Осмото джудже, което стана великанът Емил Димитров
Композиторът, накарал Европа да запее български песни
На 23 декември 1940 г. е роден Емил Димитров, кралят на българската поп музика. Неговият земен път завърши 65 години по-късно, но той продължава да е в сърцата ни и днес. Освен своите незабравими шлагери Емил остави и спомена за духовен аристократ, за човек, който крачи далеч преди времето си, за артист, прескочил границите на родината си, за да възхити с музиката си Европа, недостъпна тогава за хора от нашите географски ширини.
Записана в Париж, неговата “Моника” (адаптация на “Моя страна, моя България”) повежда в най-престижните класации на Стария континент седмици наред. Запяват я много известни западни изпълнители.
През 1971 г. прочутата фирма за грамофонни плочи “Пате Маркони” кани Емил да остане в Париж и да пише песни за нея.
Предлагат му изключително съблазнителни условия: жилище, турне по най-скъпите хотели на луксозните средиземноморски курорти, много пари...
Докато е във френската столица, българинът и компанията му спят в апартамента на голямата Далида на първия етаж на къщата й в Монмартър. Мълвата веднага наостря уши: Ама само приятели ли са? - и е крайно разочарована, когато разбира, че: Да, те са само приятели. Както и с Шарл Азнавур. Далида го съветва: “Ако искаш да станеш звезда във Франция, не трябва да се връщаш в България”. Емил отвръща с мълчание. Билетът за София е вече в джоба му.
Франция, колкото и щедра да е, не може да му даде това, което той има в родината - огромната любов на всички българи. Боготворят го и в целия Съветски съюз. Популярността му там граничи с тази на “Бийтълс”. Той пее на стадион “Динамо” пред осемдесет хиляди души. Редом с Енрико Масиас. Следват го тълпи почитатели.
Разкъсват дрехите му, когато не успее да избяга и се скрие в някой таен вход
Това струва много повече от пари и апартаменти.
Емил Димитров става звезда за една нощ. Тогава, когато песента “Арлекино” прозвучава за първи път по родния ефир. Тя е написана, докато авторите - той и текстописецът Васил Андреев, са в казармата и въобще не предполагат какъв живот ги очаква. Песента за дървеното човече, което изгаря от любов, става тотален шлагер. Тананикат си я милиони. В същото време професорът от ВИТИЗ Желчо Мандаджиев си скубе косите от яд, защото не знае как да задържи в класа си по актьорско майсторство най-талантливия си студент. Накрая пораженчески вдига ръце. Емил няма нито време, нито търпение да чака.
Той иска да е господар на сцената сега, веднага
Публиката също е нетърпелива. Тя е открила своя музикален идол и няма никакво намерение да го дели с театъра.
Неспирният му ден следва: пътища, хотели, сцени, аплаузи. Всяка нова негова песен радва и топли душите на хората. Плочите му се продават в милионни тиражи. Въртят се в панелните градски апартаменти, в неизмазаните селски къщи, в резиденции и читалища. Славата на автора на “Нашият сигнал” (между другото, забранена, защото е обявена за маскиран туист) вече придобива гигантски размери. Точно толкова е и завистта, която го залива от страна на неговите колеги от Съюза на българските композитори.
Всъщност те дори не го признават за свой колега и не го приемат в редиците си
Мотивите им са железни: не е завършил Консерватория. Дипломата срещу таланта. Кой ли ще победи? От едната страна са народната любов, от другата властта и инструментите й, които могат да смачкат всеки.
Във филма на режисьора Стилян Иванов, посветен на Емил Димитров, той, вече поразен от инсулта, с типичната си усмивка, разказва как цензурата се е старала да заличи едни от най-хубавите му песни. “Моя страна, моя България” е обявена за емигрантска и не е допускана до ефира.
По-тежка е съдбата на друга една прекрасна песен: “Ако си дал”. Тя е написана по текст на поета Иля Велчев, син на втория човек в комунистическата партия и държавата - Борис Велчев. По това време Тодор Живков е в тежък конфликт със своя заместник, когото подозира, че има аспирации към поста му. По тази причина песента попада в “ареста” без никакви изгледи да излезе от там. Но се случва чудо. На сватбата на Владимир, синът на Живков, Емил Димитров загърбва забраната и пее “Ако си дал” . Възхитен, Първият става и започва да ръкопляска. И така арестът моментално е отменен.
Разбира се, облеченият по последна парижка мода артист няма как да не е трън в очите на надяналите сиви скучни пардесюта партийни другари. Стига се дотам, че по телефона е спряно живо предаване на единствената тогава телевизия, защото разкошният бял костюм с клош панталон възмущава някой фактор.
Следва шестмесечна забрана за всякакви изяви
“Арестуваните” песни на Емил Димитров не звучат по радиото, но се пеят от хиляди по концертите му. Там никой не смее да слага прът в колелото, защото препълнените зали носят огромни парични дивиденти на държавата, а тя, колкото и морална и “принципна” да е, точно толкова, колкото и вождовете си, обича парите.
Емил Димитров разказва, че веднъж е ходил при Живков, за да моли за освобождаването на арестувания за хомосексуализъм негов приятел Васил Андреев. Първия наистина веднага го освободил, а седмица след това законът, който заплашвал със затвор преследваните за обратна сексуална ориентация, бил отменен.
В друг случай самият Живков привикал певеца
Това доста притеснило както него, така и екипа му. Чакали завръщането му със свити сърца. Нищо такова. Емил се върнал в чудесно настроение. На четири очи Живков го попитал как така има толкова скъпа лимузина марка “Олдсмобил” и вярно ли е, че е платил за него само мито огромните 3700 лева. Певецът смутено отговорил, че честно си е спечелил парите. “Можете да проверите, платил съм всичките си данъци”. Тогава Живков се засмял и казал: “Дай да ти стисна ръката, доживях да видя един по-богат българин от мене”.
Но всъщност не парите са правили Емил Димитров богат, а любовта, която го е заливала отвсякъде. Тя е наградата за многото радост, която той е раздал на народа си.
Емил Димитров си спомняше с усмивка, че за първи път излязъл на сцената съвсем дете. В пиеската “Снежанка и седемте джуджета” играел... осмото джудже. И представете си, същото това осмо джудже с годините се превърна във великан, с който всяка страна би се гордяла. Но у нас нещата винаги стоят по-различно. Държавата много трудно го направи заслужил артист, което възмути маститите композитори, и те веднага в официално писмо поискаха да му се отнеме званието. Обида, която сигурно го е огорчила, но и това преглътна с типичната си реакция на човек от друго измерение.
Емил Димитров беше талантлив, красив и свободен. Такива не ги понасят дори в рая. Но той си имаше своя рай - сцената, песента, публиката. В него стоеше редом до Господа. Там, където е и днес.
Исак ГОЗЕС
Последвайте ни
1 Коментара: