За поета Николай Милчев може да се говори много. Само че на мен, а сигурна съм, че и на вас, винаги ми е било по-интересно да слушам, когато той говори. След 18 поетични книги напоследък той издаде 2 с проза. Последната е още топла-топла и по груби сметки май е юбилейна - 20-а. Става дума за “Разтуряй, Злато моме, магиите”, която предизвика небивал читателски и медиен интерес.
Тъкмо затова го поканихме в навечерието на Деня на Светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност за интервю пред читателите на “Над 55”. И повярвайте ми, “разтурихме”, а и “забъркахме” заедно доста магии.

- Николай, нека те върна назад във времето. Какви са първите ти впечатления от 24 май?

- Спомням си, че в нашето село на 24 май имаше голяма манифестация и с портретите на Кирил и Методий се обикаляше цяло Гложене. Аз живеех в Ловеч и обикновено си идвах, когато тя вече беше свършила. Но си мисля, че и там да съм бил през цялото време, по-скоро щях да искам да отида да се изкъпя в реката.

Казваха, че на 24 май се къпят мечките и най-смелите момчета

Беше въпрос на чест на този ден да се топнеш в реката. А една година на 24 май подвигът ми беше да се окъпя не в Гложене, а в Рибарица, където водата е ледена. 

- Явно си бил от смелчаците...

- Казвам всичко това и си мисля, че освен весела страна, има и нещо дълбоко символично. Ние няма къде да се кръстим, освен в буквите си и в реките си. В чистите си планински реки и в буквите на двамата братя, на които съм гледал като на двама Господа. Много повече ме е интересувал венецът с люляк на главите им, отколкото, че и “ний сме дали нещо на света”... Това съм си го мислил, но много по-късно, а първите ми впечатления бяха други.
Било ми е хубаво, че идва пролет, че ядем първи череши, че се къпем, че свири хубава музика

- Доколкото помня, в Ловеч е написан химнът на българската просвета?

- Това винаги ме е затрогвало. Понеже съм отраснал в Ловеч, а там е създадена песента “Върви, народе, възродени!”. Колкото пъти съм влизал в това училище и съм виждал къде е написана музиката, толкова пъти съм настръхвал. Разказваха ни как Панайот Пипков казвал на децата: “Давайте ми тебешири, свършиха ми тебеширите!”. И учениците му носели тебешири, за да изписва нотите на дъската. Веднага, на момента, така се е родила тази песен. И като звучи, имам чувството, че ми газира кръвта. Все едно по вените ми тръгват мехурчета. Така че 24 май е много специален празник за мен. И заради къпането, и заради покръстването, и заради черешите и люляците... И това, че в Ловеч е създадена песента, много ме е впечатлявало.

- Винаги съм се питала как намираш тези невероятни думи. Дълго ли ги търсиш, или ти идват на прима виста?

- Честно казано, избягвам да се самоанализирам. Аз не знам, че ги знам тези думи. Като разгръщам книгата си и чета някой пасаж, не знам от кой разказ е. Не мога веднага да го свържа с написаното. Което показва, че съм бил в особено състояние. Да не казвам нищо повече. (Смее се.) Очевидно е, че тези думи съм ги чувал и ги знам. Те са някъде дълбоко в “мазето” на моята мисъл. Ама в мазето в хубавия смисъл на думата. Защото по-нататък и в университета, и в София вече, езикът ми се е шлайфал, полирал се е. Но едно е да имаш полиран език, друго е да имаш хубав, неокастрен, жив и сочен език. Хубавото винаги изненадва. Отварям една скоба. Тази сутрин щеше да ми се пръсне сърцето, като чух тропане по перваза. Почудих се какво става. Докато се сетя, че това са ноктите на влюбени гълъби. И си казах - Господи, любовта и красотата понякога ще ти пръснат сърцето, идват толкова изненадващо. Така идват и думите. 

- Имам чувството, че имаш някакви невидими антени, с които ги улавяш от вселената...

- Знаеш ли, преди време гледах един документален филм с Радичков. Беше седнал край някакво блато, до папура, близо до неговото село. И като го попитаха откъде идва всичко, той отговори: “Всичко, което съм написал, ми е дошло от тук наоколо - километър и половина от мястото, където съм роден”. Той е ходил и в Сибир, и в Швеция, и по света, но очите на писателя виждат дърветата от неговото детство.

Затова сега са ми много смешни някои големи кандидати за слава, които казват: събудих се и видях Виена; най-обичам да пиша в Буда, Пеща я оставям за друг път; видяхме се в ресторант в Ню Йорк... Всичко това е хубаво, но аз го намирам за поза. Защото и Буда, и Пеща, и Ню Йорк да описваш, ти описваш вътрешните си пейзажи. Пейзажите на душата си. Иначе си е снимка и то личи.

- А имаш ли любими думи? 

- Имам любими същества, предмети, растения, животни, самодиви, караконджули... А думите, с които ги назовавам, ми стават любими, като мисля за тях. Например любима ми е думата майка, ама не като дума, а защото усещам касинката й на медицинска сестра, как миришеше колата, с която ми колосваше дрехите, спиртът, с който ми триеше врата... Адски много обичах тя да се грижи за мен и не ме е срам да го кажа. И тя много обичаше да го прави. И ето - думите майка и грижа са свързани в едно за мен. Другото е непрестанна, непрекъсваща, денонощна любов. Любов, но без да ме задуши, без да пречи на връзките ми, на любовите ми. Тя не се състезаваше като някои майки с жените в моя живот. Тя се състезаваше със себе си да ми бъде майка.
 
Други думи са река и риба. Прощавал съм се с лятото, наблюдавайки реката. Това движение на водата ме побърква и до ден днешен. Как заминава реката и как я гледаш - мислиш си, че е тя, а тя е друга, трета, четвърта... И ти си друг, ама ходиш при нея като сьомгите, които се връщат да си хвърлят хайвера.

Любима дума ми е и манастир. Ама не да живея и да бъда в манастир, а да го гледам отстрани - Гложенския манастир. Колкото пъти го погледна, аз не си мисля за Бог и за религия, мисля си за величие. Ако има вселена, това е да видиш Гло-женския манастир. 

- Казваш, че повече няма да пишеш проза. Аз съм против!

- Ами и аз съм против, но трябва нещо много важно да се сетя, за да почна пак да пиша проза. 60-70 разказа, това е. Другото е да започна да пиша за градските си преживявания в София, но това е много мъчително и не знам дали съм готов за това, а и дали хората са готови да прочетат такива работи - комсомолски неща, соц, както сега го наричат. Много съм разочарован как се представя соцът. Нито съм човек, който ще го идеализира, нито искам това, но да ми се представя изкуство, където всеки комунист, като види жена, и я изнасилва, много ми идва.

Сега в този филм, който започна - “Порталът”, един комсомолски секретар изнасилва певица в ресторанта “Яйцето”... Е, как ще стане това?! Перат си съвестите чрез фалшификация на изкуството. Както някога, когато даваха фашисти и все бяха с кучета, които разкъсват концлагеристи и ги ръфат по вратовете. Сега е същото. Започва едно демонизиране на онова време, което не прави чест на изкуството. Не само че не му прави чест, ами то е обратната страна на соцреализма.

- Всичко, което пишеш, е послание към хората, но ако трябва днес с няколко изречения да кажеш нещо на нашите читатели, какво би било то?

- Бих им казал - не позволявайте на никого да твърди, че животът ви е нямал смисъл. Не позволявайте да правят от любовта ви бяло петно, от младостта ви изолиран остров, на който сте живели. Гордейте се, че сте живели, и обичайте спомените си, защото другите ще са чак в рая, а тях могат да ги описват само ангелите, ние не можем.
 
Биографични щрихи

Роден е на 1 февруари 1958 г. в Плевен, но израства в Ловеч. Завършил е българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, където участва в студентския кръжок “Емилиян Станев”. Работил е като зам. главен редактор на в. “Средношколско знаме” и в. “Клас”. Бил е член на редакционната колегия на сп. “Родна реч”. Сътрудничи на целия литературен печат. Негови стихове са излъчвани по БНТ и БНР. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл “Таласъми без налъми”. Води предаването “Поетична сряда” в Телевизия 2001, където представя над 50 млади автори. Бил е учител в 105-о СОУ “Атанас Далчев” в София. Бил е член на Съюза на българските писатели от 1993 г. Напуска го през 2016 г.

Валентина ИВАНОВА