Веселин Плачков: Не се възприемам като сериозен мъж

Веселин Плачков е от тези актьори, които не просто играят роли - те ги изживяват докрай. Познат на широката публика с превъплъщението си в образа на Васил Левски, той от години доказва, че притежава силата да носи на сцената и екрана дълбочина, човечност и неподправена емоция. Всяка негова роля гори - както гори и самият той, когато говори, когато играе, когато защитава своите убеждения. За него актьорството не е занаят, а начин да преживява света - с болката, радостта и противоречията му. Част от тези емоции той разкрива в интервюто си за Ivka Beibe Podcast в YouTube.

- В последните няколко години какъв ти е животът - повече сълзи или повече смях има в него?

- Нито едното, нито другото - безчувствено ми стана последните няколко години. Аз съм бил хижар - много отдалечен от света, 2-3 години си живеех на хижа. Тогава не се чувствах отделен от света, не ми беше самотно. А по време на пандемията по-самотен не съм бил. Да не можеш да комуникираш с хората, дори с тези, които искаш да ги видиш, да ти е забранена прегръдката - защото аз много обичам да си прегръщам приятелите, това те стопира...

- Роден си в Плевен, но си завършил училище в Белене? Каква е връзката между двете?

- Аз съм живял много години в Белене. Родителите ми ги пратиха по разпределение там да работят - бяха дефектоскописти в атомната централа, която не се построи. Дефектоскопията е да снимаш обвивката на реактора за шупли, обратна радиация - сложна история. Нашите са завършили фотография и впоследствие се преформатираха в дефектоскопия. Аз нямам никаква рода там, но за мен моят град си е Белене!

- Какво помниш от там?

- Един малък град, който в момента сигурно като хора може да се събере в един 17-етажен блок. Тогава беше може би 15-17 000 души. Всичките образовани, специалисти, на една възраст около 30-35-годишни, с децата си. Много брейк, много рокендрол, много хип-хоп имаше там, нямаше почти никаква чалга. Аз живеех на Дунава и нашите не знаеха, че пуша, сутрин си вземах кафето и цигарите, отивах на брега, съзерцавах реката. 

Много си обичам Белене! 

Моята най-голяма тъга е, че живея в София, не съм й фен.

- Къде би живял?

- На тихо и спокойно място, но трябва да работя и не мога да си лиша децата от тяхната среда. Иначе навсякъде бих живял, където е спокойно и има вода, планина, природа. И да имам достъп до елементарни условия. В момента има населени места в България, в които няма магазин, няма банкомат, няма лекар... Нещастни управници, това е!

- Какъв тийнейджър беше? Още оттогава ли беше бунтар? Казвал си, че винаги си знаел, че ще бъдеш актьор.

- Отраснах в библиотеката и в читалището, и на сцената, и винаги ми е било интересно актьорството. Първата ми роля беше в училище на сигурно 16 години. Играх Геле в пиесата “Покана от Париж” на Панчо Панчев.

- Играл си изключително тежка роля - тази на Левски. Мислиш ли, че в момента има революционери?

- Не! Няма революционери, няма такъв начин на мислене. Революционерът трябва да е мечтател, визионер, да има наивитет в най-чистата му форма. За мен да си наивен значи да си вярващ. В момента наивният, вярващият, мечтателят бива смятан за глупак. Има хора, които аз много харесвах. Например Петко Бочаров като журналист - седях, гледах го и не можех да повярвам, че на тия години има такъв мозък. И Петър Дертлиев като политик - страхотен човек. Още назад ако върна времето, на Стамболов се възхищавам - чел съм много какви практики, какви политики е провеждал. 

- Какво е славата за теб? Кога я усети за първи път?

- Не съм я усещал.

- Наистина ли - ти си доста разпознаваем и популярен актьор?

- Все ми е тая! 

Аз искам да работя

Средството да работя е да ме показват по телевизията, да давам интервюта и т.н. Запомнил съм думите на проф. Гюрова - “сцената, трибуната е задължаващо нещо”. И трябва тази трибуна да я използваме по правилния начин, да казваме някакви хубави неща. 

- Всъщност трудна ли ти е професията?

- Тя е специфична. В България все повече я намирам за ненужна. Защото актьорът не е шоумен, аз ги разграничавам. Актьорската е сериозна професия. 

Актьорите у нас взеха да говорят като публика, което е лошо 

Чест прави на Захари Бахаров и всички от “Поетите”, че правят поетични спектакли и събират толкова много публика, на Мариус Куркински, който не прави евтини смешки, на Камен Донев, който напомни и продължава да напомня на хората що е сатира, без да показва средни пръсти и да пърди, а хората да се смеят.

- Какво ти се играе, каква роля?

- Играе ми се в нещо мащабно, но не като продукция, а като тема, нещо, което да ми върне вярата. Аз съм си още като дете, не се възприемам въобще като сериозен мъж. Не съм много умен човек, но съм запомнил какво са ми казвали умните хора: талантът ни е подарък от някъде другаде, ние нямаме отговорност за него. Нашата отговорност е да го поддържаме и да го развиваме, да си развием душата и мозъка, за да можем да го носим този талант.

- Какво би те ядосало в работен процес?

- Неподготвеността на хората и апатията. Апатията в изкуството е забранено нещо. Може да изиграеш апатия, но това е друго. 

Трябва да те вълнува това, което правиш 

Трябва да махнат щатните актьори от театрите, защото там играеш роля по разпределение - дали ти е кеф, дали не е, това някой друг го решава. Аз съм бил щатен актьор и знам, че не съм се справял добре. Поклонът ми на края на представлението е бил един вид извинение пред публиката. Трябва да се борим за всяка роля. И не да ми разказват колеги, че в момента играят в 20 спектакъла. Тъпанари! Играй в 5 и го направи като хората! И няма да ходиш за малко пари, а за много, за да се храниш от това. Защото ние трябва да се храним.

- Защо актьорите винаги са пряко свързани с ниски заплати?

- Така сме се поставили ние. В театрите е пълно с талантливи хора. Талантливият човек не е шумен, не е блъскащ се. Смесването на битовата част на света, финансите и творчеството е като да смесваш олио и вода. 

Ако чуя, че някой иска да закрива читалище или театър, лично аз ще го линчувам

И това не е метафора. Защото никой от тия нещастници, които сме сега тук, не сме ги създали тези средища на културата. Някой си е хвърлил труда и последните пари, взел е от залъка на децата си, за да даде дарение и да се направят в съответните малки градчета театър и читалище. И щом си се родил в тази държава, ще го поддържаш!