На 3 март отбелязваме Националния празник на България. Навършват се 142 години от Освобождението на страната ни от османско владичество.

На 3 март 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, с което се слага краят на Руско-турската война от 1877- 1878 г. Тази дата отбелязва и началото на Третата българска държава.

За първи път Трети март се чества през 1880 г. - две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. Две години по-късно - през 1882 г., Държавният съвет приема "Списък на неприсъствените дни в Българското Княжество". В него за първи път е записано, че денят 19 февруари се чества като ден на "Заключаването на С. Стефанский договор".

В деня на националния ни празник, нека си припомним стихотворението, което ни зарежда със самочувствие, изпълва ни с гордост и ни дава сили да минем през всякакви бури и беди.  

Шипка е мястото, гдето българинът показа пред целия свят, че трябва да живее свободно. Значението на Шипка е грамадно!

На везните на опълченската храброст беше сложена съдбата на по-нататъшните действия на русите в България.

Защото, паднеше ли Шипченският проход в ръцете на турците, успееше ли Сюлейман паша да се прехвърли през Балкана и да се яви в тила на руските войски – с това пропадаше вече войната, а заедно с нея се решаваше не само съдбата на България (нейното освобождение), а и на цялото южно славянство.

Ето защо, цял свят, приятел и неприятел бе приковал своя поглед върху кървавата трагедия, която предстоеше да се разиграе в дивния балкан на Шипка и очакваше да види резултата на тая страшна борба между славянството и османлиите.  

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов, 11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити,

и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

 и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

 и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: “Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!”

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

“България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!”

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

“Грабайте телата!” някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Стихотворението е част от стихосбирката „Епопея на забравените“, посветена на героите от националноосвободителните борби и Възраждането на България през XVIII и XIX век.

Самата ода „Опълченците на Шипка“ е посветена на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877 – 1878). То описва боевете при Шипка през август 1877. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877“, това добавя историчност и документален характер на темата.

Поводът за създаването на тази епопея е в известна степен противоречив. Великият ни поет чете в един от пловдивските вестници спомени на Захари Стоянов, в които той разказва за последните дни и часове от живота на водачите на българската национална революция. Тези печални факти изпълват поета едновременно със скръб и гняв, а заедно с това той получава и книга с романтични поеми на своя любим френски писател и литературен кумир Виктор Юго.

Вазов е изумен от мащаба и размаха на езика, на който те са написани. Тези два факта провокират и вдъхновяват писателя, тогава все още твърде млад – през 1884 г. той е на 34 г., да създаде и на български такъв цикъл, в който той обръща поглед към миналото, към националната революция, към нейните събития и герои. Събития и герои, които някои българи много бързо след Освобождението са забравили.

„Опълченците на Шипка” излиза за първи път в стихосбирката на Вазов „Поля и гори”, издадена през 1884 г. в Пловдив.

А по-късно е включена в цялостната концепция на „Епопея на забравените” в стихосбирката „Поеми”.

Нашите опълченци доказаха на цял свят, как българинът знае да мре за Отечеството си! Те показаха и завещаха на нас, как трябва да се изпълнява дългът пред свещения олтар на Отечеството ни!

Народ, който цени борците си, който живее с историята си, той не умира!

Поклон пред смелите и самоотвержени борци. Хвала и чест на славните шипченски герои!