Гора от джамии с порутени минарета, схлупени къщурки от плет, измазан с кал, с турски керемиди и неправилни прозорчета, с ниски врати, през които се влиза с навеждане, тесни и криви улици, осветени от мъждукащи газени лампи, мрачни дюкяни, кал, кал, кал... Така изглежда някога София.
Роденият във Виена Иречек, идвайки в България, за първи път нахлузва на краката си задължителните галоши, иначе ще си загуби обувките в калта. Е, почти веднага му ги открадват, и то в Народното събрание, но това е друга тема. Донка, голямата дъщеря на Петко Славейков, си спомня, че когато гостувала в бащината си къща на пл. “Кафене Баши”, при дъждовно време се налагало да преспива, тъй като било невъзможно да се прекоси площадът, превърнал се в кална река. 


По софийските улици, на крачка от центъра, можели да се видят и такива гледки

Градът бил царство на най-различни гадини: бълхи, въшки, дървеници, плъхове. Местното население ги счита неизтребими, т.е. - няма защо да се старае човек да ги гони и избива. И това е напълно обяснимо, тъй като градът в по-голямата си част е все още “селски”. На минути пеша от княжеския дворец, от първите лъскави кафенета и респектиращи обществени сгради се простират квартали, в които има бостани и зеленчукови градини,

по улиците се разхождат патици и прасета,

търчат дрипави деца, сноват баби с хурка под мишница... Но няма ни канализация, ни тротоари, ни осветление... В кирпичените къщурки, строени без план и основи, живеят едновременно и хора, и домашен добитък. 

Всъщност това се вижда и на старите снимки - редом с първия трамвай в центъра на столицата се търкалят и волски коли, и магарета, и каручки, натоварени с дини или кокошки за пазара... Иречек пише в спомените си: “Жаби пълнеха блатата из улиците и издаваха оглушителен крясък в целия град, под прозорци, дюкяни, градини и пр. Около минаретата се въртяха хиляди гарги, по улиците се скитаха със стотици кучета, главно край касапниците и къщите”. Добри Ганчев разказва, че дворецът на Фердинанд, преправен от някогашния конак на софийския управител, въпреки всичките харчове за ремонт и хигиенизиране в един момент става

невъзможен за живеене поради пълчищата мишки

Фердинанд не можел да спи от тях. Повикали чак от Виена специалист, който според автора си свършил работата (за която получил доста пари) по незнаен магически начин - “плаши ги, омайва ги цял месец”. И те се... самоизтребили. 


В следосвобожденска София по улиците на града може да се видят живописни носии от всички райони на страната

Водата на София също гъмжала от съвсем видими и живи твари. В. “Дневник” от 23 август 1906 г. пише: “Ако имахме възможност, сами щяхме да тръгнем да ловим ония продълговати животинки, змийчета, пиявици и стоножки, които читателите ни носят в редакцията ни”. Това със софийската вода е една епопея. Питейната вода на София никога не е достигала. По турско във всяка махала имало чешма на улицата. Канализацията представлявала дървени кюнци, пристегнати с метални обръчи. Понеже през Руско-турската война водопроводът се поврежда, още през март 1878 г. властите назначават трима майстори със заплата 280 гроша месечно да поправят каквото могат. Те поправят, поправят... Докато става ясно, че не им отърва да приключат с ремонтите, защото ще им спрат парите. И се почват едни безкрайни разправии със самоковските производители на кюнци, които сякаш нямат край. Минават години, докато градските инженери решат да хванат трите извора край Бояна, за да напоят жадните столичани. 

Една по една изчезват красивите улични чешми,

всяка със свое име и своя каменна хубост, украсени с надписи, а понякога и с прикрепено със синджир тасче за жадните минувачи. За чешмите след време софиянци ще съжаляват. Както и за кованите врати, прозоречните решетки, широките дворове с шадравани и каменна пластика, характерни за времето си. 

Не им е било лесно на първите софийски кметове. Кое по-напред да оправят - архитектурата ли, осветлението ли, канализацията ли, транспорта ли... Чак не е за вярване, че още през 1881 г. са приети т.нар. “Правила за частни здания в градовете”, където се регламентира всичко, което се отнася до благоустройството на едно населено място - какви да бъдат новите улици, тротоари, дворища, какви могат и трябва да бъдат новите сгради като височина, боя, цокли, балкони... Какви да бъдат печките и комините! И не на последно място - как да се строят отходните места и помийните ями, както и “нуждниците”... 


Хем каруца с коне, хем трамваи... 

И не че българинът бързо и лесно свиква на новия ред и правила. Особено шопите, които се чувстват ограничени в свободата си да правят каквото си щат на “своята” си земя. Затова се държат напук. Историята с пепиниерата е показателна за ината им - не се отказват да пасат овцете си сред лехите на парка, докато министър Рачо Петров не праща срещу им ескадрон, а в сблъсъка падат двама убити, има и ранени. 

Дълго време местното население бойкотира всяко решение на кметската управа и най-вече разчистването на обширни терени за градини и площади, насилственото премахване на стари къщички и опасни постройки, оправянето на кривите улици. 

Любопитно е да се надникне в “щрафната” книга на общината, в която са описани провиненията на гражданите и наложените им глоби. Така например на 13 февруари 1878 г. софиянецът 
Илия Иванов се е бръкнал в джоба за

24 гроша глоба поради лошия си навик да говори “неприлични думи” на публично място

Найден от Драгалевци пък се лишил от 15 гроша, защото “се карал високо”, т.е. крещял по улиците. От някакъв солдатин общината взела 20 гроша, щото си вързал коня на тротоара. 

Императорският комисар княз Дондуков-Корсаков не можел да се примири, че в София има “гора от джамии” при положение, че са останали съвсем малко мюсюлмани. Но опитът да бъде съборена Черната джамия срещнал силен отпор от турския комисар Нихад паша. Налагало се да се измисли друг начин, за да се придаде подобаващ вид на българската столица. През една нощ, когато се разразила голяма буря със светкавици и гръмотевици, той изпратил десет електротехници от пионерската рота в града да заложат динамит в съответните сгради. На другия ден било доложено, че гръмотевици са ударили седем минарета. Подир седмица уведомили турския комисар, че още десет минарета са полурухнали и представляват опасност, поради което се налага да бъдат съборени. Така бил разрешен този проблем с “гората от джамии”.

Петя АЛЕКСАНДРОВА