Неотдавна най-известната пиеса на Иван Радоев - “Човекоядката”, се завърна отново на сцена в премиерния спектакъл на формацията “Артисти със сребро в косите”. Легендарната пиеса започва нов сценичен живот в постановката на Минчо Събев.
“Човекоядката” от Иван Радоев разказва за абсурдно организирано общество, в което хората изчезват и биват “поглъщани” от безлична система, а останалите приемат това като нормален ред. Постепенно става ясно, че “човекоядката” не е конкретно същество, а самият механизъм на властта, който изисква жертви, за да съществува...
Пиесата е написана през 1976 г. в село Геша, където се намира старческият дом, в който живеят персонажите в “Човекоядката”. Иносказателният текст на Радоев предизвиква небивал интерес у публиката още с първата си постановка през 1978 г. (Театър “София”, режисьор Младен Киселов).
И днес пиесата отново е актуална.
Защото тук, в нашия “старчески дом”, нищо не се е променило
Неотдавнашната й премиера е повод да се срещнем с един от актьорите, който играе в нея, небезизвестният Диян Мачев - Дидо.
- Господин Мачев, правите много хубава роля в “Човекоядката” на Иван Радоев, поставена от Минчо Събев с формацията “Артисти със сребро в косите”.
- Да, премиерата мина с успех в Сити Марк Арт център. Чудесно място за творческа изява. Благодарен съм за ролята на Топузов. С Минчо Събев е удоволствие да се работи. Пиесата е много актуална в наши дни. Знаете ли защо се казва “Човекоядката”?
- Не, всъщност човекоядката никого не изяжда!
- Човекоядката са всички тия, които ни управляват. Тия, които допускат в държавата ни да се случват лоши неща. В момента около нас е пълно с такива. Напоследък все се показват сред хората заради изборите, които наближават.
Влязат ли в парламента, забравят обещанията си, давани на избирателите
Те влизат във властта, за да станат още по-богати. Говорят, че работят за мен, за вас, за всички, а работят само за себе си.
- Приятно ли ви е да общувате с прекрасните актьори с побелели коси?
- Много. Всички са много добри. С тях трудовите ни стажове са почти еднакви. Вече 50 години правя професионален театър! А ако сметна и детските участия, значи са повече от 50 години! Моят герой, Топузов, има една реплика: “Вие, хитреците, защо ми повярвахте?”. Казвам на обитателите на старческия дом, че са хитреци, а те са наивници! Все едно един политик коментира пред избирателите: “Аз ви казвах, а вие защо ми повярвахте?”. Тези думи на Топузов са многозначителни. Затова каня зрителите да гледат “Човекоядката”. За да видят какво представляват онези, които са на върха. Да разберат, че ни манипулират. Да, хората им вярват, а после остават излъгани.
Нормалният човек иска нещо просто - да има достатъчно пари, за да си купи най-необходимото
Обещават му го и той гласува за човекоядците!
- За първи път ли играете в тази пиеса?
- За първи път играя Топузов. Но участвах в “Човекоядката” през 1994-та в Хасково, играх актьора Кънчо. Топузов тогава играеше Стоян Алексиев. Музиката написа Румен Цонев. Постановчик бе френският режисьор Клод Бонен. С него преди това направихме “Честна мускетарска” на Валери Петров и бяхме на турне в Париж. Изиграхме 35 представления на френски.
- “Човекоядката” е емблематично заглавие.
- Да, премиерата навремето е била голямо събитие за театралния свят. Спектакълът е издържал 400 представления. Благословил я е самият Тодор Живков. В ролята на Топузов е блестял Тодор Колев. С формацията “Артисти със сребро в косите” за първи път се случва в “Човекоядката” да играят актьори, които са на възрастта на героите си
В този смисъл постановката е уникална. Надявам се и сега публиката да разбере посланията на Иван Радоев.
- Вие носите артистичността в кръвта си. Има ли в рода ви театрали?
- Не. Моите родители бяха обикновени хора. Корените на татко са от Сопот, той беше шофьор, мама - шивачка. Нищо общо нямат с театъра. Първите ми творчески изяви бяха в детството. През 1962-ра влязох в телевизията. Още не бяха готови студията на “Сан Стефано”, снимахме в Телевизионната кула. Другите студия бяха на улица “Поп Андрей”, в центъра на София. Сега се казва “Кузман Шапкарев” и не мога да си обясня защо я прекръстиха!? Дребен съм на ръст, знаете, от деца като мен имаше нужда в телевизията. На базата на песента се роди предаването “Сладкопойна чучулига”.
Бях основното действащо лице, учех децата на интересни песнички. Родителите ми не ме възпираха в желанието да играя. Постъпих в драмсъстава на Двореца на пионерите, а ние живеехме далече от него. Трябваше да сменям два трамвая. 7-годишно хлапе се вози по трамваите! Времената обаче бяха по-спокойни. Баща ми по-късно ми довери, че вървял след мене, като съм тръгвал за Двореца, за да се убеди, че точно там отивам. И да е наясно, че се справям добре! Драмсъставът работеше на пълни обороти, през него минаха бъдещи големи имена. Асен Траянов беше прекрасен педагог, след него дойде Милена Кобарелова, а после - Ники Априлов. Ние с Ники заедно играехме като деца в драмсъстава.
- Завършихте средно образование и решихте да си опитате силите си във ВИТИЗ, така ли?
- Да, бях твърдо решил да вляза в театралния институт. Само че не ми потръгна.
Още първия път комисията ме скъса и това се повтори цели осем пъти
Беше разочароващо наистина! Всеки млад човек иска да осъществи мечтите си.
- А защо ви късаха?
- Заради ниския ми ръст.
- И никой не прозря, че с този ръст вие можете да изградите неповторими сценични и екранни образи? Като Чарли Чаплин!
- Не се сърдя на никого, повярвайте! Такива са били критериите на комисията, на професорите във ВИТИЗ. Тогава и кандидатите бяха много.
- Интересното е, че професорът, който пръв ви е скъсал, после става ваш преподавател в института?
- Да, професор Анастас Михайлов, вечна му памет. Станахме много близки с него и всичко си беше чудесно. Мир на праха му на моя преподавател. Получих сериозно образование, пък и задоволих желанието на моите родители да получа висше образование.
- Казвали сте, че големият режисьор Асен Траянов ви е насочил да отидете в Хасково и да играете там, без да имате диплом от ВИТИЗ?
- Така беше. Избрах Хасково, не бях ходил там. Много ми хареса. Останах цели 18 сезона. Много роли изиграх, с много талантливи театрали общувах. Става дума за град с културни традиции, там е роден големият певец Аспарух Лешников. През хасковския театър са минали едни от най-големите български актьори. Създаден е през далечната 1922 г. Сградата е много красива, строена от австрийци, копие е на Народния театър. Задържах се толкова години там, защото имах възможност да играя. Канеха ме и от други градове. При всяко кандидатстване във ВИТИЗ директори на други театри се запознаваха с мен и искаха да ме привлекат при тях, но аз отказвах. А срещата ми с Иван Добчев бе за мен съдбовна. Трупата, която изгради, бе много добра.
- Хасково е градът, където ви спохожда голямата любов?
- Не го крия! В едно магазинче на “Балкантурист” се запознах с Надежда. Хареса ми, започнах да я ухажвам, да излизаме заедно. Стигнахме до брак. Ето, вече 45 години сме заедно. Значи любовта е била истинска. А когато има любов, всичко върви добре и трудностите лесно се преодоляват
Надежда вече е пенсионерка, няма нищо общо с моята професия. Живеем в сговор! Имаме дъщеря и внуци.
- Дъщеря ви остана в Хасково.
- Тя работи там в общностен център. Там откриват дефекти у деца и осигуряват адекватна интервенция. За да може децата да продължат да се развиват. Дъщеря ми Мирослава е отговорен човек. Създаде хубаво семейство. Внукът Георги е на 21, внучката Станислава на 16. Засега не са проявили артистични наклонности. Внукът учи в Американския университет, внучката е в езикова гимназия. Да са ми живи и здрави! За мен е удоволствие, когато присъстват на мои спектакли. Доволен съм, че младите живеят в Хасково, защото в този град ми се случват само хубави неща.
Ели КИРЧЕВА
