Борис Луканов е най-добрият Прокурор на българска сцена, казваше за него Георги Джагаров. Тези дни 83-годишният актьор представи случки от живота си, събрани в книгата “Монолози”. За младите зрители той навярно е непознато лице. Освен ако не са гледали тв сериала “На границата”, излъчен по Канал 1 на БНТ. Но за по-зрелите поколения, познаващи киното ни от 70-те и 80-те години и спектаклите на варненска сцена и в Народния театър, Борис Луканов със сигурност е сред най-любимите актьори. Защото зад гърба си има завидна кариера с повече от 100 превъплъщения в театъра и около 50 в игралното кино. На шега казва, че е изиграл толкова царе, папи, патриарси, пълководци и министър-председатели, че едва ли на някого и насън би му хрумнало подобна съдба. Цар Фердинанд, цар Борис Трети, Гьорче Петров, Стефан Стамболов, Александър Цанков, Богдан Филов, Георги Димитров, Васил Коларов... неизброими са историческите личности, в чиято кожа е влизал.
Образът, който му носи огромна популярност, е на разузнавача Александър Пеев от филма “Сами сред вълци” на Зако Хеския. В историята на театъра ни незабравима остава главната му роля от пиесата “Прокурорът”, с която печели и наградата на Съюза на артистите в България.

А в края на 90-те зрителите го аплодираха като Просперо от “Бурята” - зрелищният спектакъл на Александър Морфов по едноименната Шекспирова пиеса. Именно с тази роля актьорът посреща 70-ия си рожден ден през 2006-а, на 80 започва да играе по Чехов. Сега, на 83 г., казва - Играе ми се, искам да имам още поне една роля в киното, и добавя, и една роля в театъра... пък после ще видим!

Актьорският му път никога не е бил гладък. Той не е от онези актьори, които стават като ръкавица за всяка роля. 

Той е специфичен, странен, особен, мълчалив, самовглъбен и някак встрани от вихъра на театралните страсти 

Той е очарователен артист, но чарът му е съзерцателен и скрит. И чака своето време, своя ред... 

Житието на Борис Луканов започва от Ловеч. От същия град тръгва по своя път още един варненски актьор - Данаил Мишев.  

Люлката на тяхното детство е прочутата ловешка махала Дикисан. - Ди-и-и-кий сан! Дивият запад, Дакота и степите на Азия, взети заедно. Голяма игра пада в тази махала, особено през лятото.



Погледите и на двамата са насочени към прозорците на бившия Американски колеж, сега девичи пансион. Цялото това великолепие се учи да говори френски. И двамата си купуват речници за изучаване на чужди езици (Луканов още пази своя). Тази огромна, скрита енергия намира отдушник в читалищната самодейност. Учителят по литература Хинов поставя “Разлом” на Лавреньов. 

После пътищата на Борис и Дульо се разделят. Борис започва методично да атакува ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Няколко пъти. Накрая кандидатства с монолога на Тарас Булба: “Я тебя породил, я тебя и убью!..” Това, последното, може би убеждава комисията и я принуждава да приеме най-после Борис Луканов в театралното училище.

Професор Стефан Сърчаджиев е този, който отгатва дълбоко притаената, скрита, иманентна театрална същност в природата на Борис Луканов. И го взема в своя клас... И тук, в София, на Четвърти километър, най-после Борис среща своето момиче. Малката мургава Мери, с очи, които вечно питат, с очи, които вечно мечтаят.

По разпределение бях изпратен в Добрич, но тъй като вече се бях оженил за варненка и чаках дете, не свързвах плановете си за бъдещето с добруджанския театър. Мечтата ми и обещанието на директора, тогава Николай Савов, беше категорично - ще ми позволи да се прехвърля във Варна.

От випуска, който завършихме, във Варна отидоха по разпределение Йорданка Кузманова, Димитър Буйнозов и Васко Ляпчев, а аз, без особено желание, се явих в Добрич.

Театърът беше стар в добрия смисъл на думата, в специално построена, навярно още по румънско време, сграда, с необходимите удобства, разказва в книгата си Борис. 

Останах във Варненския театър цели 21 години. Бях двайсет и пет годишен, но първата ми роля бе патриаршеска - на Евтимий Търновски в миналата с триумфален успех по сцените драма на Камен Зидаров “Иван Шишман”. В “Шишман” играеше големият актьор Петър Златев, Мария Десислава бе обаятелната бъдеща звезда Йорданка Кузманова.
 
Тъй като патриархът се явява само в една картина, на бърза ръка ме преобличаха и в една от следващите картини се появявах като млад пленник, с една-две реплики.

Та във Варна не започнах нито като Хамлет, нито като Ромео

Три пъти съм участвал при поставяне на знаковата за времето си пиеса на Джагаров “Прокурорът”, тя ми донесе истинско театрално признание. 



В първата варненска постановка от 1966/67 г. централната роля бе поверена на Стефан Самсиев, актьор утвърден, със самочувствие. Аз, макар и по-млад, играех баща му. Не за пръв път ми се случваше да търся изразни средства, да вниквам в различна възрастова психология при такова разпределение на роли.

За участието си в “Рози за доктор Шомов”, поставена през сезон 1967/68, получих първата си актьорска награда.

Оценявайки ролята ми на отрицателния герой, авторитетният критик Владимир Каракашев писа: ”... но как се е получило, Луканов играе отрицателния герой така, че има по-силно въздействие от положителния...”. 

Една от мечтите на всеки актьор, да изиграе герой в пиеса на Чехов, за мен се осъществи в сезона 1977/78 г. Във Варна на мен и Грациела Бъчваров повериха централните роли - на писателя Тригорин и актрисата Аркадина в “Чайка”.

Задачата ни бе предизвикателна, защото същите образи вече бяха талантливо пресъздадени в Младежкия театър в София.

“Бурята” стана “моята” Шекспирова пиеса, след години играх в нея под режисурата на Морфов в Народния театър, вече като Просперо

Истинската ми среща с новото поколение режисьори и актьори стана именно след като Сашо Морфов ми повери ролята на Просперо, спомня си Борис. Когато започнахме репетициите, поведението на младите ме дразнеше, влизаха с чашки с кафе и банички на сцената - истинско светотатство за моето поколение.

Да не говорим, че в началото изобщо не ги разбирах, трябваше да уча друг театрален език. Формиран като актьор “по системата на Станиславски”, се сблъсках със съвсем ново предизвикателство.

Началото почти ме стъписа: нямаше дълги анализи на маса, с които бях свикнал; не се демонстрираше преклонение пред гения (в случая Шекспир), репетициите нямаха нищо общо с познатите ми дотогава.

Но пък имаше една голяма игра, в която всячески се стимулираха творческите съзидателни усилия, измислицата, свободната изява. Морфов накара съпругата си Рени Врангова да се върти като дервиш 15 пъти, тя се завъртя 10 пъти, падна и извика “не мога”.

Той излезе на сцената, завъртя се 15 пъти и каза: “Може, хайде сега ти”. И тя го направи. Когато видях пълната им всеотдайност и уважение към професията, си казах: “Дотук! Мълчи си и се учи от тях! Не си изграждай мнение, преди да си видял!”.

Искрено, топло, уважително го поздравяваме с неговите достойно и талантливо преживени години.

Паулина БОЯНОВА