На 22 юни се навършват 80 години от нахлуването на армията на нацистка Германия в Съветския съюз. Историята отново е част от световното преструктуриране, което традиционно се осъществява чрез външен политически, медиен или военен натиск, пише проф. д. и. н. Нина Дюлгерова в trud.bg

Последните месеци светът отново е поставен пред изпитанието да се ориентира в сложния калейдоскоп от нихилизъм, скандали и поредната порция от надежди за по-добро бъдеще.

Проблемът обаче е в отсъствието на нов модел, с който не само да се промени системата, но и да се преодолее засилващата се конфронтация. След изчерпаните възможности на идеологическото противопоставяне през 20 век алтернативите се очертават в посока държавност и история.

Набиращата скорост инициатива „Три морета“ за пореден път доказва, че всяко ново нещо е добре забравено старо. Идеята на полския маршал Юзеф Пилсудски от 1917 г. за създаването на буферна зона между Съветска Русия и Полша, включваща Естония, Литва, Латвия, Украйна и Беларус за спиране на Червената армия на Запад, намира своята нова интерпретация в съвременния свят.

В призива за обединението на страните на територията между Балтийско, Черно и Адриатическо море в контекста на единството, иновациите и свързаността, няма нищо лошо.

Разширявайки геополитическите граници през 21 век не се забравя и важният елемент от поредния опит за създаването на санитарен кордон между Европа и Русия. През последните години единствената държава, която не е част от неолибералната западна демокрация, е Беларус.
САЩ и послушният Европейски съюз засилват конфронтацията срещу Русия чрез политически атаки и икономически санкции по вертикала Беларус и България.

През 2020 г. векторът на протестите и в двете държави беше финансово и организационно мотивиран от външни фактори и насочен към политическа дестабилизация.

Президентската държава Беларус и парламентарната република България са част от глобални стратегически сценарии, чиято цел е несигурност и елиминиране на политически фигури и схеми, препятстващи създаването на нова ситуация по този вертикал.

През близо шестмесечното управление на президента Джо Байдън в САЩ, Минск и София се превърнаха в обект на масирани външни атаки, подчинени на моралната диктатура срещу държавността. В Беларус, подобно на казуса „Навални“ в Русия, се осъществи външен натиск чрез събитията свързани с ареста на блогъра Протасевич. Организираната политическа и медийна атака срещу режима на Лукашенко, обвинен в държавен тероризъм, устойчиво нарушават суверенитета и легитимността на държавата Беларус.

Нещо повече, призивите за свалянето на Лукашенко от власт в президентската република Беларус, е откровена битка срещу официалната власт.

По същото време в България се наблюдават процеси свързани също с политическа дестабилизация. Под знака на промяната служебното правителство в предизборната кампания, извършва динамична кадрова смяна във всички държавни институции. Тя може би е логична, макар и да изпълва медийното и политическото пространство със скандали и обяснения от двете страни - на уволнените и уволняващи. Те преминават под знака на недобре прецизираните обвинения, но с насаждане на омраза и негативна енергия.

Дългото управление на Бойко Борисов и на ГЕРБ естествено акумулират негодувание от лошото управление, високата корупция и многото „калинки“. Има обаче области и теми, които не трябва да бъдат медийно мултиплицирани. Няма как да не предизвиква недоумение многократно афишираната информация за смяната на началниците на българските служби за сигурност.

Едва ли има друга държава, в която подробно да се обяснява кой е сменен и кой ще бъде неговият заместник. Историята е доказала, че сигурността на държавата се осъществява задкулисно и резултатите са стабилността на страната.

Освен това откритото дискредитиране на различните видове служби, работещи в защита на обществото, демотивира професионалистите в тях. Естествено е желанието за промяна, но да не се получи подмяна със съмнителни резултати.

Историята е също обект на интензивна интерпретация, чиято цел е едностранно или подменено съдържание на процесите, което да утвърждава изгодни за световното задкулисие изводи. Сега има удобен повод отново да се повтарят погрешни тези за предисторията, началото, развитието и края на Втората световна война.

На 22 юни се навършват 80 години от нахлуването на армията на нацистка Германия в Съветския съюз, в която подобно на наполеоновите войски, са включени военни части от превзетите европейски страни. Това поставя началото на Великата отечествена война за народите от СССР. Изпитанието на световната промяна намира концентриран израз в събитията свързани с двете световни войни през 20 век. Логиката на развитие след Първата световна война до края на Втората е белязана от стремежа на САЩ и Запада да създаде и организира процеси на сблъсък между двете най-бързо развиващи се в навечерието на Първата световна война държави - Руската империя и кайзерова Германия.

След края на войната Ваймарската република е възстановена с американска инициатива за финансови помощи по плана Дауес от 1924 г., а с плана Йънг от 1929 г., се разсрочва във времето изплащането на репарациите. Икономическото възстановяване на Германия е предшествано от договор, чрез който се заобикаля забраната за германска армия. През 1922 г. в Рапало между Москва и Берлин се подписва двустранен договор, а чрез анекса към него, РСФСР предоставя на разрушена Германия възможности за обучение на свои войници и за разработване на военна техника. Поводът за този договор е международната изолация на двете държави след войната.

До началото на Студената война през 1946 г. е обичайна практика дипломатическите договори да имат анекси, в които се посочва предметът на договорените теми. Пътят към Втората световна война минава през първия договор на нацистка Германия подписан с Полша януари 1935 г., а Мюнхенската спогодба между Германия, Италия, Франция и Великобритания от края на септември 1938 г. окончателно трасира пътя към пакта Рибентроп - Молотов.

Нападението на Хитлер срещу СССР е предшествано от събития, с които Западът подпомага нацистка Германия. „Странната“ война на френско-германската граница през 1940 г. и военните неуспехи на френско-англо-канадските войски при Дюнкерк през май с. г. превръщат Западна Европа в достатъчно устойчив тил на германското настъпление на изток. Първите месеци след нахлуването, СССР търпи големи загуби в териториален, човешки, материален и военнотехнически план.

Отстъплението през първите месеци на Отечествената война е преодоляно в началото на 1942 г. Последвалите военни победи на Червената армия мотивират съюзниците САЩ и Великобритания към включване във войната по дипломатически (Техеран 1943 г.) и военен път (откриване на Втори фронт 1944 г.). От декември 1941 г. Конгресът на САЩ гласува закона „заем-наем“ (Lend Lease Act) за материално подпомагане на съюзниците. Победата над хилерофашизма бе постигната със съвместни усилия, с цената на много жертви и ключовата роля на Съветския съюз.

Историята отново е част от световното преструктуриране, което традиционно се осъществява чрез външен политически, медиен или военен натиск. Освен това не трябва да се забравя, че е напълно погрешен подход събития от миналото да се интерпретират и оценяват чрез принципите и правилата на съвременния свят. В новото време старите правила и подходи, даже и под нова форма, едва ли са верния път към реалната промяна за мир и сигурност