Хайдутството е най-ранната проява на борбата на българския народ за национално самоосъзнаване и освобождение от турските поробители по време на петвековното робство. В народното съзнание са останали имената на многобройни народни закрилници. Техните имена са се запазили в народната памет, в преданията и дори в народните песни.

Безброй са безстрашните българи, вдигнали оръжие срещу поробителя, не са се страхували да му се опълчат, оставяли са дом и семейство, за да се отдадат на борбата с вековния мъчител на народа. Те извършват героични подвизи и водят епични битки.

За тях планината става дом, гората майка, а дружината - семейство

Един от най-известните бил и Ангел войвода - страшилището, пред което цяла Хасковска и Пловдивска кааза треперели. През дълъг период той бил защитникът, на който българите се уповавали и вярвали. В южните части на този край в по-късни години се е подвизавал и прочутият Капитан Петко войвода. Имената на тези двама воеводи - Петко и Ангел, са безспорно най-известните български хайдути от XIX век.

По-старите поколения помнят телевизионния сериал за Петко войвода, помнят и вълнението, с което зрителите заставаха пред малкия екран, за да проследят неговите епични премеждия, които вълнуваха малки и големи. Но за живота на другия хайдутин, който е оставил не по-малко героични следи след себе си - Ангел войвода, все още българинът знае твърде малко, с изключение на изследователите на неговия живот.

Цялото име на този наш легендарен хайдутин е Ангел Стоянов Кариотов. Баща му, Стоян Кариотов, се заселил в Козлук, днешното Драгойново. Две години хайдутувал в дружината на Точка войвода, след разпадането на която се установил в Козлук, наел Ходжовата воденица и в продължение на 20 г. бил воденичар. Тук се и задомил.

Синът му Ангел се ражда в днешното село Драгойново на 8 септември (стар стил) 1812 г. Семейството било многолюдно и бедно и в ония трудни времена се наложило малкият Ангел съвсем рано да стане овчарче.

Каква е точната причина да стане хайдутин не се знае, но версиите за това са няколко. Една от тях гласи, че османците редовно му крадели овцете и си правели курбан с тях. Момчето нищо не можело да направи, но събирало омраза в себе си. Друга история разказва, че те убили баща му и отвлекли годеницата му. Третата - че когато бил на 18 г., турците насилват сестра му.

Той предава стадото на двамата си по-малки братя, снабдява се с пушка, 2 пистолета и сабя и хваща гората. Знаейки кои са насилниците, непрестанно ги следи. За една година успява да ги убие, излагайки мъртвите им тела на селския мегдан. Понеже бил неграмотен, поръчва на попа да му напише бележки: “Такава участ очаква всеки, който посегне на честта на българска жена”.

С кръвта на убитите начертава върху гърдите и челата им кръст. След като е спазил обета си да отмъсти, Ангел Найденов мисли да прехвърли Родопите и отново да се захване с овчарлък в Егейска Тракия. По пътя си замръква в с. Силанкьой и там го приютяват в една българска къща. Домакинът споделя мъката си, че турците са насилили жена му, тя се поболяла и умряла. Ангел разбира, че неговият случай не е единичен.

Отказва се от намерението си да се върне към стария си занаят. Със спестените пари купува пушки, пистолети и саби и въоръжава десетина буйни младежи, които има за какво да мъстят на турците. Четата наказва със смърт всеки насилник, посегнал на българска жена или ограбил имуществото на някой селянин.

Животът и подвизите на Ангел и дружината му са описани в десетки книги, сред които най-подробна, пълна и точна е “Ангел войвода” на Руси Димитров. Според стигналите до нас описания Ангел бил среден на ръст, набит, “черноглав”, черномустакат, мълчалив и командвал рядко с думи - повечето с погледи и знаци. Бил много пъргав, сръчен и силен.

Веднъж се хванал на бас с един халваджия, че може да му надрипне коня заедно със сандъците халва, и наистина го направил, ала не взел коня, както бил уговорен басът, а го върнал на разплакания от благодарност халваджия.

Ангел войвода действа в Асеновградско от 1833 докъм 1866 г., макар да не е родом от града, и минава за негов закрилник от турците и гъркоманите лихвари. В самото начало, когато дружината му била малобройна, негови ятаци стават каракачаните, в замяна на което хайдутите ги бранят от зулумите на тъмръшките помаци.

На следната година малката дружина се увеличава с още няколко души и Ангел, макар и най-млад, им става войвода. Цели 33 г. той хайдутува из Родопите, достига Одрин, Беломорието, преминава за известно време във Влашко (през зимите), връща се пак в Родопите, разбива една след друга изпратените след него потери и придобива слава и известност

Така се превръща в страшилище за народните изедници.

В своята дейност Ангел войвода доста се различава от старите хайдути. Възприел от тях хайдушките добродетели, методи и прийоми, той въвел стегната организация, дисциплина, строг морал и трезвеност. В това отношение той е много по-близо до Раковски, отколкото до старите войводи.

Не само наказвал и сплашвал, а и вдъхвал вяра за по-добро бъдеще, подпомагал всячески и всичко, което допринасяло за запазването и извисяването на българщината. Но веднъж в негово отсъствие хората му ограбили някакъв невинен търговец. Разлютен, Ангел войвода за наказание разпуснал цялата дружина. Събрал я отново след известно време, но вече в друг състав.

След като проявите на хайдушката дружина се засилили, османците предприели мерки. Хасковският онбашия смятал, че лесно ще се справи с малката дружина и взел само 20 войници. По пътя чули гайда и помислили, че са попаднали на сватба, но видели сам гайдар. След като гайдарят се приближил достатъчно, извадил пушката си и я насочил към началника, питайки го къде отива и кого търси.

Той нямал време да реагира, защото от храстите се подали още дула. Когато се видял притиснат, казал, че търси Ангел войвода. Ангел излязъл пред турците, за да разбере защо го търсят. Пребледнял, полицейският началник слязъл от коня си и обяснил, че работата му е да преследва хайдутите и моли да бъде убит, но да не става за посмешище. Войводата го оставил жив и здрав, но срещу дума, че никой повече няма да преследва дружината.

След случилото се дълго време никой не посмял да тръгне срещу Драгойновския войвода. През този период значително намаляват опитите за насилие или грабеж от страна на турците, защото страхът от него бил голям.

Населението от този край създава предания и песни за прослава на подвизите на Ангел войвода и той се превръща в народен герой. В една от песните се пее - “докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите, турците са рая, а българите - господари”. Сравняват го с Момчил юнак, който бил владетел на Родопите.

След като смирил Хасковската кааза, Ангел обърнал поглед към Одринско, където бейовете превъзхождали по жестокост и насилие хасковските. Беят на Одринско събирал данъка чрез една арнаутска шайка, която измъчвала населението. Самият той живеел в Цариград. Войводата разбрал, че ако убие арнаутите, няма да спре тази беда.

Историята разказва как с двама от най-верните си хайдути Ангел воевода заминал за Истанбул

Дегизирани като калайджии, стигнали до малко пристанище. Там обаче били разпознати от един хасковски турчин, което ги накарало да побързат. Така по погрешка се качили на кораб, който пътувал за Бурса. Когато разбрали това, вече било късно и нямало как да се върнат назад. Вързали капитана и го заставили да обърне за Цариград.

На пътниците казали, че имало задача, която да свършат там и не търпяла отлагане. На брега на столицата слезли трима продавачи на добитък с фесове и шалвари. Няколко дена те обикаляли, за да търсят бея, докато накрая намерили магазина му на чаршията. Знаели, че тримата лесно ще се справят с него, но искали да вземат златото и да го върнат на сиромасите. На сутринта влезли в магазина му с предложение да сменят за пари златни и сребърни монети, но им е неудобно да покажат стоката публично.

Беят си помислил, че монетите са крадени и че можел да ги вземе на безценица. Затова ги поканил в дома си. Вечерта хайдутите отишли в къщата му и слугите ги въвели в кабинета на господаря си. Турчинът заповядал да им занесат кафе и да не ги безпокоят повече. Щом останали сами, Ангел и другарите му вързали бея и поискали да им каже къде е ключът за касата. Той привидно се съгласил, но след като отпушили устата му, се развикал за помощ. Тогава един от хайдутите ударил турчина смъртоносно. Намерили сами ключа, взели златото, а слугите ги изпратили чак до вратата.

Още същата вечер напуснали Цариград и край Хасково се срещнали с дружината. Голяма била радостта на четата, но те не знаели, че одринският бей се оказал наистина високопоставен човек. Веднага на следващата сутрин дирите им били открити и местността, в която се криели, била обградена от 1200 души войска и башибозук.

Дружината разбрала, когато вече било прекалено късно и обръчът около тях започнал да се затяга. Но Ангел войвода бил не само смел, а и достатъчно умен и изобретателен. Тъкмо когато бинбашията бил готов да подаде сигнал за атака, вместо хайдути той видял едно момче с бяла кърпа да се подава от храстите. Голяма била изненадата на турците, виждащи приближаването на младежа с вдигнати към тях ръце.

Този млад мъж имал важна задача - да се срещне с бинбашията и да му предаде една бележка от Ангел, написана с молив. Пратеникът на хайдутите дал бележката на турците след обичайните поклони и поздрави, отместил се настрани и се обърнал към баира отсреща, където били другарите му. Тогава се чул гърмеж и кучето, което било в краката на военачалника, изскимтяло - куршумът опърлил козината му от главата до опашката.

Един от турците вдигнал ръка като за команда за атака, но бинбашията го спрял. Втори куршум изсвистял и този път свалил позлатения полумесец на войсковото знаме. Главнокомандващият запазил самообладание, но погледнал пак към написаното на бележката: “С първия куршум ще умеря хрътката, с втория - полумесеца на знамето ти, а с третия, ако не върнеш аскера - твоята глава”.

Усетил, че войводата го държи на мушка, дал знак за връщане пред смаяните погледи на башибозука. Когато поляната се опразнила и аскерът бил далеч, един от старшите офицери попитал какво пишело в бележката, а бинбашията отговорил, “Че всичко се оправя, само пробитата глава не може”.

В продължение на 35 години, от 1830 до 1865 г., из Драгойна шетала стегната, добре обучена, въоръжена и организирана хайдушка дружина, начело на която бил Ангел войвода. Стотици са подвизите, които прави той със своята дружина. Знае се, че с обраните пари той не правил “имане”, а често помагал на бедните свои съселяни и ятаци. За тия негови добрини между народа се носят много предания и легенди.

За съжаление, човешкият живот е кратък, а понякога и недостатъчно изживян. През 1862 г. Ангел войвода заболява от коварна болест. Той разпуска своята дружина, чийто брой е вече над 100 души. Оттегля се в Света гора, в Хилендарския манастир. Понеже останал неграмотен, диктува на един монах спомените си, които са съхранени в манастирската библиотека. В тях той отправя завет към българите да продължават борбата с турците, да създават чети и дружини и да се готвят за всеобщо въстание.

Ангел войвода умира през 1864 г. Неговите идеи се възприемат и доразвиват от Раковски, а след това от Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски. Той, както много от тях, не мечтаел за външни освободители. Мечтата му била да се събуди независимият и смел български дух, да се вдигне срещу вековния български поробител и да си извоюва свободата. За съжаление, гробът на този забележителен българин и днес остава неизвестен.

Катерина НЕНЧЕВА