Екзотичен БГ ритуал приковава вниманието на канадците още през 1949 г. СНИМКИ
Кукерите изглеждат като излезли от древен мит или пустинята на Судан, пише авторът на статията
Перник вече е световна столица на маскарадните традиции. Новината съобщиха от Община Перник, а тя е факт, след като по време на откриването на XXXI Международен фестивал на маскарадните игри Сурва, президентът на Федерацията на европейските карнавални градове Ларс Алгел официално обяви Перник за Глобален център на маскарадните традиции!
Но още през 1949-а година в далечна Канада кукерите стават популярни. Това е благодарение на статия, която се появява в канадско периодично списание. Това вероятно е най-старото отразяване на кукерите в пресата в чужбина, отбелязва Асен Велинов, който попада на публикацията и предостави на БЛИЦ снимки.
Става въпрос за изданието The Star Weekly, което съществува от 1910 до 1973. Читателите са били главно в селските райони на Канада, където доставката на ежедневници е била рядка. Точната дата на статията е 9 юли 1949 г.
А ето и какво гласи самата статия:
Под звуците на странни и екзотични ритми, създавани от гайди от козя кожа и примитивни барабани, и наблюдавайки танцьори, облечени като булки, монаси, сатири и вълци, с маски, изрисувани с ужасяващи гримаси, човек може да си помисли, че е попаднал на екзотичен ритуал на африкански шамани.
Това обаче е представление на "кукерите", които всяка пролет се събират в отдалечени планински райони на България, за да прогонят злите духове и да осигурят плодородие за нивите си.
С ужасяващо украсените си маски, крака, облечени в мечи или кози кожи, камбани на кръста и дървени мечове или овчарски тояги в ръцете, кукерите изглеждат като излезли от древен мит или пустинята на Судан.
През вековете, независимо от римското владичество, разпространението на християнството на Балканите, петстотинте години турско робство, войните, гладът, болестите, разбойничеството и патриотичните въстания, този древен обичай е оцелял сред хората от най-недостъпните планински региони на България и дори в райони, където "цивилизацията" е достигала по-лесно. Обичаят със сигурност датира от тракийските времена, тъй като в древни тракийски гробници в България са открити маски и шлемове, почти идентични с тези, които се използват днес.
Трудният живот на селяните и планинците е основната причина за оцеляването на тези обичаи – за тях плодородието е означавало всичко. За да избегнат лоша реколта, хората продължили да се молят както на езическите богове, така и на новия християнски Бог. Всяка година те празнували митичното пристигане на бога на пролетта Дионис, който чрез сватбата си на земята трябвало да освободи животворния сок, замръзнал в земята през зимата.
На пръв поглед, днешните кукери не танцуват вече за езическите богове. Като отстъпка пред християнството, празненствата се провеждат в чест на свети Василий. Маските на кукерите много напомнят тези на африканските или американските индиански шамани и изпълняват същата функция. Те представляват дъска с отвори за очите, носа и устата, червена чушка за нос и бобени зърна или малки бели камъни за зъби. Колкото по-грозно и ужасяващо е лицето, толкова по-добре.
Маската е прикрепена към ленен качул, който се нахлузва на главата на танцьора, а към качула са закачени пера от петли и пуйки, специално одрани за случая. Пространствата между перата са украсени с каквото танцьорът пожелае – огледала, цветни стъкла, мъниста, кости, заешка кожа и парчета плат. Маската трябва да е толкова отблъскваща, че да плаши злите духове. Когато всичко е готово, тя често е тежка и се задържа на главата на танцьора с помощта на дървен кол, закрепен за колана му отзад. Танцьорите първо се събират на селския площад, след което се разделят на малки групи, включващи и други селяни.
Те формират процесии, представящи сватбеното шествие на езическия бог, в което никой не ходи, а всички подскачат в ритъм под звуците на гайди, тъпани и ребек, като камбаните на кръста допринасят за общата шумотевица. Тези групи тръгват в полунощ и посещават всяка къща в селото, където маскираните танцьори разбъркват жарта в огнището с овчарските си тояги и благославят дома.
След като обиколят селото, кукерите излизат на нивите, където ги благославят, винаги танцувайки под звуците на примитивната музика, за да осигурят плодородие. След края на ритуала танцьорите се завръщат на площада, за да се включат в празненствата, защото церемонията вече е приключила, а плодородието отново е гарантирано. Докато кукерските традиции са активно насърчавани, съществуват и други обичаи, чиито дни са преброени.
Един от тях е така нареченият "огнен танц." На 3 юни, деня на свети Константин, вдъхновени жени в някои югоизточни села танцуват боси върху жарава в религиозен екстаз, като краката им остават непокътнати. В село Ново Паницево живее Керка, слаба възрастна жена с писклив глас. Тя се моли с часове, за да влезе духът на свети Константин в тялото ѝ и да я вдъхнови за танца.
Ако духът не я посети, тя не танцува. Миналата година селяни останаха разочаровани, тъй като Керка не бе вдъхновена от светеца. След спор за финанси с кмета, хората събраха средства за огъня, а млади доброволци изпълниха танца. Публиката наблюдаваше с изумление босите танцьори върху горещата жарава, а краката им останаха непокътнати, като истинско чудо.
Последвайте ни
Все още няма коментари