На 29 юли 2019 г. се навършват 1005 г. от трагичната битка при крепостта Ключ, в която византийският император Василий II Българоубиец (976-1025) нанася съкрушително поражение на българската войска и заповядва да ослепят пленените българи. Вследствие на това сражение България губи своя непреклонен защитник цар Самуил (997-1014), чието сърце не издържа на гледката на хилядите слепци, които доскоро е предвождал по бойните полета.
В началото на XI в. инициативата в големия българо-византийски двубой преминава у Василий II. През 1000 г. ромеите завладяват Североизточна България и окончателно възстановяват властта си над Тесалия. В края на 1002 г. след осеммесечна обсада е превзет Бдин (дн. Видин). Поради предателство през 1005 г. цар Самуил губи важното адриатическо пристанище Драч (дн. Дуръси в Албания). Така в течение само на няколко години Българското царство се лишава от значителна територия и важни твърдини. 

В “Исторически свод” византийският автор Йоан Скилица (XI в.) описва надмощието на Василий II над българите: “Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави в открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си”. 

Тъй като на цар Самуил му е все по-трудно да възпира ромейските нахлувания, решава да прегради пътя на василевса към България при Ключката клисура, издигайки укрепление (“дема”) от каменни стени, дървени прегради, землени валове и дълбоки ровове. През юни 1014 г. Василий II потегля от гр. Мосинопол (дн. Месинкалеси край Комотини в Гърция) с многобройна войска и се опитва да премине защитената клисура. Българите оказват смела съпротива и от височината на стените обсипват със стрели настъпващите ромеи, като убиват и раняват много от тях. Българската войска е предвождана от цар Самуил. 

Така двамата смъртни врагове - българският владетел и ромейският василевс, за последен път се изправят един срещу друг 

За да отклони вниманието на Василий II, Самуил изпраща един от най-видните си велможи, Несторица, срещу Солун. Този опит е неуспешен. Солунският дук Теофилакт Вотаниат разгромява Несторица, вземайки богата плячка и много пленници. Въпреки тази победа василевсът губи надежда, че ще премине клисурата и обмисля да се оттегли, но стратегът на Филипопол Никифор Ксифия го убеждава да остане. Стратегът е замислил хитър план. Със своите войници той заобикаля планината Беласица и като преминава през “стръмни и непроходими места”, на 29 юли атакува в тил българските защитници. Неочакваното нападение обръща българите в бягство. Императорът преминава изоставените преградни стени и ги преследва. Така ромеите връхлитат върху българската войска от две страни. Нейното поражение е пълно. Много български войници са убити, а голям брой падат в плен. Според Йоан Скилица пленниците са 15 хил., а според Кекавмен - 14 хил. В хаоса на разгрома самият цар Самуил едва успява да се спаси с помощта на сина си Гаврил-Роман Радомир, който го качва на коня си и го отвежда в крепостта Прилеп. 

Ромейският император заповядва на Теофилакт Вотаниат, проявил се с победата над Несторица, да премине височините на Струмица, да опожари издигнатите от българите прегради по пътищата и така да отвори пътя към Солун. Българските войници оставят солунския дук да премине безпрепятствено и да изпълни поставената му задача, а на връщане му устройват засада в една дълга и много тясна клисура. Българите са водени от престолонаследника Гаврил-Роман Радомир, който сякаш има неизчерпаема енергия, и в настъпилия смут след византийската победа при Ключ запазва присъствие на духа, за да може да вземе, макар и частичен, реванш. Стрелите и камъните нанасят тежки загуби на “заклещените” в клисурата войници на солунския управител, а самият Теофилакт Вотаниат е убит от Гаврил-Роман Радомир, който го изтърбушва с копието си. Голяма част от ромейската войска погива заедно със своя пълководец. Тази победа показва, че съпротивителните сили на Българското царство не са изгубени, независимо от катастрофалния разгром при Ключката клисура. 



Българският успех принуждава византийския император да потегли обратно и да се завърне в Мосинопол. Но преди това той извършва едно ужасяващо деяние - заповядва да ослепят пленените български войници, като на всеки 100 оставя по един едноок, който да ги води. Така василевсът иска да покаже, че българите не са врагове от друго царство, а “отцепници”, въстанали срещу неговата власт. После ги изпраща на цар Самуил. 

Страховита е била гледката на хиляди ослепени мъже, които доскоро смело са се сражавали под българските знамена, а сега се движели в дълги върволици, хванати един за друг, окървавени и безпомощни. Както подчертава францисканският монах Блазиус Клайнер в своята “История на България” от 1761 г.: “Между това император Василий проявил нечувана жестокост: християнин свирепствал над българите християни”. Цар Самуил е потресен при срещата си с тези клетници. Йоан Скилица пише: “А той [Самуил], като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода. Като понечил да пие вода, той получил сърдечен удар и след два дни умрял на шестия ден от месец октомври”. Храбрият български цар, който близо четири десетилетия предвожда своите войски в борбата срещу Византия и преживява големи победи и тежки поражения, е сломен от садистичната жестокост на своя враг. 

Нечуваната жестокост на Василий II и трагичната смърт на цар Самуил правят силно впечатление на много автори. В своята “Световна хроника” Константин Манаси подчертава: “Тъй царят [Василий II] преломи жестоко българската гордост,/ низвергна гордия им стълб, издигнал се високо./ Така прогони кучетата, носещи бедите,/ от своите кошари, от стадоначалието./ Петнадесет хиляди мъже тогава ослепи,/ освен избитите. Така той гордите смири,/ така високомерните - страхливи, страдни стори/ и от свободни в роби ги превърна”. 

В една от българските добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси пише: “Този цар Василий извърши много и безчислени поражения и люти грабежи над българите. Като разби цар Самуила, ослепи 15 хиляди българи и на всеки сто остави един с едно око и ги изпрати на цар Самуила. Той като видя това, умря от мъка”. 

Заради ослепяването на българските войници Василий II получава прозвището “Българоубиец”

Завладяването на България и смъртта на хиляди българи още повече утвърждават това прозвище. Продължителят на Георги Монах описва в ярки краски кръвопролитията, извършени от Василий II в България: “Залели ги ручеи и потоци (от кръв) и от многото убийства потреперала земята и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания”. Зловещата роля на Българоубиеца се запазва в паметта на българите. Могъщият български цар Калоян (1197-1207) с гордост се назовава “Ромеоубиец” и твърди, че с безмилостните си действия срещу ромеите мъсти за злините, извършени от Василий II над неговия народ.

Битката при Ключ е най-трагичното събитие в многолетната война за запазване на българската независимост и до голяма степен предопределя нейния изход. Само 4 години по-късно България пада под византийска власт. 

Василевсът продължава практиката на ослепяване - през 1015 г. той опустошава района около крепостите Острово и Соск, както и Битолското поле, ослепявайки всички заловени българи, а в сражението при Сетина племенникът на българския цар Иван Владислав (1015-1018) е пленен и лишен от зрение. Разбира се, прекършеният български дух на съпротива не бива да се абсолютизира - през 1015 г. военачалникът Ивац избива до крак един византийски отряд, в 1016 г. боляринът Кракра успешно защитава Пернишката крепост в продължение на 88 дни и принуждава византийската войска да отстъпи, а някои големи твърдини в България (Охрид, Битоля и др.), завзети от ромеите, впоследствие пак се оказват в български ръце. Българите понасят поредица тежки загуби, но все още са способни да нанасят отделни успешни удари и да възстановят позициите си в някои райони на страната. 
Все пак братоубийствените борби в българския царски двор вземат връх, а много боляри предпочитат пътя на съглашението с ромейския император, вместо пътя на съпротивата. 
Титаничният българо-византийски двубой, продължил повече от 40 години, завършва през 1018 г. с покоряването на Българското царство. България, смятана от ромеите за “непобедима, могъща и непристъпна страна”, в продължение на 167 г. е част от Византийската империя.

Тервел ПОПОВ, д-р по история