Трогателна история за мизерията и доброто, което все още живее в хората, разтърси България. Случката, описана от Марко Екмеди, представя един от многото случаи на бедност в нашата страна, но и възстановява вярата, че все още съществуват благородни хора.
Ето я и историята, която толкова дълбоко е трогнала Екмеди, че е решил да я сподели с цяла България: 

"Отивам до магазина вчера. Пред мен един старец на повече от 80 години. Два домата, тиквички, брашно килограм, килограм захар и няколко малки неща. Нищо луксозно, нищо твърде скъпо, или просто за чревоугодници. Старецът обърна цялото си портмоне с треперещи ръце, остави още няколко монети.

Сметката е 9.80 лв., касиерът брои парите, 2.30 не достигат! Това не е достатъчно, казва. Помоли стареца да остави нещо от покупките, докато донесе и останалата част от парите, или да се откаже от нещо. Той казва, че няма смисъл да ходи до вкъщи и да се връща, защото той и бабата нямат повече пари у дома, а най‐добре е да върне нещо. Бута с ръка, несигурна, двата домата и тиквичките и пита, какво повече от оскъдните си нужди да остави.

Аз давам на касата 2.30 лв., и му бутам в торбата нещата, които беше оставил настрани. Старецът все още пребърква джобовете си, надявайки се да намери някаква скрита монета.

Връща се и казва: "Аз наистина нямам нищо повече в джоба си и трябва да се откажа от нещо от това, което исках да купя." Касиерът му казва, че съм допълнил, колкото му е липсвало. Старецът ме погледна озадачено, после погледна надолу и каза: "Какво трябва да направя?"

"Нищо", му отговарям аз: "Вземете си покупките и се приберете вкъщи, всичко е наред." "Но на мен това никога не ми се е случвало!", казва старецът, все още объркан. "Аз наистина не знам какво да правя?" казва той, и търси объркан с поглед касиера.
"Както виждате, има добри хора", казва той и навежда поглед. "Дайте ми поне телефона и адреса си, за да ви донеса 2.30, когато имам", казва дядото. "Абсолютно няма нужда, всичко, което сте направили, сте го спечелили преди много години." Опитвам се с усмивка да прекъсна стареца.

"Но наистина това никога не ми се е случвало, някой да ми помогне толкова много ...", казва старецът, и започва да трепери и плаче в нещастието си ... "Хайде поне една чаша кафе да ви черпя, аз трябва да ви се отплатя!", казва старият човек в ридание. "Не е нужно нищо, освен да се успокоите и да се приберете вкъщи, да сготвите обяд и да си починете".

Опитвам се да го успокоя с усмивка, така или иначе. "Дайте ми ръката си", "Как се казвате?" "Марко", отговарям. "Аз съм от Милано и ще си спомням за вас, докато съм жив!"