“Това са Георги Стоев, Георги Пенков и Христо Илиев, известни като екип във филми като “Патилата на Спас и Нели”, “Нашият Шошканини”, “Летете с Росинант”, чиято музика е написана специално за филма им от прочутия Кустурица, както и последната им изява с общата книга на Джеки Стоев и Джони Пенков: “Надали, ама а дано /А дано, ама надали”.
Георги Стоев - Джеки е завършил биология в Германия, Чарли политехника, а Джони Пенков Техническия университет в София. За творческото трио техен млад колега Колю Бошнаков наскоро направи специален филм: “Джони, Джеки и Чарли не са имена на кучета”. 

Тримата си делят работата по общите им филмови проекти, документални и игрални филми. Никой не е завършил за кинаджия, но имат общо десетки международни награди и “Златен Ритон” от Пловдивския национален фестивал. При всички управления и режими те винаги са успявали да се задържат на гребена на хумора и с него да преплават всякакви “строеве”. Никога не се скараха, не се разделиха и успяха да творят, разпределяйки помежду си работата за филми, книги, рисуване, свирене, както и за пътуване и авантюри. 

Днес обаче сме седнали с Георги Стоев - Джеки да ми разказва за двама свои скъпи приятели: Оскар Кристанов (1937-2010) - кинорежисьор, учил в Прага, и Сашо Дяков (1932-2018) - скулптор, които си отидоха от този свят. Два ярки образа от софийската бохема, които се помнят от предишните поколения.

Какви случки си запомнил със своите скъпи приятели от миналото? Защото какво друго е животът освен случки с наши приятели...

- С Оскар Кристанов бяхме големи приятели. Странно ми е само защо, когато някой близък си отиде, започваме да говорим за него в минало време. Сякаш не знаем, че за времето няма време. И бъдеще време, минало време - свършено, несвършено, недовършено, са само понятия, които обслужват една от областите на науката. Е, вероятно важи и за тленната ни обвивка, която пък е само едно много мъничко, ама много мъничко камъче от безкрайната мозайка.

Оскар беше завършил в Прага. И беше учил кинорежисура повече години, отколкото траеше ученето. Прага остана за него наистина златна Прага. Той имаше дълбоко и непоклатимо вътрешно самочувствие и беше много чаровен и хората го обичаха, въпреки че понякога вършеше дивотии. Нe понякога. Често.

Оскар имаше една любовница. Беше и много хубава, и много интелигентна. Да дава Господ всекиму 

Но тя беше омъжена. Беше омъжена за един много известен и влиятелен народен деятел на културата. Една вечер Оскар имал среща с нея и тя не дошла. А това много го възмутило и ядосало. Освен това той е и ревнив. Отишъл до къщата й. На първия етаж вижда приглушена светлина. Покатерил се по едно дърво. Прескочил на балкона. Погледнал през прозореца и вижда. Какво? Народният деятел на културата чука неговата любовница. Това го вбесило. С глава чупи огромния прозорец и погва народния деятел на културата. Той обаче се оказал доста пъргав и успява да се скрие и барикадира в банята. Оттогава обаче на Оскар му остана един характерен белег на срязания от стъклото нос. 

Когато Оскар почина, от вестник “Култура” ме помолиха да напиша няколко слова in memoriam за него. Аз съм единственият автор в България, на когото във вестник “Култура” са публикували кулинарна рецепта. Кво нещо е суетата. А? Защото Оскар беше велик кулинар. Сега ще го разкажа случая:

Бях си купил октоподи. Много ги обичам, но не знаех как се готвят. Затова - естествено - се обадих на Оскар. Кулинарят сред нас

Най-добрият! Той ми продиктува една много сложна и витиевата рецепта, а готвенето продължи 5-6 часа. Октоподите станаха наистина много добре. Никога не бях ял толкова вкусни октоподи. Нито в Испания, нито в Куба, нито в която и да е от другите държави, които съм посещавал.

След няколко месеца си купих пак октоподи. Обаче бях забравил рецептата. А и не бях я записал. Обадих се пак на Оскар.

- Оскаре, да ми дадеш рецептата!

- Коя рецепта?

- За октоподите!

- Кои октоподи?

- Преди няколко месеца си бях купил октоподи и ти се обадих да ми дадеш рецепта, и станаха чудесни?!...

- Ами, добре! Направи ги по същия начин?!...

- Да, ма забравих рецептата.

- Коя рецепта?

- За октоподите.

- Да, де, ама и аз не я знам. Никога не съм знаел рецепта за октоподи.

- Ми тогава как ми я издиктува?

- Просто си представих пред мен октоподи и започнах да мисля и да си фантазирам какво да се направи, за да станат вкусни.

- Ми айде сега пак си представи! Пред тебе има 3 - не! - 4 октопода...

Октоподите станаха малко по-различни, но още по-вкусни. Между другото, Оскар е направил и много добри филми. Не много на брой, но наистина хубави. Това бяха знакови филми. И те дадоха отпечатък, отражение и посока на документалните филми, които по онова време се правеха. Мисля, че и сега те могат да дадат насока за правенето на документално кино. Ами какво да ви разказвам... Гледайте ги!

Е, дай сега рецептата за октоподите!

- Давам. Октоподите се нарязват на парченца колкото половин или четвърт кибритена кутия. Парчетата се запържват в горещо олио. Обръщам внимание! - не се пържат, а само се запържват, така че леко да почервенеят. Изсипват се в кипяща вода. Колко? В зависимост от количеството на октоподите, така че парчетата да плуват свободно. След като поврат няколко часа, в горещо олио запържвате чесън (ама много чесън, може би 2 големи глави). Но не да потъмнее, а само леко да дръпне, да почервенее. Чесънът се добавя в тенджерата с октоподите. След това идва най-деликатният момент. Нарязва се връзка магданоз (цяла връзка) и се запържва в горещо олио. В момента, когато магданозът даде много силен и приятен аромат, веднага да се махне от огъня и да се изсипе при чесъна и октоподите. Една секунда да се забавите, магданозът потъмнява и вече не става за нищо. И трябва да се изхвърли и да се повтори операцията. След като се добави магданозът, сместа се оставя да ври още 2 или 3 часа. Не трябва да се получи каша, но не трябва да бъде и много рядко - по-близо до каша, супа. На третия път ще го улучите точно. 



Разкажи сега случки със Сашо Дяков. Помня колко пъти, като бях млада, съм се връзвала на негови измишльотини, защото беше българският Бъстър Китън, разказваше измислени неща, но с такава сериозна физиономия, сякаш току-що са се случили. 

- Със Сашо Дяков си отиде цяла ЕПОХА. Бях на погребението. Някои хора плачеха. А Сашо сигурно не би искал да плачат за него. Искаше хората да се смеят. Да се смеят на неговите главоломни дивотии и да се радват на живота. 

Сашо се беше оженил наскоро. За първи път. Понякога имаше пари, понякога не

А и той никога не е бил добър стопанин. Веднъж жена му била ядосана.

- Сашо! Един Хляб! Един хляб донасял ли си някога в тази къща???!!!

На другия ден Сашо получил някакъв хонорар. Наел един циганин с каруца, напълнили каруцата с хлябове и ги тръснал пред къщи.

- Ето, мадам, заповядайте, бите шьон!

Тъщата на Сашо беше човек на точните науки. С немско възпитание. Навиците й бяха изградени от години и тя не ги променяше под никакъв предлог. Когато излизаше някъде, чехлите си слагаше под кревата, но точно 10 сантиметра по-навътре, така че от птичи поглед да не се виждат. Когато се връща, първо сяда на кревата и следват точно 10 секунди размисъл. После бавно се навежда, за да си извади чехлите.

Един ден Сашо си бил вкъщи и като чул, че тъщата се прибира, се вмъкнал под кревата. След малко тъщата се тръшнала върху същия креват, а отдолу били нейните чехли. Тя, както обикновено, се навела да си извади чехлите и тогава... той бавно изтиква чехлите напред, все едно че те се движат от някаква невидима сила. А силата наистина била невидима за тъщата, така че тя, милата, за малко да припадне.

Бяхме се събрали в аперитив-сладкарница “Славянска беседа“. Тя се намираше там, където сега е рецепцията на хотела 

Пиехме ракия. Сливова! Гроздова тогава не употребяваше никой. По едно време идва Колю М. с чисто нов шушляк. Това е нещо като шлифер-дъждобран, но от специален найлон. Последният писък на модата по онова време. Който имаше шушляк, вървеше гордо по софийските улици и всички го зяпаха завистливо. Някакъв чужденец му поискал 300 лева, за да му го продаде, но той успял да го спазари само за 200 такива. Колю М. се позавъртя да го огледаме добре и отиде до гардероба да го остави. Никой не обърна внимание, че Сашо по едно време се измъкна и след 2 минути се върна. 
След малко идва още един приятел, облечен в същия или подобен шушляк. Много доволен се похвали, че ги пуснали в ЦУМ за по 140 лева. Какво му плащаш. Имало, за съжаление, само един цвят. В рамките на 40 минути дойдоха още трима приятели със същия шлифер в същия цвят. И те си купили шушляк от ЦУМ за 140 лева.

Колю се разстрои истински. Да има дреха, с която се обличат половината мъже в София! И в отчаянието си - продаде шушляка на друг от компанията за 120 лева. Всички се зарадвахме, защото имаше пари с какво да си допием. Чак по-късно стана ясно, а и предполагам, че и читателят се е досетил. Когато Сашо излезе, отишъл до гардеробиерката - негова стара приятелка и почитателка, и й обяснил - щом дойде някой от тайфата, да го облича във въпросния шушляк. И така...

Знаете ли кой е Ренато Гутузо? Един доста приличен и добър италиански художник. По онова време световна величина за нашите соц. страни 


Другият чешит Оскар Кристанов

Той беше член на италианската компартия, а това вече го изравняваше с имена като Пикасо, Брак и Модилиани. В България името му предизвикваше спонтанно удивление и очарование.

Един ден Сашо дойде в “Бамбука” заедно с един италианец. Дали му хрумна в момента, не знам, но Сашо го представи за Ренато Гутузо. Между другото, и аз се вързах, въпреки че познавах Сашо доста отдавна и му знаех мурафетите. Но Сашо играеше ролите си, повярвайте ми, много умело и убедително. По едно време отиде до телефона на бара и се обади в Пловдив на Начо Културата. Той беше кмет на Стария град и отговаряше най-вече за художниците. Сашо му каза, че в момента в България е самият Ренато Гутузо и той ще го доведе в Пловдив за 2 дни. Следователно да се обади в градския комитет на Партията и да организират подобаващо посрещане. Даже тези, които може би са имали някакво съмнение, след този телефонен разговор вече бяха убедени, че това е наистина Ренато Гутузо.

Посрещането било наистина подобаващо. Настанили Сашо Дяков и Ренато Гутузо във вилата на окръжния комитет на Партията. 

И се почнала една социалистическа вакханалия! Уиски, шампанско, черен хайвер и водка 

Един от инструкторите на окръжния комитет им споделил - въпреки временното увлечение по уискито, черният хайвер върви най-добре с водка. 

На втория ден Сашо завел Ренато Гутузо в галерията на Начо Културата. Там били събрани картините на най-добрите пловдивски художници. Дошли, естествено, и самите художници, и то не заради почерпката, а за да чуят какво ще им каже колегата Ренато Гутузо. Ренато Гутузо, на свой ред, правил естетически разбор на картините, а превеждал Сашо Дяков. Сашо не знаел много добре италиански, но пък знаел какво да превежда. Знаел какви са проблемите и комплексите на неговите пловдивски колеги, “превеждал “ така, че всички да бъдат повече от доволни. 

Единствено Митьо Киров бил посветен, че всъщност това не е Ренато Гутузо. Стоял отстрани и лекичко се подхилквал. Но по едно време се стигнало до негова картина... И Ренато Гутузо казва, а “превежда” Сашо: Каква е тази картина? Как можахте да сложите това нещо до тези прекрасни произведения!? Този човек не е никакъв художник.

Не заради шампанското и хайвера, а за възможността да наблюдавам реакцията на Митьо Киров. Хем да знае, че това не е Ренато Гутузо, хем да не може да разкрие заверата. 

Можех да си представя обаче какво му е на артиста - да му оплюват творчеството, а той да трябва да си трае...

Сашо Дяков беше много добър скулптор. За съжаление, много от неговите проекти по ред соц. причини не бяха осъществени. Но лично аз съм сигурен, че някои от тях след време ще бъдат реализирани. Беше и изявен спортист. Шампион по бокс в почти всички категории. Още като дръглив и кльощав младеж той ги почна и ги млатеше категорично... и в тежка категория. По соца Рангел Вълчанов направи игрален филм с историята на Сашо Дяков - “С любов и нежност”. А той сам си изигра ролята. И то чудесно. Преди 6-7 години за него направиха документален филм. Надявам се БНТ да покажат някой ден и двата филма.

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/