- Написала си на корицата си във фейсбук: Останете си вкъщи
- В сегашното изпитание дисциплината е нещо, което всеки сам възпитава у себе и изпълнява. Хората, вижда се, изпълняват това, държат се адекватно. Това е нещо ново. Не мислят само за себе си. Свързано е с отговорност и за другите. Това е и възпитание на душата. Всеки ден. Не е лесно.

- Родителите ти оказаха ли влияние върху избора на твоята професия?
- Никога не са се набърквали в плановете ми, винаги са ме подкрепяли. Баща ми рисува и до днес много хубаво, обича класическата музика, свирил е. Майка ми пее прекрасно. Имам брат, когото по-късно водеха на уроци по китара. Той не е в моята сфера, но определено е музикален. С него играехме представления на двора, в кухнята.

Вживявахме се в различни роли. Спомням си въпреки заетостта на родителите ми как ме водеха на пеене в Двореца на пионерите. Баща ми идваше с мен на курса ми по рисуване към Художествената академия. А веднъж, докато ме чакаше навън, направи от сняг една войнишка мъжка глава с шапка. С джобното си ножче. Беше наистина като скулптура. Бях много впечатлена, че има талант. И си казах: Може би и аз имам тези способности. С майка ми съм учила всички стихотворения за рециталите ми в училище. Плакали сме заедно неведнъж. Тези неща са вид споделяне, което остава в детската душа.

- На представления родителите ти идват ли да те гледат? 
- Предпочитам да не знам кой е в публиката. Иначе адреналинът може да вземе връх. Разбира се, това се тушира с опита на годините. Родителите ми присъстваха неизменно в началото на моята кариера, за да ми поддържат крилата. На по-късен етап невинаги успяваха да дойдат. Но винаги съм сигурна, че ме мислят.

- Разкажи за трайно останал в паметта ти спомен с майка ти, баща ти, баба, дядо.
- Цялото ми детство мина при баба и дядо. Ту при едните, ту при другите. Спомени от лета, зимни ваканции, щурци, светулки, мириса на сено, хрупкавия сняг, бумтенето на печката. С едните танцувахме, учиха ме да плета дрехи на куклите. Вадихме мед от кошерите на село. При другите четяхме приказки и пеехме, учих се да бродирам. 

Единият ми дядо ме учеше да свиря на цигулка, а аз исках да просвиря веднага, като имитирах движенията на неговите пръсти. Чудех се защо не се получава. От другия ми дядо поисках да ми направи един костюм от приказката за Снежанка. Той ми подари яркочервен костюм - носия за народни танци. Адски бях разочарована, но всъщност по-късно го приех като знак за сцената. Знаете ли, едва преди няколко години започнах да танцувам народни танци и се чувствам страхотно. Открих един съвсем друг свят.

Биляна Петринска в ролята на лейди Чилтърн и Владо Карамазов (лорд Горинг) в пиесата "Идеалният мъж" на Оскар Уайлд.    Снимка: Архив Народен театър

- Умееш да пееш, да танцуваш, неща, които са задължителни за големите артисти на Запад, но не всеки тук ги може. Това дава ли ти предимства при разпределение на ролите? 
- Всяко можене в повече ти дава плюсове. Изключително важно е, макар не всички да го осъзнават и признават. Предстои да репетирам за бъдещ мюзикъл и там режисьорът разчита на мен. Винаги когато изкуствата се преплитат една в друго, за мен е провокация и съм радостна, че имам тази възможност.

Това е нещо, което съм искала да пробвам винаги. 

Работила съм и имам подготовката на тялото си като изразителност чрез танца още от студентка, благодарение и на Мила Искренова. От нея съм научила ценни неща, които сега ме ползват, и съм щастлива от това, защото ми е познато. Работила съм години в този смисъл и смятам, че имам натрупвания, които сега ще ползвам. Не е въпросът в това да пееш вярно или да танцуваш балет. А да имаш мисленето за това какво и как говори тялото ти и как гласът ти “вае” героя ти. Това е специфична музикалност и ритмичност, която далеч не е просто пеене на песен. Това или го имаш, или не. Мечтала съм да работя с музика, танц, кастинги, ателиета...

И понеже никой не ти организира това, сам инвестираш в себе си колкото можеш. Аз съм плащала за уроци, за ателиета, за поддържане на физическа форма, което е важно в нашата работа. Това е нещото, което мога да направя за моята работа, за “моята си градина”.

Едва сега като че ли започва нещо да се раздвижва. Да работиш с много и различни режисьори, които те провокират, да се изненадваш да изваждат от теб неочакваното. Да има гостувания на чужди творци, които не те знаят. Не робуват на щампата за теб. С които “не си пиеш на маса”. Толкова го искам. Това е смисълът на работата ни. Но пазарът у нас е малък. Липсата на повече режисьори години наред ме е потискала доста. Някои колеги, които имаха влечение към режисурата, станаха режисьори. Когато свикнеш с едни и същи хора, има опасност да спреш с развитието. А точно това не трябва да спира.

- По повод, че споменах за твоето очакване в професията, ми идва наум за един друг вид Очакване, сякаш тясно свързано с характера на българина. Ние все очакваме някой да дойде и да оправи “прехода ни”, чието развитие така и не видяхме, очакваме някой да накаже виновниците за този “преход”, очакваме да се появят истинските, професионалисти, които да застанат на местата, заети често днес от хора без способности за съответната работа или хора без личностни позиции. Какво е вашето отношение по тази тема?
- Както едно дете расте, развива се и пораства, така и едно общество като един цялостен организъм трябва да израсте. Жалкото е, че това става доста бавно. Аз самата вече се уморих да отдавам това на иго, комунизъм и криворазбрана демокрация, но не можем да изключим всичко това като влияние. За жалост. А е нужен рискът на идеите, които могат и да се провалят. Трябва и отговорност. Това равенство в личните качества е илюзия. НЯМА ТАКОВА.

Правилата би трябвало да са за всички, но това става при развито общество. И когато всичко се промени, хората започнаха да хитруват, други не се аклиматизираха и се отдръпнаха, излязоха напред по-нахалните. Отпуши се бент от далавери, от хитростта да надвиеш другия на каквато и да е цена. Пропуските са не само личностни, те се прехвърлиха и в държавността. Това се разрасна в необозрими размери и до ден днешен този октопод да прецакаш другия, който е по-способен от теб, да го неглижираш, да не го допускаш.

Критериите се снижиха, дори изчезнаха. Ние не се радваме на успехите на другия, ние се държим сякаш той не съществува, и така искаме да го отречем. Защото можещият определено е работил и полагал усилия. А ние искаме сега, веднага, наготово някой друг да ни даде. Мнозинството мисля, че вижда чашата наполовина празна. И как не, като народът е доста лъган. Но това не би трябвало да е оправдание, а осъзнато да се върви към надскачането му.

На рождения си ден, снимка за спомен с мъжа си Стилян и сина си Адриан, облечени в театрални костюми в замъка Шьонбрун, Виена

Всеки един от нас би трябвало да работи в собствената си градина и това, което може. У нас както сте забелязали, малко хора са на мястото си. И всеки разбира от всичко.

А пасивното очакване има други корени. То е онова, което после използваме, за да обвиним. Някой друг да вземе инициативата, за да е виновен при евентуален неуспех. Друг да почисти двора, с който ние да се гордеем.

Всъщност е пълно с хора, които не могат да оценят “чистия двор”. Те никога не биха могли да поемат и инициативата и винаги “гредата ще е в чуждото око”, защото не усещат собственото си блато. Да си хвърляш фаса от прозореца на колата е в подземието на примерите ми. Това дори не стои като проблем, а Е проблем. За какво общество говорим? Никога няма да сме заедно, за да мръднем напред.

Така е и с “очакванията” за по-добър живот. Всеки гледа работата на другия и дава съвети отстрани. Както казва философът: “Когато ученикът е готов, учителят идва”. Не и преди това. Така че всеки да се заеме със себе си, да носи последствията от собствените си избори. Когато тази осъзнатост стане повече мнозинство, може би ще мръднем в посоката да управляваме до голяма степен живота си. Всъщност това е свобода. Ние не сме свободни.

- Би ли искала да имаш представление, изпълнено с песни и танци на сцената?
- Разбира се, това е на път да се случи. Очаквам дори още един подобен ангажимент.

- Какво от мечтите ти за роли си изиграла и какво още не си? 
- Мечтая за хубави плътни женски, дълбоки роли. Излишно е да казвам колко актрисите сме ощетени в тази посока. Мечтала съм за Настася Филиповна и Ана Каренина, но съм сигурна, че един ден ще получа дълбоки роли.

- Има ли роля, която, ако ти предложат, би отказала?
- Отказвала съм, разбира се. Тези роли нямат конкретни очертания. Просто усещане. Имам например вътрешна съпротива да играя “наркоманка”. Но съм и приемала роли тогава, когато трябва да “спасиш” представление, когато колежка е в невъзможност да играе. Не усещаш ролята твоя. Но има неписани правила в театъра.

- Рисувана си от големия Георги Чапкънов? Как стана това събитие? Това скица, нужна за бъдеща скулптура ли бе?
- Да, преди години имаше някаква идея. За една фигура на Ева и змията, за Сътворението. Веднъж просто отидох до ателието му и както си говорехме, ми се дощя да имам за спомен нещо от него. И той тогава извади парче картон. Каза: “Стой така. От Чапа е много по-ценно да имаш рисунка, отколкото скулптура. Рядко рисувам. И то само котки и хубави жени”. 
За мен бе чест. Запазих си рисунката. Тя е вкъщи на стената в рамка. Тогава бях на 23 години.

- Сравняват те с Шарън Стоун, с Катрин Зита Джоунс. Красотата ти е безспорна. Ние имаме артисти не по-малки от тези в Холивуд и по света?
- Преди бях подстригана на каре, бях с тъмен цвят коса. Мисля, че ако гримьорът Коклин бе жив, мир на праха му, нямаше да имам проблеми, ха-ха-ха!

- Какви са изискванията ти за приятелство, кои хора ти стават близки?
- Не съм от най-бързо разкриващите се хора, но когато усетя, че човекът е с отношение, моя “кръвна група”, ставам доста открита. Създавам усещане за лека дистанция, но всъщност съм доста спонтанен човек и мога да се разкрия най-неочаквано пред някого. Но това става по интуиция, от само себе си.

Адриан с дядо си Огнян, баба си Катя и вуйчо си Емил

- Какъв комплимент за себе си си запомнила?
- От актрисата Татяна Лолова и писателя Георги Мишев. Тя ми каза, че много би искала да си партнираме във филм, а Мишев - че ако ме бе познавал по-рано, е щял да напише доста по-голяма роля за мен в сериала “Патриархат”.

- Всяко излизане на сцената свързано ли е с вълнение, с преодоляване на страх? Или артистите свикват. Ти свикнала ли си?
- Разбира се, че има вълнение. Не и страх, това е пагубно. Страхът трябва да се трансформира в енергия за работа, в смелост. Всъщност, ако си наясно и си имал добър репетиционен период, искаш да изпитваш този адреналин преди спектакъла. Той ти е нужен.

- Но твоето най-прекрасно вълнение явно е твоето момченце Адриан - личи си, че се държиш с него като с голям човек - водиш го навсякъде, показваш му да свири, водиш го на истински фризьор. Каква е твоята педагогика към детето?
- Уча се да бъда родител. Не съм перфектната и не искам да бъда. Искам да съм добра майка. За точно това дете. Искам Адриан да расте свободен, да стане достоен човек. Искам да има право на избори, да ги прави осъзнато и с чувство за лична отговорност към собствения си живот. Когато научиш това, живееш по-лесно, защото никога не са ти виновни другите. Така си вътрешно свободен, защото живееш собствения си живот, не нечий друг.

- Според теб бърка ли се прекалено политическата тема в разговорите на хората днес?
- Българинът разбира от всичко. Смешно е. Но си има причина и за това. Доста дълго време нямахме глас. Сега имаме за “щяло и нещяло”. Българинът е беден и затова озлобен. Използва за личните си несгоди социалните мрежи. Той рядко заема позиции лице в лице, рядко умее да променя нещо в действителност.

Той просто пише както и където му падне. Влиза неуместно в чужди разговори, на чужди стени. Според него, щом има опция “коментар”, той може безпроблемно да сее токсичните си мисли и обиди. Така сигурно е в цял свят, но при нас е крещящо. Просто защото сме потиснат народ. Всеки може да е добър, когато е задоволен и щастлив. Трябва доста голяма осъзнатост, за да можеш другото. Далеч сме още от това.

- Кое от миналото, което помниш, ти харесваше и какво не ти харесваше? А какво от днешното време?
- Днес ми харесва, че мога да пътувам по света свободно, да се съизмервам с другите хора в различни държави. Имаме достъп до всякаква информация, технологии. И в същото време точно това е опасността. Да не контролираш информацията, тя да те залее и да те остави сам пред екрана без живо общуване. Днешните деца така общуват. И това ще продължава в тази посока. По-рано “учихме се” на дисциплина. Това беше често чрез външни механизми. Заповеди, забрани, рестрикции. Имахме малко и бяхме под строй. Но това ни даде много. Сега има прекалено много и цари анархия, една криворазбрана свобода. Защото тя определено е сложно и трудно нещо.

Савка ЧОЛАКОВА