Веселин Маринов е от хората, които говорят точно това, което им е на сърцето. И разговорите с него обикновено са със статут на изповеди. В този разговор обаче болезнените истини се редят една след друга така, както прави и авторът им по време на своите концерти – раздава се от началото до края!
- Как изпратихте 2017 година и с какво посрещнахте новата 2018 година? Май отново сте в центъра на динамиката…
- Много правилно. Точно там съм. При мен винаги е голяма динамика и надпревара с времето. Такъв е целият ми живот. Изпратих творческата си 2017-та година по един уникален начин – с прекрасен коледен концерт в родния ми град, а Нова година посрещнах заедно с мои приятели. В личен план изпратих една година, в която близките ми бяха живи и здрави, моите много възрастни родители също. Успях с помощта на лекари да ги закрепя отново, за да мога да посрещна следващата година с нови надежди и пожелания за здраве. Но ще ви споделя, че напоследък осъзнавам, че съм пренастроил целия си начин на живот. Този демократичен, даже капиталистически строй, който всички много желаехме, предполага нещо подобно. Той прави и живота по-качествен, но само, ако всеки дава максималното от себе си и надживява проблемите. Това е важно да разберат повечето хора, а не да се оплакват и да търсят извинения в хубавото или лошото време, в политиците, или в средата.


- Строят се промени, но нравите донякъде… Защо вече повече от 15 години песните ви не звучат по радиата, и не само вашите? Нищо, че залите са пълни, а гладът за такава музика – неоспорим!
- Това е една много болна тема за мен. Трудно ми е да дам отговор защо се случва така и ги няма златните песни. Разликата е, че повечето ми колеги не работят като мен, вече не. Ако имаше толкова албуми, колкото правя аз всяка година – с нови аранжименти, нови клипове, нови концерти и т.н. – може би битката щеше да изглежда една идея по-различно. А аз създавам музика, която вече толкова години се харесва от поколения наред. Пълня салоните в цялата страна. И станах единствен, който пътува с оркестър, балет структура, LED системи – и се издържаме само и единствено от приходите на концертите. Просто не мога да си обясня защо песните ми не звучат?! Защото тях ги обичат дори тези, които ръководят радиата у нас – тях ги каня и на концертите, и виждам как си припяват… и в същото време моя песен не се пуска. Боли ме много, но вече започнах да свиквам. Чуждопоклонничеството е страшно и е заляло цялата страна. Потърпевши са всички наши изпълнители, които изповядват популярната ни, забавна песен, която, всъщност, е най-търсена, най-човешка и близка до ежедневието, проблемите и радостите на хората. Няма я мисълта за националната култура. Сега е пълна анархия. Разграден двор! Няма държава, която да контролира докъде може да стигат пошлостта, вулгарността, цинизмът.

- За съжаление на мода днес е жаргонът – който цели оригиналност, но на практика е конфекция…
- Абсолютно точно! Това е затвърдена тенденция, водеща към тотална деградация. То даже не се знае кога точно е жаргон, защото в училище това не се изучава. Всичко е изоставено. Неправилно изразяване на думите в песните. Пълно е с млади изпълнители, които никой не контролира – какви думи изричат, какви изрази, колко са жаргонни – от типа на „казАх”, само и само да може да си изпее песента с това ударение. Затова сега единственото, което гледам, е поне да бъда достоен пред себе си, пък от там нататък нищо не зависи от мен. Държавата е отдавна абдикирала от контрола. Сега в света няма мелодици. Въпреки че певците пътуват из целия свят и печелят, пълнят зали. Но такива песни не се пускат по телевизията. Ако сега пуснете коя да е музикална телевизия, ще видите едни инфантилни песни с някакви забавени движения. Нищо друго.

- Винаги когато сме говорили с вас, независимо дали е по радостни поводи, съм усещала едно присъствие на тъга. От какво е породена тя?
- Има я, да, защото аз много работя и реализирам моите мечти по един неведом, побългарен начин, въпреки всичко, въпреки стотиците алтернативни възможности, които предлага интернет за музика. Аз успявам, въпреки сериозните трудности по пътя си, само и само да я има музиката, и хората да разберат, че ти работиш и правиш качествени песни.

Прекалено съм чувствителен и понякога прегарям в емоциите, но не съм тъжен човек. Но всъщност сте права, защото текстовете на песните ми в основата си са тъжни. Тъгата е в основата на момента, в който се ражда дадена творба. Има я дори и в най-веселия наглед текст. И въпреки че не съм тъжен, не съм и от онези, които се лигавят навсякъде

Но аз в никакъв случай не се оплаквам, защото живея моя реализиран живот, всичко онова, за което съм мечтал. Успявам повече да разпространявам това, което правя. Но мисля, че заслужавам и малко по-добра съдба за това, което правя – защото то наистина не е само мое, с него живеят хората.

- Споделяли сте ми, че трудно преглъщате предателството…
- В такъв момент аз се изолирам, изчезвам, докато се стабилизира психиката ми. По този начин се съхранявам. Животът ме научи и аз и до ден-днешен смятам, че по-голямо предателство от тези мои любовни отношения, които съм имал, са мъжките предателства! Тези, които се случват между големи и близки приятели! Може би няма такъв човек, който да може да направи това лесно. Или ако може, значи е ръководен от интереси, не толкова от други чувства. То затова боли, когато има предателство – защото е част, откъсната от теб, ако преди това си гласувал пълното си доверие. Какво остава пък, ако говорим за любов.. Макар че при любовта май е по-лесно.

- Дали?
- Много често се случва в живота ни да разлюбим някого. Да бъдем предадени. Вече много рядко можеш да намериш и истински хора. Да, любовта е нещо свято, но когато е проиграна по този начин в днешното време, остава някак настрана в душата. Предавали са ме неведнъж, обичал съм пределно, но така се случва. И в такива моменти не изпадам в срив, не се предавам въпреки натиска на емоциите. Потапям се в много работа и това е спасението. За да не изпадна в глуха защита, работя денонощно.

- Трудностите във вашия живот са започнали още от юношеските години, когато още не сте бил популярен в България…

- Вярно е. Имал съм много трудни периоди. Още бях младо момче и когато се случваха моите първи години в професионален план, всички врати бяха заключени! Денонощно се трудех по нощни барове, а имах и проблеми с родителите си. Но нямаше нито откъде, нито как, да си помогна.

Бачках като луд, спях по 2-3 часа на нощ тръгвах от сутринта да се срещам с хората, да им доказвам, че аз съм човекът, с който трябва да работят. Имал съм дни и нощи, в които буквално отникъде нищо не идваше, нищо не се получаваше. Стигал съм дори дотам да намразя музиката, толкова много съм бил разочарован. Но в крайна сметка се оказва, че дори и разочарованията са част от хубавото след това. Ако ги няма, няма да разберем колко е хубаво. Когато си докоснал върха един път обаче, е много трудно да се задържиш. Постоянно ме карат, например, да пея в Америка, в чужбина – с ангажименти, които да продължат един месец, а аз не мога да си позволя да отсъствам от България повече от седмица.



- Защо, кое ви спира? И вероятно заради същото не може да си представите живот извън родината?!

- Донякъде това ме и потиска, защото въпреки че заслужавам, не мога да го направя. Защото винаги има нещо, което трябва да се свърши тук. Мога да си позволя да съм пасивен най-много седмица. Живял съм 5 години в Германия. Дори имам издадени два албума там. Имал съм и предложения за гражданство от кметове на различни градове, а едно време това наистина бе много трудно. Отказвал съм много пъти, защото безкрайно обичам България. Болезнен патриот съм!

Когато например някой наш спортист в чужбина завоюва победа – и се чуят възгласите, химнът, ръкоплясканията, не знаете какво става с мен. Такъв рев, такава емоция. Веднага се сещам за ’93-та година, когато България спечели срещу Франция на „Парк де Пренс” в квалификационна среща. Гледах мача в таванската стая на един приятел, който имаше телевизия, защото тогава още нямаше такива сателити. Говорих по телефона, чувах от далеч какво става по нашите улици и само аз си знам какво ми е било. Не е възможно да отсъствам. Има моменти, в които не виждам бъдещето, но после разбирам, че това е било просто мимолетно чувство, глупави желания, които не отговарят на реалността в моята душа.

- Зад блясъка на славата хората обикновено си представят един безкрайно уреден живот, абсолютен финансов стабилитет и никакви проблеми. Какво е в действителност при вас?
- Много точни думи. Изглежда, че орисията ни е такава на нас, творците. Сега като се замисля – много мои колеги нямат кой знае колко по-различна съдба. А аз съм човек, който никога няма пари. Всеки месец в третата му половина винаги водя разговор със счетоводството – дали ще успеем да изкараме месеца докрай. И това е от години. Свикнах на това напрежение, на вечните кредити, вечните лизинги и битовизми. Разбрал съм отдавна, че ако искам да успея, трябва да инвестирам всичко, което изкарвам – и да правя онова, за което съм мечтал. Много голяма част от моите колеги смятат, че това, което са изкарали, е за екскурзии, за спестявания, докато при мен всичко отива в реинвестиция в мен. Липсата на спонсори и спомоществователи не ми дава да се видя с пари за два месеца (усмихва се с тъга, б.а.). Често чета, че съм станал милионер по приходи от концерти – по примера на Лили Иванова и Камен Донев. Но като се замисля – толкова години раздаване, себераздаване и страдание, че заслужавам да имам пари и да се гордея с тях. Но, както казах, това няма как да се случи в момента в България. Изключвам Лили Иванова – тя е съвсем друго нещо. Не й знам средствата, не ме и интересува, но тя заслужава. Извън нея не виждам как в България артист може да изкара наистина много пари само от музика. 

- Знам, че сте изряден данъкоплатец, което май също е рядкост днес…
- Винаги съм казвал, че човек трябва да е изряден към държавата, за да може да иска. Трябва и да гласува – за да може да псува политиците. Но преди да може да си плаща данъците, разбира се, трябва много да работи – за да ги има. Затова предпочитам капитализма, защото той облагодетелства хората – особено когато човек много се труди – той дава добро бъдеще за страната си, плаща добри данъци. Ако това, което правя аз, го правеха поне 30% от моите колеги от поп музика – нямаше да е така нито с това течение поп фолк, нито с тези рапъри, които псуват като хамали.

- Споменахте политици и се сещам, че на всички ваши концерти виждаме в публиката Цветан Цветанов и семейството му. Замисляли ли сте се някога за влизане в политиката, за да отстоявате с нейния инструментариум убежденията си?
- Много са малко нещата, за които мога да се закълна, че няма да бъдат при мен. Това е едно от тях. Никога няма да бъда политик! Това е невъзможно, защото политиката е коренно различна от онова, което имам аз като отношение към живота. Аз съм честен с хората, а в политиката това е почти невъзможно. И тъй като Цветанов е такъв – аз му се възхищавам, че успява да бъде светъл остров в цялата кал, наречена политика.

- В предварителния ни разговор ми споделихте, че винаги сте вярвали, че има нещо, което ви пази Отгоре. Може би това е усещането, когато човек е благословен…
- Определено нещо ме пази. Като едно птиченце, което бди на рамото ми… Усетих го още, когато кандидатствах в Консерваторията. Имаше поредица от случки, които няма как по друг начин да си обясня – и да са станали така, че в крайна сметка да бъдат в моя полза. Един път точно едни 2 стотинки успяха да променят целия ми живот! Разбирате ли, имало е неща, които е трябвало да взимам като решения, и някак съм го правел винаги.

- Разкажете ми за тези 2 стотинки…
- Тогава 2 стотинки струваше един телефонен разговор. Става въпрос за ‘81-ва година. Бях в казармата, където имахме право за една голяма междуармейска самодейност – в оркестъра, където пеех и свирех на барабани. Трябваше да поканим певица. Бях в Хасково, имаше едно момиче, което завършваше Консерваторията. Дойде при нас, за да бъдем дует и веднъж ми каза „Веско, ти защо не кандидатстваш в Консерваторията, такъв хубав глас имаш, ще те запозная с моя преподавател?”. Аз се запалих по тази идея. Започнах да се подготвям самостоятелно, но нямаше време, само два месеца. Просто е трябвало да имам шанса, за да стане. 10 дни преди изпитите отивам да се запиша в Консерваторията. Стигам едва-едва, успявам буквално в последната минутка. Това беше и първото ми стъпване в София.



Струваше ми се, че сякаш съм в ада... тези огромни разстояния. Учителят, който имах дотогава, ме насочи да отида на уроци по солфеж при бъдещата преподавателка, която ще ме изпитва. Влязох на този частен урок, на които имаше много момичета в стаята, минах и се оказа… че нищо не знам. И тази дама ми подаде един учебник с над 300 упражнения в него, и каза, че ако аз до утре не ги знам всичките – тъй като тя ще ме изпитва – изобщо да не се явявам, нито да се надявам, че мога да вляза, въпреки че Петър Димитров е казал „колко талантлив певец е”! В същото време това момиче, което ме нави да се явя, да държа изпити, беше на общежитие в София – едно огромно студентско общежитие от 14 етажа – на всеки етаж с по 30 стаи, в което имаше един единствен телефон при портиера. Аз слизам разплакан от солфежа, нямам нито един познат в града, с един учебник, който ми е даден и вече си пресмятах как ще си отивам. В този момент – излизам от вратата на входа и виждам отдясно телефонен апарат. Бъркам за стотинки – нямам. Тогава телефоните бяха така – пускаш стотинката и ако никой не се обади, тя пада като в джобче долу, и можеш да си я вземеш обратно. Нещо ме накара да бръкна в това място, където обикновено падат стотинките – в случай че не е имало разговор. И вътре имаше забравени 2 стотинки! Взех ги, обадих се… Но това не е нищо. Ако в същото това време аз бях отишъл, за да взема други 2 стотинки от магазин, да разваля, щях да изпусна това момиче, което точно в същия момент беше с куфарите на вратата, и портиерът ми казва – ето я, тя е и си отива. Всичко е било за 15 секунди разлика. Момичето се върна, чухме се, качи си куфарите обратно – аз отидох и от 10 сутринта до другия ден по същото време сме учили непрестанно. Приеха ме! Влязох 4-ти от много кандидати. И когато отидох на първия си урок по солфеж – при същата тази преподавателка, която ми даде учебника, тя с голямо учудване каза: „Ама ти влезе, бе, момче! Помниш ли, когато ти казах да научиш 300 упражнения за една нощ, при положение че не знаеше и най-лесните?”, аз отвръщам „Да, помня, никога няма да го забравя!”. И тя казва – „ти и на следващия ден нищо не знаеше, обаче бях видяла това, че беше учил цяла нощ”.

- А имали ли сте среща с пророчицата Ванга? Или с друг човек с такава доказана дарба.
- Един единствен път преди много, много години. Сигурно е било ‘88-9 г. Баща ми беше служил в казармата с мъж от Петрич, който се оказа съсед на леля Ванга. И той ни беше уредил среща. Но аз тогава бях много младо момче, нямах потребност, проблем, за да се допитам до нея. Затова отиде майка ми и моята тогавашна съпруга. И когато излязоха, бяха много шокирани от чутото. Имахме големи неприятности и получихме отговори. Между другото преди години ме запознаха с една жена, която също има тази дарба. И тя наистина ме накара да разбера, че има нещо в отвъдното. И наистина душата на човека остава жива. Вярвам в това, защото бях на такава среща. И след нея специално отидох и се кръстих, защото аз дотогава не бях кръстен, а тя го видя и ме посъветва да го направя.

- На какви години бяхте тогава?
- Бях на 43 години. И след това отново отидох при нея – случи се всичко, което тя ми бе казала. Взех и правилните решения след това. Тя ми предрече и кога ще бъде най-големият ми успех – тази година още не е дошла.

Интервю на Анелия ПОПОВА