Понякога хората забравят какво е истинска болка. След въвеждане на извънредното положение в социалните мрежи не спират коментарите на хора, които недоволстват, че заради карантината трябва да си стоят вкъщи.

Други директно заявяват, че нямат сили да спазват забраните и смятат да ги нарушат, вкарват дори конспирации за световен загоовор.

И точно в един такъв момент разказът на една българска майка може да засрами всички.

Ето какво пише Йонка Енчева:

“Животът ми-карантина

Ще напиша нещо, което при нормални обстоятелства не бих. Сигурно и вие не бихте го прочели. Нямате време. Препускате забързани, вгледани в целта, не забелязвате другите. Хората минават като размазани черти покрай вас. Но се случва нещо извънредно, нещо над което нямате никакъв контрол. И спирате.

Това се случи с мен преди 20г. Роди се синът ми със сърдечен порок. Сложен, но лекарите даваха голяма надежда след операция да живее относително нормално. И заживяхме отново спокойно и с планове за светлото бъдеще, чакайки момента.

Само че съдбата ли, бог ли, имаше други планове. Операцията- много тежка, с всички възможни усложнения. Кома...От палавия двегодишен щурак нямаше помен. Върнаха ми свито, изкривено телце, гледащо с празен поглед. Не знаех какво е енцефалопатия и какво да правя. Казаха-остави го.

Ама... защо го спасихте тогава?... Времето минава като на сън. Движа се автоматично. Дните се нижат в болницата и нямам време да мисля за утре. Искам само днес да оцелее. И той се бори, невероятно много. Толкова е силен. Значи и аз съм длъжна. Значи си струва. Пак някой, лекар, нещо ми казва и плача и се отчайвам.

После едното ъгълче на устните му се повдига в едва забележима усмивка и аз политам окрилена. Не знам дали сте изпитвали подобно щастие.

Значи там зад празния поглед, някъде дълбоко, още се гуши моето малко, палаво щураче. И пак започнах да мисля за утре, но вече нямаше аз, имаше само ние, едно. Аз и той живеем един живот. Бях от късметлийките, които имат и здраво дете. Дъщеря ми сигурно се е чуствала пренебрегната понякога, но е прекрасна и не го е показвала. Чрез нея изживях нормалността на родителството.

Години наред живяхме така. Настроихме семейството си и бяхме щастливи, макар че много неща нямахме, не ни липсваха толкова. Държавата нищо не правеше тогава за родителите на децата с увреждания. Това беше съдбата, която сам си избрал. Като си решил да се бориш за детето си, зачеркваш себе си.

Но усмивката, оная усмивка е тук и е все по-голяма. Тя те движи. И пак се забързваш и се устремяваш към някакви цели. Не за дълго. Идва следваща криза. Пак болници и пак преосмисляне на плановете. Като на виенско колело. Ту сме горе и всичко е ведро и погледът ти се рее далече напред, ту долу и се приземяваш в прахта.

През всичките тези години се справяхме някак си с едната заплата на съпруга ми. Научихме се да си подреждаме приоритетите. Разбрахме, че човек няма нужда от много всъщност. Здраве му е нужно.

Междувременно той расте. Вече не мога да го мятам на рамо, както преди и да тичам по стълбите до втория етаж. Излизаме, когато ни изкара тати на разходка.

Поредна пневмония прекъсва монотонното ежедневие. По тежка е. И по-дълга. Минава. Пак, той е в училището, а аз мога да съм за малко самостоятелен индивид.

Следваща пневмония. Всеки път по-скоро, по-дълго и по-тежко. Други някакви ужаси... не ми се говори... зле е. Оказва се порокът се е върнал и диагнозата е страшна. Пулмонална хипертония. Рядко и прогресиращо заболяване, увреждащо сърцето и белия дроб.

Перспективата е... лоша.
Понякога спира да диша, не може, все едно нещо е запушило дихателните му пътища. Нищо не мога да направя. Не излизам вече дори до магазина. Не си представям да е сам в такъв момент. Ужасен, борещ се за живителна глътка въздух.

.........................................
Дъщеря ми роди! Няма такава радост. Малкото човече ми дава нова надежда. Ще има още усмивки!
...........................................

Забравяме за училището. Важно е да го опазим. Вкъщи сме. Баща му е с маска. Не можем да си позволим да го зарази с поредния сезонен грип. Следващата пневмония може да е фатална. Но той се усмихва. Това ми стига. Аз съм щастлива.

Извънредна ситуация. Нов вирус. Поразява белия дроб. Не можеш да дишаш. Карантина. Някакви хора полудяват, че ще стоят в къщи. Щели да загубят работата си. Щяло да има криза. Ми, то това е животът ми...последните 20г.И съм тук. И не съм полудяла. И съм щастлива... докато я има усмивката.

Ей, хора, това е вашият шанс да видите хората около себе си, да ги разберете, да ги оцените, да ги почувствате. Останете вкъщи. Погледнете и в себе си! Чуйте си мислите! 

Намерете усмивката!"