Годината е 1945-а. Войната все още бушува. В България вече е влязла съветската армия. Начело на държавата е правителството на ОФ. Предстои победният марш срещу хитлеризма да отекне в Европа. На 9 май ехтят залповете на победата. 

В последната гонка срещу войските на Третия райх се включва и България. Сред мобилизираните са поети, писатели, актьори. Радой Ралин заминава по собствено желание. В София остава близкият му приятел Атанас Далчев. Той се грижи за съпруга и две дечица, ражда му се и трето. Радой Ралин и Атанас Далчев са твърде близки, раздялата им тежи. Пишат си писма, които оцеляват в онова бурно време. 

Едно от тях, написано от ръката на Далчев, е от 16 май 1945 г.

“Драги Радой,

Да ти честитя най-напред победата над националсоциалистическа Германия. Тук я ознаменуват с митинги, топовни гърмежи и разноцветни ракети. Но вие единствени там сте почувствали чиста и пълна радостта от нея. Победата тук е още нещо абстрактно и мисловно. Освен за тия, които имат близки на фронта и ги чакат да се върнат с нетърпение. 

Тия дни ми се случи да прочета разлепен по стените или на някой телеграфен стълб некролог за някой паднал в края на април. Само няколко дни преди примирието. Няма съмнение, че ще има загинали и в последния ден, може би и дори в последния час. Мисля за роднините на тези хора. Колко ли ще страдат от това! 

Ти, Радой, си прав, тук не се мисли достатъчно за фронта...

От тебе, драги Радой, аз съм получил всичко три писма... Аз съм от 1- 2 месеца ужасно отруден. Двете ми деца се разболяха от тая кашлица, която с право са нарекли магарешка. През това време роди ми се трето дете. По съвета на лекаря булката, заедно с новороденото, трябваше да остане да живее отделена от болните. Аз трябваше да поема нейните грижи.

Гледам двете магаренца денем и ги разхождам по три-четири часа из градините. Болестта се лекувала само с чист въздух. Вечер ставам по пет-шест пъти, ходя да виждам булката. Чувствам се много уморен и измъчен. Но тая вечер реших да ти се обадя. Аз не искам да губя приятелството на един човек, на когото много държа.

Знаеш ли, че още не съм предал книгата на г-ца Б-ва, както ти обещах? Отначало чудех се как да я предам чрез другиго - още по-неудобно, тъй като така прибавях и един свидетел на своя срам да подарявам книгата ти на млади момичета от името на друг, без да имам и нужната смелост за похожденията си. Най-сетне се реших, но сега пък друга трудност - оказа се, че в нашата дирекция няма никаква Б-ва. Потърсих я по горните етажи. Имало една.

Елисавета Б-ва. Аз помнех, че е Елена. Все едно - сигурно беше тя. Но когато я видях, трябваше отново да се откажа. 

Тази руса мършава жена с очила едва ли е могла да предизвика твоя интерес и твоите чувства
При това, оказа се, че е женена. Книгата си остана в чекмеджето ми. Като се върнеш, ще ти я дам. Сега си спомням твоето заминаване. Разубеждавах те да тръгнеш, но сега виждам, че добре направи, дето си тръгнал. Това е един голям опит, на който смисъла и стойността ще узнаеш много по-късно. 
Ти сигурно чакаш новини от София.

Тук няма нищо ново. Литературата си е там, където си я оставил. Новата поезия ще я създадат новите хора, тия, които ще дойдат с новия опит и новите очи. 

Трябва да свърша. Вкъщи всички са заспали. Поздрав на Валери Петров и Иван Бурин. 

Скорошно виждане - Атанас Далчев.”

Писмото, оцеляло като по чудо, е включено в любопитното издание “Атанас Далчев. Събрано”, което съдържа поезия, критика и хумор, сътворени от големия майстор на римите през годините. Загадката, за която става дума в писмото до фронтовака Радой Ралин, си остава загадка и днес. Когато са се срещнали след войната, Радой Ралин и Атанас Далчев явно не са се занимавали с никаква госпожица Б-ва. 

Иванка АНГЕЛОВА