Актрисата Гинка Станчева е любимка на поколения българи. Родена е на 15 юни 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев през 1955 г., заедно с Татяна Лолова, Григор Вачков, Хиндо Касимов, Ицко Финци, Досьо Досев и др. Във втори курс се омъжва за колегата си Пейчо Пейчев, тогава абсолвент - голямата й и единствена любов. Когато Гинка Станчева се дипломира, последва мъжа си в Благоевградския театър, където той е изпратен по разпределение. От 1958 г. двамата са вече в Младежкия театър в София, където остават до пенсионирането си. Всенародна любов към актрисата й носят филмовите роли в “Любимец 13”, “Специалист по всичко”, “Земя” и в първия български тв сериал “Семейство Калинкови”. За 70-годишнината й през 2002 г. Гинка Станчева е удостоена с орден “Стара планина” за изключителен принос към културата.
Сега актрисата е на 88 години и не е загубила своята виталност. Ето какво разказа тя за начина си на живот в тия трудни времена. 

- Г-жо Станчева, легендарна е появата ви в народна носия на кинофестивала в Кан през 1957 г. През 2017 г. пак сте в носия за документалния филм за вас “Признание актриса”. Можете ли да играете народни танци?

- Едно време, когато бях ученичка, много играех народни танци. Печелила съм първа награда за ръченица. Но беше много отдавна. А в Кан за първи път участваше български филм (“Земя”) в конкурсната програма и за първи път българка се появи на сцената. Публиката ръкопляскаше половин час. 

- Бяхте много красива и стройна. Но и сега се поддържате. Как го правите?

- Сега, за съжаление, си седя само вкъщи. Най-много ми липсва, че не мога да се срещам с хора. Но какво да се прави! Времето е такова. Да се надяваме да отмине скоро. През годините публиката ме поддържаше здрава. Тя ми даваше сили, настроение, импулс за работа, за да се чувствам добре и да съм активна. И сега публиката ми липсва. 

Колкото до поддържането на здравето, аз съм много небрежна. Единственото, което правех, е ходенето на дълги разстояния. Препоръчвам на всички да ходят пеша, да се движат. Истината за здравето е в движението. Сега много ми липсва. Тежко ми е, че съм затворена, че гледам само през прозореца, че улицата е празна, че рейсовете минават празни. Моля се дано ваксините да помогнат да изчезне този коронавирус. 

- А вие бихте ли се ваксинирали?

- С удоволствие бих се ваксинирала. За грип всяка година се ваксинирам

За коронавируса не знам, каквото ми кажат лекарите. Макар че моето желание е да се ваксинирам. Искам отново да бъда свободна, да гледам хората в очите. 

- Какъв специалист слушате за ваксините?

- Ходя при една кардиоложка - д-р Валентина Григорова, която познавам от най-младите си години. Работеше в Първа градска болница, а сега има своя клиника. Много, много съм задължена на д-р Григорова. Тя винаги ме преглежда, дори и да не съм дошла за преглед. 

Казва: “Влизай, да видя как работи сърчицето”. Сърцето ми се свива само при вида на болни хора, на бездомни, които седят по гарите в студеното време. Може би съм много емоционална.
С Апостол Карамитев в “Любимец 13”, 1958 г
 
- Винаги ли, когато отивате на лекар, ви разпознават: “О, вие сте Гинка Станчева, заповядайте, влезте!”.

- Не разчитам на известността си. Обикновено отивам на лекар с предварително записан час, когато има нужда, и си чакам реда. 

- Как се храните? Спазвате ли диети?

- Не, не. Ям всичко. Особено сега, когато внукът ми и дъщеря ми, която работи в посолството в Рим, са в Италия. Ям каквото намеря (б.а. - смее се). В пазаруването на далечни разстояния ми помага госпожата, която поддържа хигиената в кооперацията. А от близките магазинчета сама си пазарувам. 

Но никога не съм спазвала диети, не е имало нужда. Бях слаба. Много обичах да ходя пеша до Младежкия театър и обратно до вкъщи всеки ден. Даже моят дългокрак колега Иван Несторов не можеше да ме стигне. Но с това седене вкъщи сега не е така, за съжаление. Иска ми се да изляза и да ходя, да ходя, да ходя. 

През целия си живот много съм ходила. Даже една приятелка ми казваше: “Спри се малко!”.

Движението ми липсва най-много - това, че не мога да изляза и да ходя свободно. Ще забравя да ходя (б.а. - смее се).

- Пиете ли лекарства?

- На моята възраст няма как да не пия лекарства за това, за онова. От кръвното не мога да се оплача. По едно време беше много ниско, но се нормализира. Пия и витамини, каквито ми препоръчат. Напоследък приемам витамин D, витамин А и витамин С. 

- Със зрението как сте?

- Нося очила, но трябва да отида на лекар да ми засилят очилата за четене. При тази епидемия обаче избягвам да ходя на лекар. 
Със съпруга си  Пейчо Пейчев

- Лежали ли сте някога в болница?

- О, много пъти. Предпочитам да отида в болница и да не оставам там. Не е много приятно, макар че грижите на лекарите и сестрите са много големи. Трябва да им благодарим. Това е благородна, всеотдайна професия. Трудът на медиците не може да се оцени по достойнство с финикийски знаци.
 
Искам специално да благодаря на проф. Гиров от Военна болница (б.а. - ръководи клиниката по Съдова хирургия и ангиология на ВМА - София), който ме приема по всяко време. Щом му се обадя, ми казва: “Ела да видя какво, защо, как”. Проф. Гиров е наистина невероятен лекар. А и толкова интересно и подробно разказва, разбираемо е за всеки пациент. Великолепен лекар и човек. 

- Та проф. Гиров ли ви е оперирал?

- Не лично той, а негови сътрудници. Имах раничка на петата, течеше ми кръв. Когато отидох, казаха, че трябва да се обработи. Наложи се да изкарам двадесетина дни в болницата. Не можах да разбера какъв е проблемът на петата ми, но си тръгнах здрава. Лекарите в това отделение са невероятни, толкова всеотдайни, знаещи, можещи. Ние, пациентите, трябва да сме им много благодарни. 

- Излизали ли сте на сцената болна, с висока температура?

- Беше немислимо да се отлага представление заради болест на някой от актьорите. Дори с 42 градуса температура съм играла в Благоевградския театър като млада актриса. Вероятно съм била с някакво вирусно заболяване. И въпреки всичко играх великолепно Мина - най-хубавата роля във “В полите на Витоша”. 

Издържах, но в антракта ме чакаше лекар, сложи ми инжекция и отново излязох на сцената. Никой не разбра, че не съм добре. Само една моя почитателка, която идваше на всяко представление, ми каза: “Много хубаво игра, обаче си беше сложила много руж и страните ти бяха червени като ябълки”. 

Обясних й, че страните ми бяха червени, защото имах висока температура. Когато излизах на сцена, забравях за болки, за болести, за всичко... Защото трябваше да стигна до публиката, до сърцето й, да я развълнувам. 

Мара КАЛЧЕВА