Катя и Здравко от обичания от няколко поколения дует „Ритон” са като един организъм с две души! В синхрон и на сцената, и в живота! Двамата са заедно от близо 40 години – време, в което не са се разделяли нито веднъж, не са си и омръзвали. И дори се обичат все повече! Миналата година поп класиците издадоха своя пореден нов албум – „Пътят към твоето сърце”. А след него и „Ритон в ритъма латино”. Сега са в трепетно очакване и на жълтата си винилова плоча от Италия. Специално за народното издание, в първите дни на Новата 2017-а година, Катя и Здравко дават поредното си силно и емоционално съвместно интервю – в което динамично и хитово преплитат колоритните моменти и от сцената, и от личния си живот.
- Честита Нова 2017-а! Как започва тя за вас? Вероятно тайничко си пожелавате и да е поне наполовина толкова успешна и активна, колкото предишната?!
Здравко: Честита и от нас! Започваме пак с работа, както ни се случва обикновено всяко начало на годината.

Катя: Честита Нова година! През 2017-а имаме и юбилей – 40 години на сцената, който ще празнуваме през есента. Но тъй като рожденият ден на дуета е на 1 юли, реално празнуването ще започне от този момент нататък. Вече започнахме подготовката, защото сме решили на концерта да представим някои от новите песни, включени в новия ни юбилеен албум. Четири от песните са вече готови, петата се прави сега, а имаме и още няколко готови песни – с музика и текст, има и такива, които имат още само музика. Албумът ще съдържа 10-12 съвсем нови парчета. Впускаме се стремглаво в работата!

- Но в случая говорим не за един, а за цели два, при това поредни, нови албума, което си е истински творчески подвиг!
Здравко: Така се получи наистина, без да го мислим. Имахме много и все хубави песни. А има случаи, когато много искаш да издадеш албум, обаче няма хубави песни – а просто така да го издаваш, няма смисъл.
Катя: След като излезе албумът „Ритон в ритъма латино” на диск, чакаме всеки момент да се появи и жълтата ни винилова плоча, която се прави в Италия.

- Фактът, че издавате плочи, е сам по себе си невероятен – във време като днешното!
Катя: В интерес на истината това е малко гъдел. Ако не бяхме открили този завод, който прави цветни плочи в Италия, можехме да направим просто една черна винилова плоча, но това би прозвучало по-банално. Сега обаче е друго. Първата плоча е червена, а тази, която ще се появи сега, е жълта. Запланували сме, че бъдещият ни юбилеен албум, може би ще е на бяла плоча.

- В края на януари имате и европейско турне в Германия – а там, в края на миналата година атентат отново скова съзнанията – отново ги имаше страхът, сълзите и всеобщата несигурност. Тези емоции влияят несъмнено?!
Катя: Има страх, разбира се. След нещо подобно това е най-нормалното нещо…
Здравко: Това, което се случва там, със сигурност поражда страх. Но ние, в края на краищата, трябва да се адаптираме. Това е силата на човек. Не можем да спрем да работим. Не можем да спрем да се опитваме да живеем нормално въпреки всичко. Но страх не може да няма – ако някой каже, че не го е страх, значи или е луд, или е глупав.
Катя: Затова и мислим да пътуваме с кола, а не със самолет. Ще бъдем в Германия на 27, 28 и 29 януари, съответно – на 27 във Франкфурт, на 28 – в Мюнхен, а на 29 – в Нюрнберг.
Здравко: Всъщност винаги пътуваме с кола, когато отиваме на работа. Имаме много неща, които трябва да са с нас – костюми и задължителни аксесоари. Затова и колата се явява като наш втори дом в такива моменти. В нашата професия е така. Със самолет е по-различно. Освен това така спираме, където пожелаем, не ни карат да се събуваме по границите, не минавам през детектори и т.н. 

- Споменахте за първия рожден ден на дуета – как всъщност се случи и появи „Ритон”?
Катя: Юни 1977 г. със Здравко се дипломирахме. И в консерваторията станахме гаджета.
Здравко: Това някак предопредели нещата. Искахме да не се разделяме и идеята за дует дойде от само себе си.
Катя: Вече сякаш бе ясно, че ще бъдем заедно – независимо как – дали като двама отделни солисти или като дует. Тогава ни бяха поканили да работим и в една група – и нейният ръководител – който впоследствие стана и наш кум, написа първата ни дуетна песен. И да, той действително предопредели нещата.



- А помните ли първото си участие – вече като „Ритон”?
Катя: О, да. Това беше на Меча поляна на „Златни пясъци”.
Здравко: Бяхме разпределени в „Балкантурист” още от консерваторията. Тогава имаше такъв тип разпределение, днес не знам как ще прозвучи, но така беше. Командироваха ни три месеца да работим в развлекателни заведения на морето – което по онова време звучеше доста престижно. Бяха наистина много мащабни програми – само балетът беше от над 20 човека, отделно имаше и различни атракционни номера. Бяхме много щастливи като млади изпълнители, че попаднахме именно там. Там завързахме и връзки с полски мениджър – който отговаряше тогава за един от най-големите полски балети. Затова и първите ни ангажименти извън България дойдоха именно от Полша. В Полша пък ни видяха и от Русия и така ни тръгна пътят. Така станахме първо популярни в Полша и в Русия, а след това и в България.

- Несъмнено мощен старт! 90-те години обаче имате един труден период, може би най-трудният в творчески план до момента. Тогава се е наложило за известно време да се преориентирате – в случая в посока търговия, преди да има как отново да се върнете към музиката…
Катя: Да, и това беше труден период не само за нас, но и за всички българи. Всички обаче бяхме с надеждата, че нещата някой ден все някак ще се оправят. И те започнаха – малко по-малко да вървят в тази посока. Вярно с бързината на костенурка (смее се), но все пак. Виждахме как всичко се срива. Никой нямаше нужда нито от концерти, нито от албуми. Народът сякаш се беше политизирал до такава степен, че се интересуваше само от управлението на страната. И да тогава Здравко се показа по-силен от мен. Тропна с крак и каза: „Трябва да си спасим стандарта!”. А ние бяхме тогава в зенита на творческите си, умствени и физически сили. Бяхме на по 30 години с достатъчно опит. И просто отказахме да оплакваме живота. Здравко стана инициатор за тази нова акция – търговията, с която се занимавахме около пет години. И именно тя ни спаси тогава. Финансирахме си сами едни от най-силните албуми – „Джалма”. После ’97-8-а и албума „Болка от любов”, след него и „Цяла нощ”.

- Много хора просто биха се отказали в такъв момент поради натиска на обстоятелствата! И май само силна воля не е достатъчна, за да се пребори такава ситуация…
Катя: Да, може би е точно така. И може би благодарение на характерите, които имаме, успяхме. Ние сме и работливи, и амбициозни, и решени да не се спират пред нищо. Нямаше как да седим вкъщи, да оплакваме съдбата, викайки колко е тежко и да чакаме да дойдат по-добри времена.

- Но ситуацията днес май не е по-малко трудна, въпреки че я има свободата да се случат много и различни неща?! Днес българска музика звучи все по-рядко…
Катя: Ами да. Днес никой и никъде не ни пуска песните – обаче ние продължаваме да записваме нови и нови (смее се). Не се отказваме!

- И как се обяснява това?! Пълните зали, а никой не иска да пуска песните ви?!
Катя: И аз не знам вече как… Преди години, когато направихме албума „Джалма” и едноименната песен – на която й трябваха три години, за да стане хит. Нали се сещаш, че ако някой я пускаше да звучи, хората да я чуват, това щеше да се случи за 24 часа. Убедила съм се в едно – хубавото нещо, рано или късно, си пробива път, независимо как. Вече живеем в такова време, че дори и да не ни пускат по радиото – всичките ни концерти са качени в интернет – и всеки, който иска да чуе песните, влиза там и слуша, и гледа. Факт е, че БГ Радио, което е единственото родно радио за българска музика, ни пуска оскъдно. Те си имат определен таргет, който въртят, не можем да им се сърдим, защото все пак са частно радио – сами определят политиката си. Но примерно въртят основно песни от 80-те години – и по-малко новите ни песни. Това е доста демотивиращо! Човек би се отчаял, би си казал – ами да, защо да правя нови песни, като никой никъде не иска да ги пуска?! Но и ние не сме хора, които се демотивират толкова лесно. Да не говорим, че Националното радио, което се храни от нашите данъци, не пуска достатъчно българска музика – а би трябвало точно там да звучи само национална музика, никаква друга!

- Логичен звучи и въпросът защо имаме едно-единствено радио за българска музика – при положение че вие не сте единствените, които имат нови песни, много ваши колеги правят същото, и се оплакват от същия този проблем?!
Катя: Не знам, може би тук проблемите с „Мюзикаутор”, с ПРОФОН, вероятно не е толкова лесно да има и второ, и трето радио от подобен тип. Проблемът е глобален. Иначе би било прекрасно някой да направи едно радио, в което да звучи българска музика – от 70-те години до ден-днешен примерно. Има уникални песни. Но сигурно чисто технически не е чак толкова лесно изпълнимо.



- В предварителния ни разговор споменах за една песен от новия ви албум – „Моето детство ме вика”, която е различна, излъчва уют, а се учудих много, когато казахте, че всъщност това е песента, която първоначално са отказали да пускат от радиото?!
Катя: Ние винаги даваме всички песни първо в БГ Радио, но специално за тази песен ни обясниха, че не е техният формат и няма да могат да я пускат – тъй като е изградена на фолклорна основа. Интересна е наистина, защото е написана и от един абсолютен рокаджия – Илия Ангелов (усмихва се) – по чудесното стихотворение на Борислав Мирчев. Много нетрадиционна песен, но това е. Пеем я на концерти и действително се харесва, както се е харесала и на теб.

- В края на миналата година Силвия Кацарова направи концерт, който кръсти „Живот като на кино” – както се казва и една от песните в новия ви албум. Разбира се, веднага се появиха и слухове, че това хич не ви се е понравило. Така ли е наистина?
Здравко:
Това е комплимент!
Катя: Тя явно се е вдъхновила от нас, няма за какво да се сърдим.
Здравко: Няма лошо. Това не ни дразни.
Катя: Тя беше и на нашия концерт „Ритон в ритъма латино” и сигурно й е допаднало това име. Преди години пък бяхме направили песен „100 години” – и Д2 също направиха с такова име. Същото стана и с песента ни „Цяла нощ”, каквато след това със същото име направи и Лора Караджова. А има и други. Но това се случва, едва ли е умишлено.
Здравко: И аз мисля, че няма такава умисъл. До момента поне нямаме такава ситуация, в която някой да е крал от наши песни. Просто съвпадение на заглавията.

- Здравко има една любопитна и направо комична ситуация с австрийската полиция – в която бива дори глобен с 50 евро…
Здравко:
Получи се наистина комично, но такива са голите факти. Трябваше да пренощуваме с Катя в един австрийски хотел. И на влизане в подземния гараж, тъй като пътят бе тогава в ремонт, трябваше или да направя нарушение, или да пообиколя. И тъй като аз не исках да направя нарушение, започнах да се лутам, чудейки се откъде да вляза. Беше странно, защото това се случва в центъра на Виена, а вече беше 22 ч. вечерта. Така 2-3 пъти обиколихме с колата хотела и това се е видяло странно на полицаите – които веднага решили, че сигурно съм пиян. Оказа се, че няма такова нещо. И накрая постъпиха така, както и най-малко не очаквах точно там. Без документ ми взеха 50 евро за „комично шофиране”. Често съдим твърде драстично родните полицаи, но ето какво се случва в една страна, която е в Европейския съюз, и често ни поучава, дори и по тези въпроси.

- Сещате ли се за други любопитни и пъстри моменти по време на гастролите из света?
Здравко:
Много се изненадвахме на какво ли не, когато започнахме да правим първите си стъпки в професионално отношение, първите пътувания. Бяхме съвсем млади, точно завършили консерваторията – заминахме един декември за Полша и останахме безкрайно изненадани, че там по това време от годината нищо не работи, нищо не е отворено. Те много строго спазват религиозните традиции. Всичко така опустява, все едно е паднала бомба. Другото, което тогава ни шашна, пък бе това, че се оказахме в една гримьорна със стриптийзьорката. Тогава в България стриптийзът беше абсолютно табу! Полша беше единствената държава в соцлагера, която си позволяваше такава волност като еротика в програмите. Тогава все още много се изненадвахме на всичко, защото излизахме от така наречената Желязна завеса, днес почти нищо не може вече да ни впечатли. Светът става все по-шарен.

- Сами казахте в началото на разговора ни, че сте станали популярни първо в Русия, а след това и в родната България. Вероятно и заради това мнозина и до днес се питат как се устояли на изкушението да емигрирате там например, особено в онези трудни, голи и бедни години у нас?!
Здравко:
Истината е, че нямаме вътрешна потребност да го направим. По-скоро имаме потребност винаги да се върнем. Ако искаш ни вярвай, но ние, заминавайки нанякъде, всеки път броим дните до връщането си в България. Дори и да се намираме на най-прекрасните кътчета от света, пак броим дните.
Катя: Не ставаме за емигранти ние (усмихва се).
Здравко: Не можем, не. Милеем си за родината и това е.

- Преди години Филип Киркоров успя да направи това, въпреки че е роден в България. И днес той е една от най-обичаните звезди на богатата руска сцена!
Катя: Той се чувства руснак от много години. Първите си седем години обаче изкарва в България, във Варна. Опитали са по този начин, но явно другото е надделяло. В сравнение със Съветския съюз тогава България е една много малка държава, но пък изключително отворена към света. В Русия пазарът за творците наистина е необятен. А и на Филип майка му е рускиня.

- Малцина знаят, че Катя има роднинска връзка с Йорданка Христова. Двете сте братовчедки. По-интересно ми е обаче, как и кога се открихте като такива?
Катя:
Да, трети братовчедки сме. Интересното е, че с нея имаме дори еднакъв вкус към латиното. Тя откри роднинската ни връзка. Даже си спомням как навремето ни уредиха с връзки да ни преслуша лично Тончо Русев – който и до днес е най-големият. Но тогава като се споменеше неговото име и ние се разтрепервахме само при мисълта, че ще се изправим пред него и ще ни преслушва. И така отидохме при него да попеем малко – аз седнах да свиря на пианото и изпяхме със Здравко една дуетна песен. И тогава той каза: „Знаеш ли, ти по маниер, много приличаш на Йорданка Христова!”. Далеч преди да се открием като братовчедки пък, още докато учехме в консерваторията, наред със западните песни, трябваше да подготвяме и български репертоар. И на мен българският ми репертоар беше изцяло от песните на Йорданка Христова.



- Няма нищо случайно! А близки ли сте днес с Йорданка Христова?
Катя:
Наистина случайности няма. С нея се обичаме, уважаваме се много, но в интерес на истината не сме от тези, които се събират на ядене и пиене (смее се). Но аз много я харесвам – и като певица, и като жена. Много е витална. И много бих искала на нейните години да изглеждам като нея.

- Имат ли „Ритон” още непокорени върхове?
Катя:
Няколко неща сме си пожелали – от професионален характер, но от суеверие няма да издадем. Да не ни мине котка път (усмихва се).

- Много ли е тежко присъствието на суеверието в живота ви?
Катя:
Да ти кажа напоследък съм станала много суеверна. Със Здравко сме такива, че винаги обичаме да си разказваме наляво и надясно плановете, които обаче след това винаги се променят. Явно има значение с каква енергия обграждаш онова, което искаш да постигнеш. Никога не съм вярвала чак в това, че някакви негативни, черни мисли, могат да осуетят намисленото, но като че ли все пак има нещо вярно.

- И все пак да не забравяме, че живеете с черна котка, която със сигурност пресича всякакъв род суеверия и негативни външни влияния!
Катя:
Не само с черна котка, но и с две черни кучета (смее се).

- Значи тройна защита!
Катя:
Да (смее се). Направо! Всъщност си много права.

Интервю на Анелия ПОПОВА