кореспонденцията и на жилището остават формално гарантирани, но конституцията допуска изключения „в интерес на народната отбрана и държавната сигурност“. Именно тази клауза узаконява масовото наблюдение, провеждано от органите на Държавна сигурност.
Третата поред е Живковата конституция, действала между 1971 и 1991 г. С нея България е обявена за Народна република и официално се закрепва ръководната роля на Българската комунистическа партия (БКП).
Конституцията от времето на Тодор Живков е приета на 18 май 1971 г. и носи името на тогавашния държавен и партиен лидер. С нея тоталитарният характер на държавата се засилва, а остатъците от гражданските свободи, декларирани през 1947 г., окончателно изчезват.
Този основен закон открито и официално утвърждава пълния монопол на една единствена партия. Известният Член 1 обявява Българската комунистическа партия (БКП) за „ръководна сила в обществото и държавата“. По този начин свободният политически избор се превръща в конституционно нарушение.
За пръв път в историята на България в Конституцията се записва геополитическа обвързаност на страната. Член 12 налага задължение България да развива приятелство и сътрудничество със Съветския съюз (СССР) и социалистическата общност.
Създава се нов орган с изключителни правомощия – Държавен съвет, начело с Тодор Живков. Той обединява в себе си законодателна и изпълнителна власт и има право да издава укази със силата на закон. Така принципът за разделение на властите бива напълно разрушен, а ролята на Народното събрание – обезсмислена.
Личната собственост (позволена единствено за задоволяване на лични нужди – например едно жилище или един автомобил) се разграничава от частната собственост. Всяка форма на частна стопанска дейност или инициатива е изрично забранена и подлежи на наказателно преследване.
Съгласно Член 39 младежта трябва да бъде възпитавана в дух на „комунистически морал“. Свободата на съвестта и вероизповеданията е сериозно ограничена, а религиозната пропаганда и влияние върху младите хора са забранени.
Именно поради тежестта на тези репресивни текстове, веднага след падането на режима на 10 ноември 1989 г., първото голямо противостоене на демократичните сили е насочено към отмяната на Член 1 от действащата тогава конституция. Той е заличен през април 1990 г., а това отваря пътя към провеждането на Кръглата маса и приемането на настоящата ни Конституция през 1991 г.
