"Кичът" дари откривателя си с мрачна слава

Поне за няколко поколения студенти по хуманитарни науки в Софийския университет "Свети Климент Охридски" Иван Славов беше в Топ 3 на най-любимите и колоритни професори. Мрачно, дори страховито излъчване, което обаче, чезнеше мигом щом тънката и иронична усмивка плъзнеше по лицето му. Това беше знак, че ще се чуе нещо умно и почти винаги смешно.

С черното си поло, кожено яке и кадетски каскет, професорът приличаше повече на анархист или чекист, който първо стреля, а после пита. И това не беше далеч от истината. С тази разлика, че неговите куршуми бяха думите. Определяше се като: Оптимист по воля, песемист по разум, сноб по вяра.“ Всеки да го разбира, както си иска.

С учена-философ се гордееха два града: Сливен, в който беше роден и Ямбол, където бе израстнал. Появата му на белия свят се случва на 14 февруари 1928-ма. Отлита от него четири дни и 84 години по-късно. От тогава измина точно едно десетилетие. Но за забрава не може да става и дума. Защото, докато в България "кичът" се радва на всенародна любов, нечувана популярност и светло бъдеще, името на човека, който пръв въведе това понятие в родния ни език, няма как да бъде забравено.

Шестата му поред книга "Кичът", за съжаление на мнозина, не успя да снигне до книжарниците. Разграбиха я още по пътя. Освен това, тя  разби соцпредставите за тиражи и тематика и дари автора си със завист, презрение и псевдоним, който му лепна като малко носена обувка от престижна марка.

В солидния си том професорът без пощада се гавреше на всички грозни и смешни атрибути, и украшения, които гордо се кипреха почти във всеки български дом, независимо дали собственикът му е висшист или тракторист: статуетки на красиви феи, които освен това служеха за пепелници, кавьорчета с гондоли, в които влюбени свиреха с китара, прочулата са от киното куче-касичка, трудно купени персийски килими, покрити с найлон, за да не ги цапат гостите.

Не бяха пощадени и мащабни държавни мероприятия, лозунги и всякакъв вид партийна пропаганда. Иван Славов събра в книгата си цялата тази масова групост и я нарече "кич".  Но странното е, че той не даде никакво обяснение какво точно значи тази дума. Как се превежда и от кой древен език я е взел. Не. Той просто отсече: "Кич е всичко, което не ми харесва."

Това основателно отблъсна част от обкръжението му. Хора, които преди това се избиваха да го канат на гости, залостиха вратите си. Защото, току виж, че го пуснеш в апартамента си и обяви за кич половината му обзавеждане, барабар с жената, а може и с теб самия. Така че, превантивно, най-добре е срещите да стават навън, реши обкръжението му, на любимото му балконче в ресторант "Грозд".

Това място се оказа най-подходащо да се чуе любимия му виц: "Клиент влиза в кръчмата на ръце. Защо - питат го? Жена ми каза: Кракът ми да не стъпва тук – отговаря физкултурникът."

Някои от анекдотите си професорът разказваше шепнешком, на ухо. Казваше, че за тях награждават със "Златна решетка": Тодор Живков попаднал в рая и както си му е реда, Свети Петър му предложил да си намери подходящо уютно място. Разходил си бележитият ни сънародник, огледал се и видял на едно пухкаво облаче първият партиен вожд на гарманската демократична република Валтер Улбрих страстно да целува Бриджид Бардо - символ на красотата по онова време. Завист обзела първият ни партиен и държавен ръководител. Той бързо изтичал пред Светията и се помолил: Искам същата награда, но да съм със София Лорен. Но това не е награда за Валтер Улбрих - отвърнал му Свети Петър, а наказание за Бриджид Бардо.

Но такива неща "Кичът" разказваше само в тесен кръг. Със студентите бе друго. На тях той имаше задължението да преподава марксизъм-ленинизъм. Всъщност обаче, лекциите му били мощен фойерверк от остроумие, ирония и интелектуално провокация. Нито дума от официалните: програма и идеология. Освен това, той не е държал бъдещите висшисти да идват на лекциите му, не отбелязвал отсъствия: Аз пея за избрани - казвал, но появи ли се катедрата, аудиториите се пълнели.

Макар и роден на празника "Трифон Зарезан", виното професорът приемаше в умерени количества, винаги с добро мезе и по възможност с умни приятели. С любовта обаче, не беше така. Там той беше необуздан изследовател. Служителките по брачните ритуали, които добре го познаваха, могат да го потвърдят. Явно Менделсон му е любом композитор, защото слушал със своя чест сватбения му марш четири пъти. Точно толкова срещи със съдиите му бяха нужни и за да се развежда.

Някои от съпругите му са били негови студентки, но това не им е пречело да изрязват лика на любимия преподавател от общите снимки. В подобни случаи професорът гледал тъжно и философски, като всеки пресен бездомник. Добре, че са били кушетките в кухните на приятелите и килиите на Рилския манастир, където монасите го чакали като месия и пеели псалми в негова чест. А той, за благодарност, им разказвал най-новия виц на софийските интелектуалци: "Тодор Живков и Милко Балев инспектирали затовора и Първият наредил порциона на обитателите му да се вдигне от 80 стотинки на пет лева.

В студенския стол обаче, където порциона бил един лев, Живков заповядал само да се утрои.

- Защото даваш на затворниците повече, отколкото на студентите, възмутил се Балев.

- Милко, ти вярваш ли, че някога ще станем студенти. А за затвора - нищо не се знае - отвърнал мъдро бай Тошо и се оказал много далновиден.

В крайна сметка, професорът си тръгна от този свят без да победи кича, както се надяваше. Напротив, в последните си години той го обяви за повсеместен и написа поредния си шедьовър "Тоталният кич".

Исак Гозес