Беше краят на шестдесетте години на миналия век. Центърът на София. Дълга опашка се проточваше в началото на всеки месец - от улица “Стефан Караджа”, завиваше на ъгъла по “Раковска” и продължаваше по “Граф Игнатиев”. Стотици чакаха търпеливо, и то не за маслини или друга някоя дефицитна стока, а за да си купят билети за Сатиричния театър. Часове по-късно от опашката нямаше и помен, защото всички пропуски за месеца бяха продадени.
През 1966 г. бе премиерата на комедията “Големанов” от Ст. Л. Костов. През годините тя бе играна 400 пъти. У нас и по света. И навсякъде на финала аплаузите имаха мощност поне седем по скалата на Рихтер. Разбира се, в епицентъра на тази възторжена зрителска вакханалия бе изпълнителят на главната роля Георги Калоянчев.
За него колосът Николай Масалитинов бе казал, че е способен да изиграе всичко: мъже, жени, бабички. А Тодор Колев го определяше като най-големия сред колегите си.
Няма българин, който и днес, 2 десетилетия след смъртта му, да не го е виждал. Приживе той нахлуваше с щурм във всеки дом, вихреше се по естрадите, пълнеше киносалоните
Чакаха го по села, тлаки и паланки. На 13 януари тази година любимецът на българската публика трябваше да навърши сто години. Събитието е забележителен повод отново да си спомним за него.
Веднага след промените от 1989 г. театрите изведнъж се изпразниха, сякаш поразени от неутронна бомба. Страхът от неизвестното бе сковал и актьори, и зрители. Демокрацията заличаваше старите кумири и се мъчеше да си роди нови. Амбициозният и млад тогава директор на Театър 199, който днес носи неговото име, Валентин Стойчев обаче не искаше да се предаде.
“История с “Лендроувър” бе пиесата, с която той успя да върне публиката в своя театър. В главната роля беше Калоянчев. Хора като героя му, алчен, безскрупулен, свинар, бяха твърде актуални по него време. Публиката хареса спектакъла и станала на крака, дълго аплодира актьорите. След едно от представленията Калоянчев, въпреки умората, слезе в скромния кабинет на директора Стойчев. Тогава бе на седемдесет години. Ореолът на славата на големия актьор вече нямаше този блясък. Чувството му за хумор и настроението, с което се връщаше към историите си обаче, си бяха същите. Така се роди този разказ:
“Вече няколко години Георги не е в списъка на родните милионери. Сега на доходите му би се присмял всеки среден служител на “Магурата”. А навремето той беше редовно в класацията на най-богатите българи. Спре го някой на улицата и пита:
А бе, ти колко взе за този филм?
Взел съм 2500, но мълча. Онзи е напрегнат. Пита: 50 000 платиха ли ти? Кой, аз ли? Че аз за 50 000 няма да изляза от вкъщи. 250 000 лева. Сложи четири филма на година и смятай. Някои толкова го вземат навътре, че им става лошо. Тогава почвам да ги успокоявам: Не бе, братко. Лъжа те... - И така, докато човекът дойде на себе си.”
Така описа Калоянчев своето милионерство. И вместо, като повечето, да се опита да подхване някой бизнес или търговийка, продължаваше, макар и трудно, да преживява от своето: театър и кино.
“Завърших ВИТИЗ през 1952 г. - разказваше. - Играх полууспешно 3-4 години в Народния театър. Тогава създадоха Сатирата. Командироваха ни пет-шест души. Първите представления бяха пълен провал. Повечето се уплашиха и се върнаха там, откъдето дойдоха. Останахме само аз и Стояна Мутафова. И не сгрешихме. Сатиричният театър преуспя. Имаше периоди, в които трудно можеха да се намерят места за месеци напред.
Даже за мен е било трудно да намеря два билета
Бяхме на гастрол в Югославия. Звездата там беше един голям актьор Люба Тадич. Отиваме да го гледаме. След представлението влизаме при него и не мога да се въздържа:
- А бе, братко, а бе, колега, голям актьор си. Голям. Благодаря!
Той пък пита какви сме, що сме.
- От София - отвръщаме. - Актьори. Утре ще играем тук “Смъртта на Тарелкин”.
На другия ден гледам Тадич на седмия ред. Представлението мина много добре. Прибирам се в гримьорната, след малко влиза някой. Той. И стаята изведнъж се изпълни с дух:
- Дека е майсторо - вика, и тръгва към мен:
- Абе, ти що си ми казал снощи, че аз съм велик? Ами ти що си бе, сине майчин.
След спектакъла в един от белградските вестници се появява заглавие: “Поклон пред поклона ти, друже Калоянчев!”.
Суперлативи, покани, но и провали съм имал - връщаше се към житието си актьорът. - В “Мизантроп” например. Там играех главната роля. Но не можах да я направя и това е. Аз ли бях виновен, режисьорът ли, не знам. Имаше 5-6 представления и пиесата падна.
Играта трябва да е радост и удоволствие, а като видех в програмата “Мизантроп”, нещо ме прерязваше. Само чаках да свърши. Да падне завесата и бягах като луд.
Калоянчев никога не се е занимавал с политика и смяташе, че това не е работа за актьори. “На Бродуей никой не пита от коя партия си” - казваше. Ричард III е ролята, за която бе мечтал цял живот. Напразно. Имало е спектакли, които са го държали на върха на театрална София с години, но той с възторг приемаше и всеки успех на колегите си:
“Радвам се и това някак си вътрешно ме мобилизира. Амбицира ме. Даже съм плакал, когато някой направи нещо хубаво. Имаше един период, когато с Константин Коцев не си говорехме. Случват се такива неща в театрите. Но Боже Господи, гледам го в една роля, направи два-три момента гениални.
Не издържах, качих се на сцената и пред публиката го разцелувах
Той остана като гръмнат.”
Славата? Беше така свикнал с нея, че все едно я нямаше.
“Нито ме радва, нито ме плаши - казваше. - Но поразии ми е правила. Веднъж трябваше да се видя с една дама. Дискретно. Отивам на адреса, влизам във входа и тръгвам към петия етаж. Но още на първия излиза една бабичка и започва да вика:
- Абе, какво правиш тук, бе?...
- Идвам - отвръщам.
- При кого, при кого?
- При един приятел...
- Кой? Кой? - и започва да звъни на всички врати. - Елате бе, елате да видите кой е дошъл. И наизлязоха.
Баби, деца, внуци тръгнаха след мен
Стигнах до етажа, на вратата табелката с името на дамата, но се завъртях и тръгнах обратно.
На другия ден тя ме пита:
- Що не дойде?
- Как да дойда с двадесет души? - отвръщам и проклинам славата си.”
Много време мина от тази наша среща. След нея Калоянчев живя още петнадесет години. И до края остана на сцената. После в родния Бургас му издигнаха паметник. А всъщност паметник той вече имаше. Приживе. Построи си го сам, но не в някаква градинка, а в душата на милиони българи.
Редове от биографията♦ Георги Калоянчев е роден в Бургас. През 1952 г. завършва актьорско майсторство в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Веднага след това е приет в трупата на Народния театър. От 1956 г. е в Сатирата, където остава до края. ♦ Пано с отпечатъци на стъпалата му може да бъде видяно на Стената на славата пред Театър 199 “Валентин Стойчев”. ♦ Дебютира в киното с филма “Утро над родината” (1951). В ролята на циганчето Сали е душата на компанията. После България го гледа в незабравимите филми: “Специалист по всичко”, “Вълчицата”, “Инспекторът и нощта”, “Привързаният балон”, “Езоп” и много други. ♦ През 1990 г. по сценарий на режисьора Иван Ничев играе главната роля в “Бай Ганьо тръгва из Европа”. Оказва се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те години на XX век. |
Исак ГОЗЕС
