Разговорът ми с Валентин Ганев прилича на партия тенис - игра в центъра на корта. Не се големее, не подбира - отговаря без уговорки. Завиждам му на рефлекса. Стилът му на общуване е показателен за професионалната и житейската му философия. Настройваме контрабаса и започваме. Ако някой още не е гледал постановката със същото име, да се замисли.
- Как успявате толкова години да се опазите от “жълтата вода”?
- Дано да съм се опазил наистина. Опитвам с всякакви филтри. Има една деликатна граница - хем да си на показ пред зрителите и да бъдеш търсен, хем да запазваш дистанция и да не се втурваш във всяка предложена възможност за самореклама.
- Вашият дом е вашата крепост или вашият пристан?
- И двете. Малко заприлича на “Бабини-Видини кули”. Шега. Както пишеше някога на изхода от военните поделения “По военни въпроси - дотук!”. Та и у нас на външната врата “пише” отвътре “по лични”, а от външната “по театрални въпроси - дотук”. Е, невинаги се получава, но се опитвам.
- Какво според вас превръща къщата в “дом”?
- Хората, които те мислят.
- Русе, Москва, Народният театър - това е голямо пътуване. Какво ви даде и какво ви отне този период?
- С колко страници разполага вашето издание? (Смее се.) Очертава се някакъв многотомен автобиографичен пътепис. Човек със сигурност е събирателно на изминатия от него път, на изтърканите обувки по този път, белезите и бръчките, с които се е сдобил, пътувайки. Има още много завои и спирки - Перник, Малък градски театър, Австралия, но най-важни са хората, които срещаш по пътя, а в това отношение бих казал, че съм късметлия.
- Каква е според вас мисията на театъра днес?
- Да помага на хората да се справят с “непоносимата лекота на битието” по Милан Кундера.
- Има ли нещо, което театърът вече не може да ви даде?
- Не съм открил за себе си по-добър начин на себеизразяване и този ми е напълно достатъчен.
Театърът, актьорската професия въобще е достатъчно висока трибуна, за да търся другаде изява
Може би това донякъде кореспондира с въпроса ви за “жълтата вода” по-горе. Не мисля, че хората от нашата професия трябва да бъдат “на всяко гърне мерудия” и назидателно да обясняват на другите какво мислят по всички жизнени въпроси. Намирам това за нехигиенично и за злоупотреба с популярността, с която си се сдобил благодарение на едно колективно творчество. Поне на мен не ми харесва.
- Какво означава за вас “успех” на този етап от живота и кариерата ви?
- Пълният със зрители салон.
- Вярвате ли, че актьорът трябва да бъде обществен глас или трябва да остане просто творец?
- Разбира се, че е по-добре да бъде и обществен глас, но този глас не трябва да се включва в общата глъчка надвикващи се по медиите самовлюбени егоцентрици.
Не ми харесва постоянното преброяване на дивите зайци в общественото пространство и причисляването им към разни групи и групички на принципа “ако не си с мен, тогава си против мен”. Добре е гласът ти да се чува чрез това, което умееш най-добре.
- Как гледате на днешната публика - по-взискателна ли е или по-уморена от изкуството?
- Със сигурност днешната публика е по-взискателна, защото е по-информирана благодарение на глобалната мрежа и възможността да пътува по цял свят. Но отговорът отново не може да е еднозначен. Горното важи за изкушената, любознателна и емпатична театрална публика. Има и друга публика - ленива и всеядна. Хубаво е, ако втората прелива в първата, а не обратното.
- Как се променя актьорът с възрастта?
- Става по-уморен, а учителите ми казваха, че умореният актьор е актьор и половина. Опитвам се да отговарям остроумно, не винаги се получава. Ако говорим сериозно, струва ми се, че с възрастта човек става по-пестелив в изразните си средства и по този начин по-въздействащ
- Какво може да ви накара да “ударите по масата”?
- Не обичам да удрям по масата. Когато дойде дотам, предпочитам да стана и да си отида от масата.
- Разкажете за последното си творческо предизвикателство.
- Предпоследното беше постановката на “Веселата вдовица” от Лехар, което ми възложи сегашното ръководство на Националния музикален театър в лицето на директора Еделина Кънева. А то доведе до това, което репетирам сега отново като режисьор - емблематичният мюзикъл “Кабаре” с прекрасните артисти на същия театър. Надявам се благодарността ми за тази покана и възхищението ми към таланта и трудолюбието на артистите от Музикалния театър да се излеят в запомнящ се, вълнуващ спектакъл.
- Случвало ли ви се е нещо неочаквано по време на представление - онези “живи” театрални гафове, които публиката невинаги разбира?
- Всяко представление се състои тук и сега и това е най-прекрасното. Живото изпълнение е изпъстрено с неочаквани клопки и изненади. С годините те се превръщат в предизвикателства, които обикваш и харесваш. Както във волейбола - сякаш някой ти вдига топката за забиване. Ако успееш да превърнеш дефекта в ефект. Е, невинаги се получава, но си струва да опиташ.
- Разкажете за момент, в който партньор на сцената ви е “спасил” - или вие него.
- Взаимно се спасихме един друг с Татяна Лолова на премиерата на спектакъла “Слънчев удар”, когато по средата на представлението спря токът и не дойде до поклона. Целият театър, всички служби подаваха на сцената де що имаше осветителни тела, работещи на батерии, а композиторът на спектакъла, Слав Бистрев, се качи на сцената и седна да импровизира на пианото. Такива моменти се възнаграждават от публиката с щедри аплодисменти и се помнят цял живот.
- Кои са най-трудните мигове за актьора по време на дълъг театрален сезон?
- Не обичам да говоря много за трудностите в професията. Те са безброй. В края на краищата това е игра. Играта трябва да изглежда лека, да носи удоволствие, да оставя у зрителя впечатлението, че и той може така, стига да поиска.
- Ако е вярно, че всяка роля “взема нещо” от актьора, какво са ви взели вашите роли?
- Сигурно е вярно. Всичко, което са ми “взели” ролите, ми е върнато с излишък в емоционален план.
- Има ли филм, в който сте почувствали, че “не играете”, а живеете пред камерата?
- Всеки претендира за това, но много малко го постигат. Не смея да кажа, че имам такива успехи в киното. Ако на зрителите някога им е изглеждало така, значи работата е читава. Не е важно какво си мислиш ти, че си постигнал, важно е какво въздействие има начинът ти на игра.
- А имало ли е напрежение, което после се е превърнало в приятелство?
- Чак напрежение, не. Опитвам се да отнасям недостатъците на колегата към недостатъците на героя, който той играе. Тогава всичко си идва на мястото. А приятелствата, родени на снимки, те са като казармените. Може да не се виждате с години, но вие сте играли заедно и това е завинаги.
- Случвало ли ви се е да се скарате заради роля - или да я защитавате като лична територия?
- Да защитавам ролята като лична територия, да. Даже не си представям, че може по друг начин. Да се карам с някого за роля - никога.
- Когато се върнете към младия Валентин Ганев - какво бихте му казали днес?
- Бързай бавно.
- Имате ли спасително хоби?
- Ски. И да правя нещо с ръцете си, все едно какво.
- Ако трябваше да изиграете себе си, кой жанр ще изберете?
- Някакъв трагикомичен фарс.
- Как излизате от роля?
- Излизам през вратата на театъра. Не обичам да представям професията си като изключително тайнство, упражнявано от жреци и свръхчовеци.
- Какво ще пожелаете на читателите на вестник “Над 55”?
- На читателите на вестник “Над 55” желая здраве и добро самочувствие. 55 е новото 35. Всичко хубаво предстои!
Мариана ПИЩАЛОВА
