Признавам си, преди години не подозирах дори, че е още жива! Толкова я бях слушала като дете, че бях убедена, че вече е “отвъд” - там, където отлетяха и моите родители, нейни фенове. И изведнъж - познатият глас звучи по любимото ми радио. И аз пътувам с нея, и спомените ме връхлитат. И сякаш всичко започва отначало...
Докато мнозина се учат да броят, визирайки годините на най-голямата ни звезда, Мими Николова сякаш е минала “между капките”. Защото има гласове, които остаряват красиво. Има и други - които просто не остаряват. Неочаквано за мнозина дамата с кадифения глас излезе отново под прожекторите, сякаш никога не е напускала сцената за десетилетия. Успяла е някак да загърби суетата и е оцеляла. Все така харизматична, запазила топлината в гласа и блясъка в сините очи. И изнася урок на “разбирачите”, че броят на годините е без значение, защото талантът няма възраст.
През 2022 г., вече в напреднала възраст, тя изнесе едночасов концерт в Пловдив - без усилие, без демонстрация, просто пеейки. Публиката реагира не с бурни аплодисменти, а с внимание - онова рядко внимание, което се дава на нещо истинско. И сякаш сцената и медиите я преоткриха - заредиха се участия в концерти, интервюта...
Когато я питат как е съхранила гласа си, Мими Николова отговаря с чувство за хумор: “Пия ракия и бира”. После добавя по-сериозно, че никога не е живяла в страх за него. И може би точно това отсъствие на страх - от провал, от време, от промяна - е в основата на нейното дълголетие като артист
Парадоксът при Мими Николова е, че в биографията й почти няма “драматични обрати”, а в присъствието й винаги има нещо, което задържа вниманието. Може би защото всичко при нея започва естествено и така продължава - без усилие да бъде повече, отколкото е.
В рода им по бащина линия всички са свещеници
Още прадядото и дядото в Костенец. После тримата синове - баща й и чичовците. Всички завършват Духовната академия в София, там баща й остава да служи в подуенската черква “Света Богородица”. Вкъщи постоянно се пее. Но не само православни химни. “Баща ми беше бохем, много обичаше компаниите, знаеше всякакви песни, изпълняваше на френски известни шлагери...
Бях съвсем малка, когато ми купи акордеон - италиански, и започнах да вземам уроци. Но все ме избиваше на танга и валсове. Свирех “По върховете на Манджурия”. С него е свързан и първият ми провал на сцена. Аз съм във второ отделение. В училището до нас има новогодишно празненство. И трябва да изсвиря валса “По върховете на Манджурия”.
Мими Николова в началото на кариерата си
Салонът е студен, отопляван само от някакво кюмбе, аз съм издокарана в тъмна плисирана поличка, бяла блузка, бели къси чорапки, с бели панделки в косите и излизам да свиря. Излизам, обаче ръцете ми са замръзнали, натискам клавишите на акордеона, но звук не се чува. Стоя вцепенена и започвам да плача”, разказва в интервю след години певицата.
Така започва историята на един от най-уверените гласове в българската популярна музика
С провал, който не я отказва, а сякаш я освобождава от страха да бъде несъвършена - нещо, което ще остане като нейна отличителна черта и в пеенето.
Интересното е, че Мими Николова няма класическо музикално образование. Но шлифова гласа си в училищните хорове, а после в “Бодра смяна” - в Хора на девойките, в школата на Бончо Бочев. Там дисциплината е почти академична. “Всеки месец изпити. Оценки. Учехме всичко наизуст”, спомня си певицата. В тази музикална “академия” се изгражда музикалният й усет - не като техника, а като култура на слушане. На 15-16 години Мими Николова попада в триото на Джеки Леви.
“Джеки получаваше плочи от Запад, от Америка, изготви ни богат джазов репертоар. И той правеше изпити и веднъж ми писа шест минус. Понеже разбрал, че съм започнала да пея самостоятелно песни, различни от тези на триото, “лека музика”, спомня си Мими.
И неочаквано птичето на щастието каца на рамото на Мими. Леви я препоръчва на Петър Ступел, който търси глас за песента “Замълчи, замълчи” от филма “Любимец 13”. Композиторът търси естественост, а не академично подготвените певици
Днес, разглезени от достиженията на техниката, трудно бихме си представили архаичните условия, в които е направен записът на тази незабравима песен. Оркестърът свири на живо в зала “България”, а певицата е качена на две маси - хем пази равновесие, хем изпява песента, която и до днес гали сърцата ни. И всичко това - в името на перфектното звучене. Песента не просто става популярна, а остава в културната памет.
Заслужено признание
Оттук нататък кариерата на Мими Николова се развива стремглаво. Работи с композитори като Йосиф Цанков, Петър Ступел, Иван Стайков, създава репертоар, в който се преплитат шлагер и джазово усещане. Особено място заема сътрудничеството й с Иван Стайков - не само като съпруг, но и като музикант с високи изисквания. “Не правеше компромиси”, казва тя за него, без горчивина, а с уважение към професионализма му.
Още от първите й записи гласът на Николова се определя като чист, ясен, без излишно натоварване. Това не е глас, който търси драматична експресия, а такъв, който работи с мелодията и текста в равновесие. В онзи период това е особено важно, защото популярната песен се движи между лирика, естрада и оркестрово мислене, а
индивидуалността се проявява по-скоро в нюансите, отколкото в крайностите
Паралелно с музикалната си кариера Мими Николова завършва английска филология в Софийския университет. Преди това по настояване на майка си завършва английска паралелка. Езиците й помагат не само в общуването, но и в интерпретацията - нещо, което личи в безупречната й дикция при изпълнение на чуждоезични песни.
През активните си години тя записва над 300 песни, работи с Биг бенда на БНР, с “Балкантон” и “Джаз фокус '65” и е сред първите български изпълнители, които въвеждат джазовото звучене в популярната музика. Победата на песента “Калиакра” на фестивала “Златният Орфей” през 1965 г. допълнително утвърждава мястото й в тази нова музикална вълна.
И все пак най-интересното при Мими Николова е не в списъка с постижения, а в начина, по който тя говори за живота си. Разказва, че преди години, при кандидатстването в университета, в Личен състав я осведомяват, че има донос срещу нея - била от фашистко семейство, свещеническо, единият чичо даже е в затвора... Но че “не обръщат внимание” на това. Може би защото вече е известна певица. В думите й няма озлобление, вместо това следва едно просто правило, научено от майка й: “Гледай хубавото. Гледай напред”
Тази нагласа сякаш обяснява и способността й да остане на сцената толкова дълго.
Днес Мими Николова продължава да пее, да изпраща картички на близки, да се радва на малките неща. Не използва интернет, но чете свободно на няколко езика. Пее в църковен хор. Поддържа онова вътрешно равновесие, което не се учи.
И ако трябва да се търси определение за нея, то вероятно не е в жанровете, нито в наградите. Мими Николова е от онези редки изпълнители, при които гласът не доминира над човека, а го изразява. Затова и остава - не като спомен от една епоха, а като нейно живо продължение.
Мариана ДОБРЕВА
