Случвало ли ви се е да срещнете човек, който с годините става все по-истински, по-красив, по-одухотворен и просто не остарява? Сякаш времето се е влюбило в него и го пази внимателно - като снимка, която трябва да бъде съхранена колкото е възможно по-дълго?
Такъв е Франко Неро - от спагети-уестърните до съвременните филми продължава да пленява вниманието ни с невероятните си сини очи, с леката закачлива усмивка, дори със ситните бръчици, набраздили лицето му. Знам, че звучи като любовно обяснение, а не ми отива на годините. Е, за Неро ще рискувам да понеса и малко подигравки. Но си имам оправдание - “моят” Франко си има “своята” Ванеса, така че всичко е в границите на невинното възхищение. Сигурна съм, че женската част на аудиторията ни ще ме подкрепи.
Роден е като Франческо Клементе Джузепе Спаранеро в Парма на 23 ноември 1941 г. Баща му, който е карабинер, е строг, методичен, човек на правилата. Спокойната му майка е от онези италиански жени, които знаят кога да замълчат и кога да сложат ръка върху рамото на упорито дете. Така детството на Франко е смесица между строгост и нежност - две крайности, които неизбежно ще се сблъскват в него години наред. Бъдещата звезда отрано научава две неща - че човек трябва непрекъснато да се доказва и че може и да не поемеш по пътя, избран за теб.
Когато е на 16 г., семейството се премества в Милано и Франко записва да учи икономика и търговия - традиционен и практичен избор, предопределен може би от семейната среда. И учи старателно, защото не е човек, който върши нещо наполовина. Но един ден влиза в театър... Влиза, сякаш за да се намери. И животът му се променя - Франко се ориентира към актьорството. Театърът става неговият първи университет по вътрешна свобода. Там се учи да се изразява не само с глас, но и с мълчание. Да стои, да наблюдава, да присъства. Това не е бягство от света на другите, а завръщане към себе си. Преминаването от традиционен, предначертан живот към артистична кариера дава началото на неговото “прераждане” - от Спаранеро към Неро, от провинцията към световното кино
Славата идва внезапно - не защото той я търси, а защото тя го намира. Първата му роля е сравнително скромна, но амбицията и видът му на типичен суров мачо скоро започват да работят за него. Класическият спагети-уестърн “Джанго” превръща Франко Неро в международна звезда. Лицето му - едновременно красиво и сурово, бързо става разпознаваемо.
Появяват се интервюта, покани, снимки, премиери. Постепенно мачото се превръща в звезда, която не може да бъде напъхана в рамките на един жанр. И избира да избегне скуката на винаги красивия герой победител. “Аз съм от малкото актьори, които са се снимали във всички жанрове, и винаги искрено съм се забавлявал. Избрах да бъда истински актьор, да сменям жанра и да поемам рискове, което ще доведе до върхове и спадове по пътя, но ще събирам плодовете на своя труд”, казва Неро, цитиран от БТА.
Всички режисьори, които са работили с Франко Неро, го определят като “кинозвяр” и споделят удоволствието от присъствието му на снимачната площадка. А колегите му го описват най-точно: “Той не влизаше в роля. Ролята идваше при него”.
Нямаше да е честно този красавец да не открие своята красавица, нали?
Когато през 1967 г. среща Ванеса Редгрейв, Франко има усещането, че вече я познава. Тя е висока, интелигентна, независима, част от британска артистична династия, уверена в таланта си. Той - италианец с поглед, който може да бъде мек само за хората, които обича. Двамата - млади, красиви, объркани, амбициозни, започват връзка, която не е лесно да се опише хронологично.
С Ванеса
Тогавашната преса - любопитна и безсърдечна - ги следва неотлъчно, но истината остава скрита за любопитните. Нужни са десетилетия, за да се намерят отговорите на всички въпроси - изречени и премълчани. През 1969 г. се ражда синът им Карло Габриел Неро. Момче, което ще наследи и кротката чувствителност на майка си, и вътрешната упоритост на баща си. И двамата искат да бъдат родители, но и двамата имат живот, който налага отсъствия. Така връзката им се разпада - не от липса на любов, а от липса на време
Двамата поемат по различни пътища, имат различни партньори. Франко Неро продължава напред. Живее, работи, пътува. През 70-те и 80-те години Франко живее като в приказка. Вечеря със Стийв Маккуин, излиза с Франк Синатра, а на едно парти Пол Нюман му иска автограф върху негова снимка. “За дъщеря ми е, влюбена е в теб”, казва му Нюман. “Не можех да повярвам - един от моите идоли ми иска автограф”, разказва той.
Франко никога не е бил актьор, който живее единствено на снимачните площадки. Домът - колкото и често да се е променял - остава място, където той сваля бронята. Определят го като мълчалив, но не и отсъстващ баща. Синът му Карло казва в интервю: “Татко никога не ми каза какво да правя. Но винаги знаеше кога да ме погледне. Понякога този поглед беше урок”. Вече утвърден режисьор, синът споделя: “Татко не ме е учил да играя. Учи ме да наблюдавам”.
Годините минават, но това не е краят на голямата любов на големите звезди. Защото любов, която е истинска, не умира - тя просто чака търпеливо... понякога напразно
Но не и в този случай. След почти четири десетилетия двете половини на едно голямо цяло отново се срещат. И тихо, без излишна показност и демонстрации, Франко и Ванеса се женят - не за да доказват нещо, а защото вече няма нужда да бягат един от друг. Защото всички други версии на живота им са били мост към тази. “Никога не сме спирали да се обичаме”, признава Франко Неро.
И двамата са от онези хора, за които любовта се доказва с постоянство, не с думи. Всички разбират най-важното - любовта между Франк и Ванеса не се е върнала, тя никога не си е отивала.
В свят, който почита младостта като религия, Франко остарява с достойнство. Не се стреми да бъде вечно красив, позволява на лицето си да разказва истории за преживяното. Погледът му става по-мек, макар и все така дъждовно-син. Крачката - по-сигурна. Животът - по-завършен. Той не брои участия, не събира награди като доказателство за професионалните успехи.
С наградата на „София филм фест“
За него най-голямото постижение не е славата, а това, че не се е изгубил в нея
Защото до него е “неговата” Ванеса. Изгубена, намерена, но до края - негова.
Около Франко Неро няма много хляб за жълтите вестници. Може би защото никога не се е опитвал да се крие от света. Колкото и да се ровим, няма да намерим нещо по-пикантно от историята на голямата му любов. И тъй като тя е разказвана винаги от първо лице, за таблоидите остават трохи.
Много е трудно да бъде опи-сан Франко Неро. Ясно е, че е актьор, при това талантлив. Когато говори за живота си, той казва: “Не смея да кажа, че го разбрах. Но го живях докрай”. И може би точно в това е смисълът на неговата история - не да бъдеш съвършен, а да бъдеш истински Хора, работили с него, казват едно и също: “Той може да изглежда суров. Но истината се вижда, когато замълчи”.
И днес, след повече от шест десетилетия в киното, Франко Неро е не само легенда, а човек с избори, слабости, отговорности, с минало и настояще. Сигурна съм, че истинските почитатели на артиста и човека Неро очакват, искат, надяват се да го гледат още дълги години. Отказваме да приемем, че след 80 и най-голямата звезда има нужда от повече спокойствие, от повече време за себе си, за любимите си хора.
Затова да се доверим на казаното от Франко в интервю за “Телеграф”: “Аз съм ракия - колкото по-стар, толкова по-силен”.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
