На 1 август 1208 г. край Пловдив латинците от Константинопол под командването на Хенрих Фландърски разбиват 33-хилядната армия на Борил. Този път латинската империя противопоставя 2000 тежко въоръжени рицари и неизвестен брой осигуряващи ги пешаци.
Тази военна загуба идва само три години след като Калоян печели тежката битка край Одрин срещу същия противник и коренно променя геополитическата обстановка в региона.
Важно е да се отбележи, че тази война е по инициатива на българите. През пролетта на 1208 г. цар Борил решава, че вътрешната ситуация в България се е успокоила и обръща вниманието си извън границите. Той подкрепя политиката на предшественика си Калоян и решава да продължи войната срещу Латинската империя.
Управлението на Борил като цяло се оказва неуспешно. Той води агресивна политика към съседите, като неведнъж кардинално сменя съюзниците си. Военните му походи са истинска катастрофа - те водят до оредяване на българската войска и икономически изтощават България. България, която при Калоян с много кръв е успяла да си възвърне Тракия, при Борил загубва повечето си териториални придобивки.
Поражението при Пловдив
През лятото на 1208 г. Борил, начело на български и кумански войски, нахлува в Източна Тракия и започва да я опустошава. Латинският император Хенри Фландърски побързва да съсредоточи цялата си войска в района на Саламбрия. Оттам тя се пренася в Одрин, откъдето настъпва към Боруй (Стара Загора).
Първото сблъскване завършва в полза на българите, а латинците се изтеглят към Пловдив и се разполагат на стан северно от града. Още на следващия ден, недалеч от стана си рицарите забелязват главните български и кумански сили, построени в боен ред. Затова, макар и изморени, латинците са принудени да се подготвят за бой още през нощта.
На 31 юли 1208 г. двете войски са готови за сражение, строени една срещу друга. Борил разполага с около 33 000 души срещу приблизително същия брой латинци.
Борил не е в състояние да приложи същата тактика, която Калоян използва в Битката при Одрин - да примами с леката кавалерия тежковъоръжените рицари в засада, защото няма време да подготви капани на бойното поле. Въпреки това българите настъпват първи. Латинските войски обаче успяват да ги отблъснат и преминават в настъпление.
Според хроникьора Хенри дьо Валансиен сражението започва с голямо ожесточение: „Всеки латински войник с наведено пред себе си копие пришпорил коня си, споменавайки Божия гроб с голямо смирение. И срещнали българите и куманите и всеки много яростно събарял своя противник. И знайте, че там, при това сражение, имало много убити и ранени. И за тези, които паднали, нямало вече никаква възможност да се вдигнат, защото докато едни ги събаряли, други били готови да ги убият.”
Целта на рицарите е да пробият до средата бойното построение на българите, където е Борил с 1600 души лична гвардия. Царят избягва прякото сражение и напуска бойното поле, след което цялата българска армия е изтеглена най-вероятно през средногорския проход в околностите на с. Турия.
Поражението на Бориловите войски при Пловдив пререшава съдбата на Тракия. След като се справят с българските войски, латинците атакуват владенията на Алексий Слав, който след падането на крепостта Кричим е принуден да се признае за техен васал.
Поредицата от поражения
Борил се изтегля северно от Балкана. През 1213 г. той успява да се справи с един бунт на кумански вождове във Видинската област с помощта на унгарски войски. В отплата за оказаната помощ Борил отстъпва на маджарите Белградската и Браничевската области.
Застрашаващите го вътрешни и външни опасности го карат да подобри отношенията си със българския севастократор Стрез, който владее сегашна Македония, и да му изпрати военна помощ. Съюзените войски трябва да нахлуят в земите на Солунското латинско кралство, в които и преди това Стрез извършва нашествия. Латинците обаче вземат инициативата в свои ръце и настъпват към Просек. Двете войски се срещат в Битолското поле, където българите отново са разбити.
През есента на същата година начело на голяма войска Борил се отправя към Солунското кралство. По пътя си той обсажда резиденцията на Алексий Слав - Мелник, и успява да я превземе. По-късно обаче обединените сили на латинците и деспот Слав успяват да нанесат тежко поражение на Бориловите войски. След това ново поражение настъпва обрат в отношенията между Борил и Хенри Фландърски, който се оженва за доведената дъщеря на българския владетел Мария. Всъщност тя е дъщеря на цар Калоян.
През 1214 г. по инициатива на Борил е изградена мощна коалиция за настъпателни действия срещу владенията на великия сръбски жупан Стефан Първовенчани. В нея влизат, освен българи и латинци, Стрез и епирският деспот Михаил I Комнин Дука Ангел, с когото Стрез поддържал връзки и предприемал съгласувани военни действия срещу латинците.
С обединени сили българи и латинци се отправят срещу владенията на Стефан. Една нощ обаче в лагера на съюзната войска, разположена край Ниш, настъпва суматоха, предизвикана вероятно по някакъв начин от противника. Българи и латинци започват да се избиват помежду си и с това пропада предначертаният план за атака. Самият Стрез, който се насочва към земите на Стефан, загива от насилствена смърт, очевидно не без участието на сръбския жупан.
Михаил Комнин от своя страна навлиза в югозападните сръбски земи и завладява Скадър (Шкодра), но скоро след това е убит. Неговият приемник Теодор Комнин завзема владенията на Стрез в Македония.
Войните с латинските рицари окончателно приключват през 1235 г., когато по време на царуването на Иван Асен ІІ те са прогонени от Константинопол от владетеля на Никейската империя Михаил VIII Палеолог и е възстановена Византийската империя.
/По материали в интернет/
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
