Известният наш историк и преподавател във Великотърновския университет проф. Пла­мен Пав­лов говори за 3 март в интервю за "Стандарт"  по повод Националния празник на България.

- Проф. Пав­лов, тре­ти март, как­то и мно­го дру­ги на­ши праз­ни­ци, на­пос­ле­дък ту ни обе­ди­ня­ва, ту ни ра­зе­ди­ня­ва. Как­во праз­ну­ва­ме на та­зи да­та всъщ­ност?
- Ако се вгле­да­ме в цен­нос­ти­те на на­ши­те пред­ци, на по­ко­ле­ния бъл­га­ри, то­ва про­дъл­жа­ва да бъ­де де­нят на сво­бо­да­та. Не­за­ви­си­мо, че кри­ти­ки­те към ес­тес­т­во­то на из­б­ра­на­та да­та са ос­но­ва­тел­ни, за­що­то ста­ва ду­ма за пред­ва­ри­те­лен ми­рен до­го­вор, кой­то не га­ран­ти­ра очер­та­ни гра­ни­ци, кой­то е вре­мен­но яв­ле­ние.

И все пак ви­на­ги съм нас­то­я­вал за то­ва - по­ко­ле­ния бъл­га­ри виж­да­ха в Сан Сте­фа­но на­ци­о­нал­ния иде­ал на це­ло­куп­на Бъл­га­рия, за на­ци­о­нал­но обе­ди­не­ние.

В край­на смет­ка мно­го те­ри­то­рии из­пад­на­ха из­вън гра­ни­ци­те на то­зи до­го­вор. Но аз съм про­тив не­що дру­го - да се из­па­да как­то в ру­со­фи­лия, та­ка и в ру­со­фо­бия. Емо­ци­и­те, ко­и­то наб­лю­да­ва­ме в пос­лед­ни­те го­ди­ни, за мен са до го­ля­ма сте­пен не­ес­тес­т­ве­ни, да не ка­жа и не­нор­мал­ни. За то­зи до­го­вор чес­то се ко­мен­ти­ра, че в не­го не се го­во­ре­ло за Бъл­га­рия, ня­ма­ло кон­к­рет­ни гра­ни­ци.

То­ва не е вяр­но - те са опи­са­ни, всич­ко, ко­е­то се по­ла­га на един та­къв до­го­вор. Ос­вен то­ва да под­чер­тая, че той е вклю­чен от две­те во­ю­ва­щи стра­ни, а пос­ле не се ре­а­ли­зи­ра.

Но аз съм мно­го про­тив пред­ло­же­ни­я­та на­ци­о­на­лен праз­ник да ста­не 13 юли, то­ест Бер­лин­с­кия кон­г­рес. Всъщ­ност той пос­ту­ли­ра бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ност за пър­ви път, но во­ди до раз­къс­ва­не на зе­ми­те ни, та­ка че мо­же да бъ­де смя­тан за аб­со­лю­тен гра­беж. За мен тре­ти март тряб­ва да бъ­де ден за раз­ми­съл, а не за емо­ции.

- Как­во дру­го тряб­ва да пом­ним на то­зи ден?
- Пак да при­пом­ним, че та­зи сво­бо­да не ни е да­де­на да­ром. В нея са учас­т­ва­ли хи­ля­ди бъл­га­ри, са­мо опъл­че­ни­е­то бе над 12 000 бъл­га­ри, от­дел­но са гор­с­ки­те че­ти и та­ка на­ре­че­ни­те ми­ли­ции, или доб­ро­вол­ни от­ря­ди.

От­дел­но е и снаб­дя­ва­не­то на рус­ки­те войс­ки, ме­ди­цин­с­ко­то оси­гу­ря­ва­не. Та­ка че те­за­та, че ня­кой ни е под­не­съл сво­бо­да­та на теп­сия, е аб­со­лют­но не­вяр­на. Дос­та­тъч­но е да пог­лед­нем бит­ка­та на Шип­чен­с­кия про­ход.

В та­зи вой­на Ру­сия след­ва сво­и­те соб­с­т­ве­ни ам­би­ции, в то­ва ня­ма съм­не­ние. Ху­ба­во­то в слу­чая е, че те съв­па­дат с бъл­гар­с­ки­те це­ли. Та­ка че за мен са­ма­та дис­ку­сия по те­ма­та е приз­нак за нез­ря­лост и до­ня­къ­де обид­на. Те­ма­та, ес­тес­т­ве­но, ви­на­ги ще бъ­де от­во­ре­на, но зак­лей­мя­ва­не­то на тре­ти март, или 19 фев­ру­а­ри, как­то е бил по то­га­ваш­ния стил, за мен ви­на­ги ще е обид­но.

- Дру­ги­ят спор, кой­то на­пос­ле­дък те­че, е от как­во ни ос­во­бож­да­ват. Има ли роб­с­т­во?
- Тер­ми­нът "роб­с­т­во" е до го­ля­ма сте­пен емо­ци­о­нал­но обус­ло­вен. Но то не е и при­със­т­вие, не е и вла­ди­чес­т­во, не е и всич­ки дру­ги по­ня­тия, ко­и­то се опит­ват да ни на­ло­жат. Да си спом­ним и лек­си­ка­та на "Под иго­то" и "О, на­род по­ро­бен, що си тъй зас­пал".

А в Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция се каз­ва, че ро­бът, кой­то стъ­пи на бъл­гар­с­ка зе­мя, ста­ва сво­бо­ден. Раз­би­ра се, тук не ста­ва ду­ма за роб­с­т­во в сми­съ­ла на ан­тич­но­то ро­бов­ла­де­ние.

Знае се, че то­га­ва има ус­пя­ва­щи бъл­га­ри, осо­бе­но в мал­ки­те град­че­та, но те не се дъл­жат на доб­ро­то от­но­ше­ние на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия, а по-ско­ро се случ­ват въп­ре­ки не­го.По оно­ва вре­ме ре­фор­ми­те в ос­ман­с­ка­та дър­жа­ва са не­що мно­го по­ло­вин­ча­то и мно­го не­си­гур­но. Та­ка че роб­с­т­во­то, пре­ве­де­но на дне­шен език, оз­на­ча­ва не­рав­ноп­ра­вие, ли­ша­ва­не от граж­дан­с­ки пра­ва.

По­ня­ти­е­то "вла­ди­чес­т­во" съ­що не е без­с­пор­но, за­що­то, ос­вен че е ру­си­зъм, оз­на­ча­ва прос­то влас­т­ва­не. За мен ня­ма ни­как­ва дра­ма да се из­пол­з­ва по­ня­ти­е­то "роб­с­т­во", раз­би­ра се, с всич­ки ус­лов­нос­ти. Ед­на им­пе­рия, в ко­я­то се раз­на­сят от­ря­за­ни гла­ви, на­би­ти на кол, не мо­же да пре­тен­ди­ра, че е ре­фор­ми­ра­на.

- Пок­рай ре­ви­зи­и­те на учеб­ни­ци в пос­лед­ни­те го­ди­ни, има ли опас­ност мла­ди­те хо­ра да за­гу­бят то­тал­но пред­с­та­ва за ис­то­ри­я­та ни?
- В про­ме­ни­те в учеб­ни­ци­те в пос­лед­ни­те го­ди­ни има мно­го не­ща в по­ло­жи­те­лен дух. А мно­го чес­то за про­ме­не­ни­те учеб­ни­ци се из­каз­ват хо­ра, ко­и­то не са ги от­ва­ря­ли и пом­нят учеб­ни­ци­те от сво­я­та мла­дост.

Ка­то чо­век, кой­то е пи­сал учеб­ни­ци за кон­к­рет­но из­да­тел­с­т­во, смя­там, че в тях има го­лям нап­ре­дък. На­ши­те учеб­ни­ци са в об­щи ли­нии обек­тив­но на­пи­са­ни. Раз­би­ра се, има трес­ки за дя­ла­не, но ка­то ця­ло об­ру­га­ва­не­то на бъл­гар­с­ки­те учеб­ни­ци е дос­та пре­си­ле­но.

Друг въп­рос е, че ка­то част от пат­ри­о­тич­но­то въз­пи­та­ние тряб­ва да бъ­дат из­пол­з­ва­ни не са­мо учеб­ни­ци­те по ис­то­рия, но и те­зи по ли­те­ра­ту­ра, къ­де­то де­ца­та че­тат Ва­зов и Бо­тев. За мен е не­о­бяс­ни­мо за­що из­пад­на­ха "За­пис­ки по бъл­гар­с­ки­те въс­та­ния" на За­ха­рий Сто­я­нов - впро­чем яс­но за­що, за­ра­ди кла­не­то в Ба­так и Обо­ри­ще.

Но аз не мис­ля, че бъл­гар­с­ки­те уче­ни­ци са не­под­гот­ве­ни и нес­по­соб­ни да при­е­мат те­зи тек­с­то­ве. Пре­ди вре­ме ка­то пред­се­да­тел на фон­да­ция "Ва­сил Лев­с­ки" хо­дих в ня­кол­ко бъл­гар­с­ки учи­ли­ща в чуж­би­на и ви­дях, че де­ца­та ня­мат ни­ка­къв проб­лем с ре­ци­ти­ра­не­то на Бо­тев и Ва­зов, а по-ско­ро с ня­кои на­ши по­е­ти от вре­ме­то на со­ци­а­лиз­ма, ко­и­то са пи­са­ли по по­ръч­ка.

- На­пос­ле­дък ка­то че ли всич­ки на­ши праз­ни­ци се по­ли­ти­зи­рат, да си спом­ним и чес­т­ва­не­то на Лев­с­ки...
- Из­к­лю­чи­тел­но неп­ри­ят­на ис­то­рия. То­ва, ко­е­то се слу­чи на чес­т­ва­не­то на Лев­с­ки, не бих ис­кал да ко­мен­ти­рам, за да не бъ­да при­чис­лен към ня­коя пар­тий­на фор­ма­ция, тъй ка­то Лев­с­ки е фи­гу­ра, ко­я­то тряб­ва да ни обе­ди­ня­ва. Пре­ди вре­ме из­да­дох ед­на кни­га "Лев­с­ки - дру­го­то име на сво­бо­да­та", и мис­ля, че там съм из­ка­зал дос­та­тъч­но яс­но пос­ла­ни­е­то си.

Но има и не­що дру­го - ние сме дос­та обър­ка­ни от­нос­но чес­т­ва­не­то на зна­чи­ми­те да­ти в ис­то­ри­я­та ни по нов и по стар стил. В то­ва от­но­ше­ние ха­о­сът е мно­го го­лям.

Пре­ди го­ди­ни по­кой­ни­ят проф. Ил­чо Ди­мит­ров ис­ка­ше да пре­мес­ти чес­т­ва­не­то на Съ­е­ди­не­ни­е­то от Шес­ти на 18 сеп­тем­в­ри. То­га­ва не се прие и сла­ва бо­гу. Но то­ва ва­жи и за дру­ги праз­ни­ци - рож­де­ни­ят ден на Бо­тев е край­но вре­ме да се от­бе­ляз­ва на 25 де­кем­в­ри - той е ро­ден по Ко­ле­да и за­то­ва се каз­ва Хрис­то, а ние го чес­т­ва­ме на Йор­да­нов­ден.

Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние тряб­ва да се от­бе­ляз­ва не през май, а на 20 ап­рил - нес­лу­чай­но се каз­ва Ап­рил­с­ко. А и да не заб­ра­вя­ме, че как­то каз­ва ис­то­ри­кът Кон­с­тан­тин Ко­цев, "Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние е по­бе­ди­ла­та ре­во­лю­ция". Ние за­гу­бих­ме бит­ка­та, но спе­че­лих­ме вой­на­та. Не­ка не заб­ра­вя­ме ня­кои да­ти и не ги от­ри­ча­ме без­п­рин­цип­но или во­де­ни от емо­ции.