Филип Аврамов, или Фицата, както всички го наричат, отново е в типичната си роля на симпатичния чешит Ленин от сериала “Скъпи наследници” и ни радва всяка делнична вечер по бТВ. Такъв си е и в живота - сладък зевзек, но дори на него му писна от жълтите клюки и неотдавна показа новата жена до себе си - Севинч Ибрахим, която преди месеци го дари с малка дъщеря - Ана. За да престанат спекулациите, както каза актьорът. Такъв си е - прям и откровен до болка. Ще се убедите от интервюто, което даде за нашите читатели.
- Фица, какво е за теб любовта?
- Нещо, което не мога да обсъдя с никого, дори и със самия себе си. Говорихме си с един приятел и той ми казва: “Аз я обичам, обаче тя”... За мене няма “обаче тя”. Нали ти я обичаш? Това е любовта - да може да обичаш. Някои хора не могат да изпитат това чувство. 
Ако не обичаш, не си нормален според мен
Може да изглеждаш физически добре, но си лишен от смисъл вътре. Любовта кара много неща да се случват. Тя е двигател. Но може да бъде и пречка. Ако обичаш прекалено, става доста досадно. Почваш да обсебваш човека до себе си и да му натрапваш своята любов. Обичай, ама малко по-тихо, ако може.

- Казвал си ми, че слагаш нежната половина от човечеството на по-високо стъпало от мъжете, така ли е?
- Осъзнавам, че е така и не мога да крия истината. Вие сте на друго ниво, мислите по различен начин. Ето сега ще направя едно послание: Мъже, не си въобразявайте, че вие правите своя избор. Няма такова нещо! Вече съм на години, за да ги знам тия работи. Ева избира своя Адам, а не обратно. Жени, обаче без нас вие не можете, не си правете илюзии! Всичко в природата е свързано. 

- Весел или тъжен герой си извън сцената?
- Трагикомичен герой съм аз. Смешното е винаги до голяма степен в нещастието на хората. 

- Кажи ми, винаги ли си искал да бъдеш актьор?
- Някога исках да стана лекар, но какво се случи, не знам. Харесваше ми да разгадавам тайнството как е устроено всяко живо нещо, да го разбера. Беше ми интересно да изучавам природата и как работят организмите. 



- А кога се преориентира към твоята професия?
- Случайно. Като момче пеех много добре. Мислех си, че се записвам в радиохор, а то било радиотеатър и от една грешка тръгна всичко. Артистите винаги се разпознават като краставите магарета. Надушват се. Знаеш ли, можеш да разбереш какъв е някой още в първите 5 минути разговор с него. (Чука по наглед тухлената стена - б. а.) Ей това например е лъжа. От пръв поглед се вижда, че е изкуствено. Така е и с много хора, които са пригладени външно, но не можеш да ги сбъркаш. Тухлата си е тухла, изкуственякът си е изкуственяк. Хора, които стоят като тухли четворки, са много по-стойностни от онези, които изглеждат по този лустросан начин.

- От какво има нужда публиката - някой да я разсмее или да я разплаче?
- Българинът копнее нещо да го разсмее, да му отпусне душата. Тези кратки мигове на всеобща радост в салона са по-търсеното нещо. Далеч съм от това, което исках да стана, но може би донякъде актьорите сме и лекари. Понякога се чудя защо публиката се смее, може би е обхваната от някакво всеобщо желание - да бъдем весели, да бъдем заедно, да се почувстваме щастливи. Но който си е нещастен, дори да се измъкне за малко, на излизане от театъра пак си е същият. В последните години просто забравих да бъда драматичен.

- Някога мислил ли си да работиш в чужбина?
- Не, харесвам България! Най-вече за това, което притежаваме като природа. За съжаление, никой не я цени. Из Европа е равна тепсия, а тук, на тази малка земя, има всичко - море, планини, и то не една, равнини и реки и даже хубави хора се срещат, с различна искрица в очите. 
Напоследък много съжалявам, че виждам едно примирение и безразличие
Българите си седят спокойно, като мравчици, нямат онзи типичен свободен дух. Стават роби на своите заеми и претенции, на това да служат на някой, понеже не могат да станат роби на самите себе си. Цари някакво отчуждение. Това не е валидно за всеки, разбира се. Не го казвам с осъдително отношение, защото хората наистина имат проблеми и ги разбирам, ала не може да има пък чак толкова безразличие и черногледство.

- Теб изкуството те спасява...
- Ако създаваш нещо, после и то ти дава. Веднъж отидох да гледам как бият камбаните на “Св. Александър Невски”. Една жена, която изглеждаше на 40, а всъщност беше на 65 и отгоре, ми каза: “Мен камбаните ме лекуват”. И си личеше, че е така. Няма формула, просто трябва да се отдаваш. По тоталитарно време църквата беше най-странното и най-тайното място. Беше забранено да се ходи, а пък аз го правех и ме издадоха. Може би това е единствената гадория, причинена ми от онова време. Знаеш ли, случвало ми се е да бъркам думите - казвам, че отивам на църква, вместо на кръчма. Те са две идентични неща. 
Чувал съм такива изповеди в кръчмата, които едва ли някой би изповядал дори на поп
Така че грешката сигурно не е случайна.

- Казваш, че “слушаш сънищата си”. Доверяваш им се, така ли?
- Знаеш ли, прощавал съм на хора, които не са ми били симпатични, именно насън. Това по някакъв начин е отдушник. Така освобождаваш духа си от омраза и лошотия, намираш изход сам за себе си. Иначе се побъркваш и ставаш лош човек. Нещо, което не мога да направя в реалния свят, имам възможност да оправя в съня. За това обаче няма рецепта, не се случва по желание. В кофти моменти избягвам да се срещам с много хора. Изчаквам, минава ми и продължавам натам. Не можеш вечно да гледаш с омраза на живота, така много бързо ще се съсипеш. 

- Имаш ли нещо, което би нарекъл своя житейска драма?
- Това, че съм жив, е голяма драма. Всеки ден е драма. Както беше казал един френски поет: “Животът е зъб и той те боли, докато не го извадиш”. Ще ти кажа и още една поговорка: “Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи”. Това е най-голямата лична драма в живота ми. (Смее се.)

- А кой ти помага, когато си в труден момент?
- Сам се оправям. Когато проблемът е свързан само с мен, единствено аз мога да си помогна. Пък и не искам да занимавам другите с моите проблеми. А когато все пак не е по силите ми да се справя, ми помагат най-близките ми хора. Ама аз съм инат и трудно си признавам. (Смее се.)

- Накрая, моля те пожелай нещо на нашите читатели!
- Пожелавам им щастие и успехи! Бъдете живи и здрави, читатели!

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/