Политическо харакири извърши Филип Димитров. През 1992 г. той хвана меча на парламентарното доверие и дълбоко го заби в себе си. С този акт синият самурай влезе в историята като единственият самозаклал се политик у нас.


Заедно със себе си Филип Димитров повлече към отвъдното и синята надежда на българския народ, пише историкът Росен Тахов в  "Труд".

Филип Димитров е един от всемирните мъже, отговорили на въпросника на Марсел Пруст. През 1991 г. журналистката Елеонора Владимирова му предлага да попълни прочутия формуляр.

На въпроса какъв е любимият му цвят, Филип Димитров логично сочи „Син“. А любимият метал? „Стомана“, категоричен е анкетираният. „Как бихте желали да умрете?“, пита въпрос №41. „Без да изпускам контрола над себе си, което значи – с достойнство“, отсича Филип Димитров.

Този път към оня свят избира самоубиецът. Синя стомана, контролирано забита в себе си. С достойнство!

На 24 юли 1992 г. е гласуван вот на недоверие към кабинета. Резултатът е 130 „за“ правителството и 104 „против“. Филип Димитров е щастлив, защото не иска други да му теглят ножа. Той сам ще пререже пъпната връв на своето съществуване в политиката.

Смисълът на харакирито е да запази честта на самоубиеца. Самураят подготвя предсмъртен стих, в който обяснява какво е преживял, за какво съжалява и защо трябва да умре.

Макар и не в мерена реч Филип Димитров спазва традицията. „Може да се каже, че правителството на Филип Димитров почти нищо не направи напълно и по най-добрия начин“, изповядва се той. Това сакрално изречение е документирано в неговия труд „Митовете на българския преход“.

На 21 октомври Филип Димитров депозира в парламентарната канцелария иск за вот на доверие. Дебатите започват на 22-ри и продължават на 28 октомври. Пренията са сред най-ожесточените в историята на Народното събрание. Без да знае, че премиерът желае да се самозаколи, опозицията всуе яростно се пали.

Йовчо Русев рисува страшна, апокалиптична картина: „Никога България не е познавала такова корумпирано управление във всичките му нива, както днес. Никога българският народ, българският селянин не се е чувствал толкова изоставен.

В селата старците замръкват без да знаят дали ще осъмнат. Убийства и престъпления! Господа, за селата в планинските райони като че ли е кърджалийско време.

И аз понеже споменах „кърджалийско време“ – натъртва Йовчо, – България е преживяла най-голямото си нещастие преди шест века, разделяна от озверени боляри. И сега болярите са заместени като че ли с политически лидери, които озверяват във взаимоотношенията си. На кого служите, господа?“

Дончо Конакчиев добавя още мрачни краски: „Аз ви питам, господа: фокусите на статистиката ли доведоха до многократното увеличение на наркоманията и проституцията по време на вашето управление? Отговорете на този въпрос. Те ли поставиха страната на прага на епидемии… (слушайте, нека слушат и другите, които ни слушат)… на епидемии от болести, които бяха забравени: от сифилис, от туберкулоза. Това чука на нашата врата.“

На тези атаки дават отпор майстори на ораторското изкуство като Светослав Лучников, Васил Михайлов и Георги Марков. На Лучников признателното потомство вдигна паметник.

Михайлов записа името си в историята на абсурда с интервю за Република Нубия. Марков изкова знаменития политически лозунг „Само „Левски“ и шкембе чорба!“ На 28 октомври беше изсърбал чорбата и мина към десерта. Стенограмата свидетелства:

„Преобразихме търговската мрежа, и аз много се радвам, че и децата на социалистите влизат в сладкарница „Лучано“ – италианската, и те си купуват вече западни телевизори, и те пият хубава бира, и те ходят с хубави джинси, а не ходиме като прошляци, както ходихме по комунистическото управление по „Ваци“ в Будапеща да се чудим как да си купим от някой бутик някой и друг парцал, сега нашите деца са красиви, одухотворени и със самочувствието на европейски деца.

И това се дължи на управлението на Съюза на демократичните сили.“

В пренията участва и дамската половина от залата.

Златка Русева има храбростта да атакува Стойко Пенчев. „Госпожице Златка, ако обичате, замълчете и ме изслушайте. Вие въобще не разбирате проблемите на отбраната“, защитава се той.

Синята депутатка съзира паралел между нея и мадам Злата от „Криворазбраната цивилизация“. Скача и най-отговорно заявява: „Уважаема госпожо председател, уважаеми народни представители!

За сведение на всички мъже от Парламентарната група на БСП, се казвам Златка Русева и ви моля, така както аз се обръщам с двете ви имена, така да се обръщате към всички жени и мъже, разбира се, от Парламентарната група на СДС.“

Клара Маринова пък кръстосва шпага с Иван Пушкаров. „Трябва да кажа откровено, че нямах намерение да се изказвам“, мънка колебливият Пушкаров.

„Господин Пушкаров, то добре сте се канили да не се изказвате, ама защо не си изпълнихте заканата?“, пита го червената Клара. „Предизвика ме твоята пола в интерес на истината“, слага ръка на сърцето си ораторът.

В този конструктивен дух дебатите продължават шест часа. Стига се до гласуване. Сините искат явен вот, червените – таен. Прието е гласуването да е на тъмно. „Депутатите се отправяха към урните, които бяха на втория етаж“, описва процедурата Методи Спасов. След преброяване на гласовете е съставен и прочетен протокол.

„Министерският съвет не получава исканото доверие“, отсича документът.

Председателстващата Снежана Ботушарова дава думата на Филип Димитров. „Моля господа фотографите да напуснат пленарната зала. Много ви моля, напуснете пленарната зала!“, нарежда тя, защото харакирито е грозно зрелище и не е за снимки.

Филип Димитров се изправя на трибуната. Перчемът е преметнат традиционно надясно, каквито са възгледите му. Брадата е грижливо вчесана, очилата са с нови рамки. „Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! От името на правителството подавам оставка!“, със саблен удар обявява синият самурай.

Стенографите хроникират за грядущите поколения: „Ръкопляскания от блока на СДС, депутатите от парламентарната група на СДС стават на крака и поздравяват своя министър-председател.“ Едни му стискат десницата, други го прегръщат, трети го целуват по изстиналото чело.