Смиляна Захариева има най-силния глас в света. Българката записа рекорд в Гинес през 2019 г., след като изпя “Излел е Дельо хайдутин” със 113, 8 децибела. Сила, която сравняват с рок концерт или мощта на свръхзвуков самолет. За Смиляна фолклорът е една огромна енергия, която непрекъснато ни движи напред, но и ни лекува. 

Свързах се с нея точно през страничката й във Фейсбук, където предлага своите уникални бижута. Още на следващия ден проведохме разговор, в който тя споделя за своя път. Разбира се, няма как в едно интервю да разкаже за всичко, през което е преминала, това, с което се занимава в момента, бъдещите си планове и мечти. Въпреки това вярвам, че ще ви бъде интересно да научите какво е за нея да е баба на близнаци, как се е родила идеята да постави рекорд на Гинес и какво точно представляват нейните бижута от музика. 

- Смиляна, нека ви върна назад във времето, как започнахте да се занимавате с музика?

- Започнах с едно малко столче в детските си мечти... Аз съм кръстена на двете си баби - Смяда и Малана. В градината на баба Смяда имаше много цветя и аз обичах да им пея с едно малко столче, което си бях направила като акордеон. И така детската ми мечта започна да се осъществява. 

Когато бях в първи клас, госпожата по музика каза на родителите ми, че имам гласови данни, които могат да се развият, и да обърнат внимание на това. След някаква детска беля се бях скрила, а майка ми ме извика - “ставай да видиш децата какво правят”. Пееше някакво момченце по телевизията и така, като ми се караше, майка ми ме научи на първата родопска песен, макар че тя е тракийка. В родата на баща ми всички пеят, той също е с много силен глас и може би затова родопските песни надделяха. 

- Значи пеенето ви е по наследство?

- По наследство е, да. Майка ми е с открояващ се висок глас, а баща ми със силен. Той е бил харесван от проф. Асен Диамандиев, искали са да му направят записи за радиото, но пътят му се оказва друг. Песента по-скоро беше емоционалната част у дома. 

- Разбрах, че е имало момент, в който сте се отказали от музиката?

- Имаше такъв момент след много стремглаво започване на музикална кариера. В училището в Широка лъка бяхме 250 момичета, които се борихме за 13 места, това беше през 1985 г. Там спечелих един конкурс, в който се състезаваха и Широка лъка, и Музикалната академия. Само аз и една шопска певица, Анна-Мария, заминахме за Франция заедно с екипа на Теодосий Спасов и Йълдъз Ибрахимова. Участвахме в един форум за правата на човека в Париж. Там навърших 18 г. След това ме приеха в Академията в Пловдив, като едновременно кандидатствах в ансамбъл “Тракия” и ансамбъл “Филип Кутев” и бях приета и на двете места още в четвърти курс. 

- Никак не ви е било скучно.

- Никак. Беше ми толкова хубаво, толкова брилянтно, бих казала. След това попътувах с големите български гласове, като през това време вече бях създала семейство. Турнетата бяха по месец в чужбина, най-вече във Франция и Швейцария, по месец и тук. И ми се беше свило в гърдите едно вързопче, все за вкъщи си мислех. Голямата ми дъщеря беше на 1 г. и 8 м. С всичките си хонорари ходех и й купувах рокли, рокли... 

И се надявах, връщайки се у дома, малките ръчички да ме прегърнат, а вместо това те бягаха от мен, прегръщаха сестра ми и й казваха “мамо“ (казва тя през сълзи). Това беше един преломен момент, в който реших - не, няма да е тази работа. Отклоних една покана, после втора, трета. Трябваше да се пренасоча някъде и започнах работа в туризма. И така изкарах там 25 г. 

Да, болезнено ми беше, че оставих музиката и че тя не можеше да ми даде хем семейство, хем да обичам сцената. Затворих тази страница за 25 години, като си мислех и обяснявах с жестове как аз съм герой - с ножица съм отрязала, приключила съм. Обаче в един момент нещо в мен започна да си пее. И все на маса, имаме си общи семейни песни, ритуални. Забелязах, че гласът ми поема по-голяма и по-голяма сила и не можех да си обясня дали това е истина, или не е. 

Един ден зет ми ме поощри, като ми каза, че напоследък гласът ми започва да става все по-силен

Тогава си купих един децибелометър от Китай, който измерва до 130 децибела. Още с получаването му реших да го пробвам и той отчете 128, а бях чела, че някакъв мъж държи рекорд от 126 или нещо такова. И реших, че това не е възможно. Така се провокира у мен творческият хъс.

- Може би тези 25 години, в които не сте пели, сте събирали мощта на гласа си?

- Може и така да е. Започнах да ходя на йога, да работя по дишането си. Установих, че всяко едно емоционално състояние се отразява на показателите на децибелометъра. Когато съм в по-ниските си емоции, той показваше 125 децибела, т.е., когато сме емоционално изтощени, силата на гласа намалява. В момента, в който бях в добро настроение, децибелометърът показваше онова, което бях виждала вече - най-високите стойности. Замислих се какво да направя. Първоначално идеята ми беше да се състезавам с гайди, като имах намерение да са 101, но се оказа, че от Гинес искат да го направя с 333, затова се наложи да изменя замисъла. Така се появи “най-силният мецосопран”. Те ми поставиха доста сериозни прагове. 

Все пак поставих рекорд - 113,8 децибела

По формула се изчислява, че ако уредът беше до устата ми, щеше да отбележи 143,8 децибела, а в черепната кутия е с 10 децибела повече - 153,8. Това провокира след опита едно сериозно изригване на кръвоизлив от носа ми и добре, че съм го направила, защото съм била на кантар пред инсулт. 

- Какво ви накара да направите този рекорд? Може би обичате да се предизвиквате?

- Мога да кажа, че да. 

Беше някакво предизвикателство, но не като его, по-скоро някаква проверка, заигравка

Не знаех докъде ще стигне. Не беше нещо на всяка цена. 

- Може би след тази голяма пауза от сцената това е било предизвикателството, което да ви върне към нея.

- Може, това изригване се случи точно като резултат след тези 25 г. пауза, защото това, което обяснявах, че съм отрязала като с ножици, подсъзнателно си стоеше у мен като един блян. Да прекъснеш кариерата си точно когато бяха истинските светлини, да се качиш на много сериозни световни сцени и изведнъж да кажеш - край, за да останеш в майчинство... Да, някакъв подсъзнателен подтик да се върна е имало. 

Любопитното е, че точно през 2019 г. голямата ми дъщеря, заради която всъщност оставих музиката, роди близначета - Смиляна и Кристиян. И досега гадая дали тази черешка на тортата не е наградата за всичко, което направих, като се отказах от сцената

Така през 2019 г. получих и своето удовлетворение в отговор на това, което съм посяла, като реших да избера семейството. Така разчитам аз всички тези знаци на живота. 

- Може ли да се каже, че това е била една от най-добрите ви години.

- Да, може да се каже. Никога не бях и предполагала, че ще пея например в пещерата “Проходна”. Това се случи 3 дни преди да направя рекорда. Когато се качих да пея на един камък точно под двата отвора (там звукът играе), аз го почувствах както игра на тенис на корт. Пускаш струя и тя се връща срещу теб, ако леко промениш нагоре или надолу, тя по различен начин идва към теб. Нещо фантастично е!

Правила съм различни експерименти на всички акустични места, които имаме в България - “Долината на царете” в Старосел, “Голямата Косматка”, пещерата “Утробата”. Пяла съм къде ли не.

- Как реагират хората, когато запеете на такива места?

- Виждам най-различни емоционални прояви. Още повече когато българите са извън пределите на България и чуят родопската песен, често се хващат на хоро, сълзи се леят, някои припяват. На 10 октомври ми предстои да водя най-голямото българско хоро в Кайро, Египет. Имаме разрешение от тяхното Министерство на културата и Парка на пирамидите. Това е изключително рядко разрешение, което е съобразено със значимостта на обекта. Толкова много се радвам, но не заради това, че аз ще го правя, а защото ще заведа български състави.

Като споменах български състави и представянето на фолклора ни на чужда земя, смятам, че е задължително подобни инициативи да се организират от професионалисти, доказали опита си. Заедно с приятелката ми Дани Василева оформяме това ново предизвикателство.

Каним всички, които чувстват себе си българи, да облекат носиите си с огромно уважение към тях и да заповядат на това чудо, което сме се заели да сътворим.

- Нека ви върна към внуците. Виждате ли се често с тях?

- Ооо, да. Аз съм любимата баба. Близнаци се отглеждат трудно, не беше възможно да се справи дъщеря ми сама и доста време спях у тях, защото зет ми го нямаше. Общо взето, двете се грижехме за тях, хвана ни и Ковид. Дори днес пак бях на “бабешка смяна”, защото детската градина ни носи доста “екстри”.

- А какво е за вас да сте баба?

- Да си баба?! Е, това, разбира се, е голяма радост! 

Имам очи да им се радвам, ръце да ги прегръщам Радвам се и се уча от тяхната емоция.

- Имат ли и те вашите заложби?

- Има ги само Смиляна. Оказа се, че аз нося фамилна бета-таласемия, която се характеризира с едно по-високо небце. И най-вероятно по-голямата кухина прави този звуков силен резонанс. Това е моето лично обяснение. Когато се роди Смиляна, аз чух един кристален глас. Дъщеря ми първите дни беше много притеснена да не се случи нещо с тях, но аз бях убедена, че всичко ще е наред и малката ще бъде много артистична, както и че ще има големи качества да пее. Сега тя е една малка фръцла, изключително емоционална. Рано е още за всякакви видове изяви, но харесва народните танци и иска да я запишем. Тя ниже гривни в момента, знае нотите, знае сол ключ, много й е интересно. А Крис вече ходи на плуване. 

- Вие пеете ли им?

- Да, задължително. Имаше един период, в който и двамата казваха “бабо, айде да пееш” 

Имаме си една наша песничка. Ще ви разкажа нещо, с което искам да провокирам майки и баби. Синът ми беше на около 15 г. Ставайки рано сутринта, започвах да си мрънкам нещо тихичко. Това се превърна в наша си мелодия. И така от време на време като си помрънквах, на него му харесваше. В един момент, вече голям, сега е на 25 г., беше изпаднал в някаква негова човешка драма. И аз отново затананиках същата мелодия.

Лелеее, като бликнаха едни сълзи, като се отърси от една огромна тежест... Каза ми: “Знаеш ли какво направи ти? Припомни ми едно страхотно време, на една страхотна обич”. Т.е. аз съм върнала хубавите спомени. Това призовавам майките и бабите - дайте на децата си един интимен спомен за вас, една сричка, едно нещичко, може да е нещо елементарно, глуповато в момента, но изтананикано, три пъти повторено, вече става ваш личен рефрен.

Така всъщност създадох и част от тази холистична трилогия - бижута от музика, с която много се гордея. Опитвам се да променя възгледите на материалното търсене.

- Много е интересно как правите тези бижута. Те се поръчват лично за конкретен човек, нали така?

- Точно така. Гривните съдържат името на човека, за когото са. Въпреки че има много жени на име Мария, тази, родена на 10 юни, е различна от другата, родена на 25 септември. Също така аз вплитам и цветовете, които липсват в даденото име. Към бижутата прилагам писмо, в което описвам какви интервали са заключени, какво означават те, кои цветове са в повече, как се разчитат спрямо психологията... Така че жените могат да прочетат за себе си - какво е скрито. 

- Кажете имате ли пред вас някакви други цели тази година, освен хорото в Кайро?

- Искам да извием хоро и на Триумфалната арка, и на други места по света. Имам и още много идеи и проекти, но трябват финанси. Кандидатствах в едно дружество, но се оказа малко и не можеше да поеме този обем. 

Има един трогателен момент в българския фолклор, когато се извежда булката. И исках да направя песента “Българска сватба се вие” (запява я) със 101 каба гайди, с орган и с глас, но не ми отпуснаха средства. Идеи много, но в същото време тези бижута не могат да ме нахранят. Работя към семейната фирма, която прави фотодизайни на градини. Това е нов продукт за България - заснема се самата градина, дори и в строеж, нанасям точните растения с техните наименования и визия. После собственикът може да отиде директно да пазарува в специализиран център.

- Много благодаря за отделеното време, макар че сигурно има още много какво да разкажете на нашите читатели. 

- И аз благодаря за прекрасния разговор. Беше ми комфортно да си говоря с вас. 

Цветелина ТОТЕВА