Психиатрите д-р Мариам Калудиева и д-р доц. Емил Калудиев: Животът в България предразполага човека към повишена тревожност
Генетично изследване показва кои са точните лекарства за дадено психично разстройство
Д-р Мариам Калудиева е, психиатър с над 40 години опит. В практиката си използва иновативни методи на лечение. Докторската й диссертация е на тема “Ранни прояви и диагностика на шизофренното разстройство”. Има тренинг в различни области на психотерапията с акцент когнитивно-поведенческа терапия и арт-терапия.
И доц. д-р Емил Калудия, който също е психиатър и също има 40 години опит. Притежава лиценз за когнитивно-поведенческа терапия, най-успешния вид психотерапия за тревожни и депресивни разстройства. Специализира в продължение на 6 месеца в Париж в Института за усъвършенстване на военните лекари.
- Надявам се като психиатри да изясните защо ни връхлита следпразничната депресия. И не ставаме ли жертва на синдрома на ластика - след като сме го опъвали до скъсване с празнични емоции, да рухнем психически при връщането му назад.
Д-р Калудиев: Това е едно понятие, което всъщност не е чисто медицинско, по-скоро е разговорно. И на практика е израз на определено разочарование от това, че ужким започва нещо съвсем ново, а нещата са същите.
Действително разликата между 31 декември и 1 януари е в това, че на 31 декември си се веселил, а от 1 януари започваш да мислиш за работа, за предстоящите плащания, за това, че ”Защо похарчихме толкова много, какво ще правим с тази храна, дето остана, онзи пак се напи и как ще се оправим отношенията....”
- Но как да различим обикновената меланхолия или тревожност от истинската депресия и в какъв момент да се обърнем към специалист?
Д-р Калудиева: Искам да допълня още нещо към мислите на д-р Калудиев. Човек се сравнява с всички останали, които в социалните мрежи публикуваха, че са били на тропически острови, на Луната, на Марс - едни богати трапези, едни тоалети, едни силикони... И сега изведнъж аз осъзнавам, че въобще не мога да се сравнявам с тия хора и изпадвам в депресия. Казвам си “Край! Отивам на психиатър, не мога да спя, не мога да се храня, повръща ми се, нямам самочувствие, смачкан съм, съсипан съм. Изобщо не приличам на човек”.
- Но има една теория, че един час кафе или вино с приятелки е равно на един час психотерапия. Помагат ли малките житейски радости да се измъкнем от депресията или трябва да тичаме към психиатъра?
Д-р Калудиева: Зависи, какви са ми приятелките. Дали съм си ги избрала правилно, защото и те самите могат да ме набутат по-дълбоко в депресията като започнат да се хвалат с техните мъже, с техните гениални дечица, с новите им мебели, новите им коли. А аз по-надълбоко потъвам и си казвам “Нямам нова кола, мъжът ми си е същият. Децата не ме слушат. Отивам на психиатър. Това е спасението”.
- То да не излезе, че депресията от чистата човешка завист се ражда.
Д-р Калудиев: И от това може да бъде също.
Д-р Калудиева: Човешката завист е много силна емоция. И някак си трябва да се издигнем нависоко. Неслучайно има една много хубава песен “Високо, високо, високо. Високо застани, за да те видят”. Значи, за да бъдем хора трябва да сме над тези битовизми, тези дребнавости, тези зависти.
Защото е важна нашата вътрешна стойност. Това, което притежаваме като характер, като психика, като морални принципи. А много от тези морални категории вече не съществуват. Дори са обект на подигравки. И като се каже “някой е скромен”, той значи загубен, залупен, не става за нищо. Смотаняк.
- Смотанякът ли трябва да отида на психиатър?
-Д-р Калудиева: Не, тези, които го вкарват в тая роля, те трябва да отидат на психиатър. За съжаление, те са доста безкритични. Никога няма да го направят.
- Но тялото реагира. То ни изпраща едни сигнали, които може би трябва да разчетем, за да знаем, че ни е време да посетим вашия кабинет. Какви са тези сигнали?
Д-р Калудиев: Има непосредствена връзка между мозъка и тялото. И емоциите при всички случаи се отразяват върху начина, по който функционират всички органи и системи в тялото ни. И това е причината, поради която в много случаи могат да се избегнат препарати за лечение на болката, като се повишава по някакъв начин настроението и самочувствието на човека.
А препаратите, които служат за лечение на депресията, не е необходимо още от самото начало да се прилагат. Това, което е важно, е да се поговори с човека, който е решил, че има нужда от консултация, да се поговори с него за причините, които са го вкарали в това състояние и за начина по който той до сега се е справил с подобни причини и как сега да приложи неговите собствени знания и умения, за да може да се справи с новата ситуация. Често пъти това е достатъчно. А лекарствата всъщност служат само като патерица, която помага на човека да свърши тази работа, която той има да свърши тук в главата си.
Лекарствата дават едно изкуствено спокойствие, едно изкуствено подобряване на настроението и на енергията на човека, за да може той да се справи с това, което е истинското му справяне с нещата или в кавички казано “лечение”.
- Всъщност ви опровергавате професор Питер Брегин, който казва, че психиатрията се е превърнала в доброволен, процъфтяваш затворник на фармацевтичната индустрия. Очевидно, не е въпрос само на хапчета.
Д-р Калудиев: Във всяка медицинска специалност, има лекари, които разчитат на машини, лекарства и прочие. И други, които разчитат не по-малко на контакта с пациента. Вярно е, че без лекарства психиатрията не може. Психотерапията може без лекарства. Но има моменти, има ситуации, има диагнози, при които психотерапията по-скоро се явява добавка към медикаментозното лечение. В по-обикновенните случаи е обратното - лекарствата са добавка към психологическите методи за въздействие.
И всъщност тънкостта е, може би вие като специалисти да успеете да изчоплите причината, а не да лекувате следствието.
Д-р Калудиева: Да, да, това е всъщност изкуството на лекаря -да не лекува симптома, а да лекува заболяването. И затова говорим за холистичен подход във всички области на медицината, не само психиатрията, защото трябва да се обхване цялостния пациент с неговата психика, физика, физиология и минало, настояще и бъдеще. И да може да се въздейства комплексно. Много е лесно да излекуваш едно главоболие, независимо, че то, да речем, се предизвиква от високо кръвно и след няколко дни пациента ще направи инсулт и ще умре, но на практика ти си си взел конорара за това, че си му дал нещо обезболяващо. Това не върши работа и не е професионално. Това не влиза в понятието изкуство на медицината, защото медицината наистина е изкуство.
- Знам, че е много строго индивидуално, но колко сеанса приблизително са необходими, ако човек не е в много дълбоко депресивно състояние, да може да излезе от него без медикаменти, само с ”изкуството на медицината”?
Д-р Калудиева: Зависи от ресурса на самия пациент, от неговия интелект, от неговия социален опит, от уменията му за справяне, от себепознанието, защото много хора не познават себе си, не знаят изобщо какво се случва с тях. Тогава се работи трудно и се изисква повече време, но има хора, които само с една среща могат да се справят с проблема. Докато при други се налага по-продължителна работа, но винаги комбинацията от психотерапевтичен подход и медикаменти, когато се налага, работи по-добре, отколкото само лекарства и студено и отблъскващо отношение на терапевта.
- Вие сте психиатри с дългогодишен стаж, какво е вашето наблюдение - увеличава ли се броя на българите в гранични състояния, които още не са прекрачили, но са на ръба?
Д-р Калудиев: Увеличават се. Определено.
- А на какво се дължи?
Д-р Калудиев: Начинът, по който се живее в нашата държава предразполага човека към повишена тревожност, тъй като несигурността ни преследва от ден в ден. Самият факт, че се задават, като че ли, 8 поредни избори за един съвсем кратък период от време И въобще не се знае какво ще стане след това. Допреди 3−4 дена хората са мислили, че сега ще получат повече пари. Изеднъж се оказва, че май няма да ги получат. Еди кои си цени се увеличават. Ама не, тия цени всъщност няма да се увеличат. И още други такива бъркоти, които сами по себе си повишават тревожността. Тревожността за следващия ден. Има хора, които по-лесно се справят с това, защото са предвидили повече възможности за справяне. Тези, които имат една единствена възможност за справяне, те са обречени на тревожни разстройства и депресивни разстройства. Защото когато си начертал пред себе си, да речем, три перспективи и едната от тях пропадне, имаш 33% неуспех. Но когато имаш само една перспектива и тя пропадне, имаш 100% неуспех.
- Тренинг на психично здраве ли е, да си направиш повече перспективи?
Д-р Калудиева: Това е социален тренинг. И човек да има този капацитет, да се обучава, през целия си живот. Но всичко е много индивидуално.
- Тревожността ли ражда агресията, която е много характерна за нашето общество?
Д-р Калудиева: Тревожността и несигурността. И съревнованието с всички останали, завистта.
- А не е ли понякога въпрос и на свръхсамочувствие, породено от материално състояние, да речем?
Д-р Калудиев: Да. Това наистина е често срещано. Качва се на скъпата кола и решава, че светът е негов, пътят е негов, всички останали да изчезват.
- Той не е ли също за психиатър?
Д-р Калудиева: Но той никога няма да дойде, защото няма да стигне до това прозрение. Понеже си мисли, че е на върха и… от върха няма слизане.
Д-р Калудиев: Когато човек стигне до идеята че има нужда от помощ, той е отворен да получи тази помощ. И е склонен да чуе това, което ще му се каже. Аз много държа, когато някой ще дойде да се видим, да поиска консултация, да поиска съвет, този човек лично да се обади и да каже, че иска такава помощ. Когато някой друг се обажда, било мама и тати се обаждат за детенцето, било детенцето се обажда за мама и тати, било за някой приятел, тогава предварително знам, че едва ли ще се получи добър контакт с този човек. А от контакта зависи всичко по-нататък.
- Може ли да дадете съвети на близките как да подтикнат някой, който очевидно има нужда от психиатрична помощ, да я потърси.
Д-р Калудиева: Това е много трудна работа. Когато човек, който наистина има психично разстройство, но истинско психично разстройство, не е критичен към него. Той вярва във всичко това, което е в главата му, и никой не може да го убеди, че не е така, че това не е реалността.
И тогава наистина близките трябва да бъдат много тактични, да не се конфронтират с този човек и да го убеждават излишно, че нещата, които той изживява не са истина, не са реални, че са пълни глупости, защото това още повече го отблъсква. С много такт, с много грижа и с много обич трябва да подходят към този човек, за да може да се осъществи психиатричната консултация. Наистина това е един от най-трудните въпроси. И когато не се получи, тогава се намесва прокуратурата, съда и става наистина брутално. Но има случай в който е неизбежно да се направи това.
Но когато го “въдворят” за три месеца, лекуват го, пускат го, престава да си пие лекарствата и се получава омагьосан кръг, който се повтаря до безкрай.
Д-р Калудиев: И тук много зависи от контакта на близките с този човек. Както разбира се и на начина, по който е подготвен дали за една седмица или за три месеца, в психиатричното заведение, където е попаднал, за да бъде убеден, че има нужда да взима тези лекарства, защото те го поддържат да бъде здрав. Не поддържат болестта му, а помагат на него да се справя с болестта, да се бори с болестта. Съвременните лекарства позволяват дори и хората с най-тежки психични заболявания, да не се различават съществено от така наречените нормални хора, да живеят живота си така, както другите хора. Но се изисква непрекъснато взимане на лекарства, които са се оказали подходящи.
Сега медицината има едно ново оръжие. И това е генетичното изследване, при което може да се разбере защо един човек е по-податлив на това лекарство и по-малко на онова. Защо с това лекарство ще получи повече странични явления, а с друго не. И по този начин може да се натъкмят лекарствата по-подходящи за конкретния човек. Но за съжаление, това е платено и здравната каса си няма хабер от това нещо.
- А вие препоръчвате ли на Ваши пациенти да си направят генетично изследване?
Д-р Калудиева: Да, разбира се. Насочваме хора, които са платежоспособни и при които установяваме, че подходът “Проба, грешка” не води до добри резултати. И тогава наистина може да се направи една терапевтична схема, която е строго определена за съответния човек и неговия геном. Защото отказът от психиатричните лекарства се дължи на страничните явления. Много често те са толкова тежки за понасене, че пациентите предпочитат да боледуват, но не да ги изтърпяват. Обаче с индивидуален подход, благодарение на тези генетични изследвания, може да се сведат до минимум страничните явления, така че пациентът да съдейства на лечението и когато навлезе в обществото и види, че не се различава особено от околните, може да функционира и може да бъде приет, като всички останали. Тогава за него това е мотивацията да продължава лечението си.
- Доктор Калудиева, Вие преди малко казахте, че някои пациенти живеят в свой собствен свят. Само, че някои от тях са повлияни от виртуалния свят, в който са потънали. В каква степен тази паралелна реалност води хората във вашия кабинет?
Д-р Калудиева: Това е по-често при юноши, деца. Аз при възрастни хора не съм наблюдавала до сега някой да живее във виртуалната реалност. Тя става все по-реална, тази виртуална реалност. Може би всички ще заживеем един ден в нея.
Д-р Калудиев: Зависи от степента на зрелост на човека. От начина по който са формирани неговите собствени ценности. Защото влизането във виртуалната реалност май не се различава много-много от влизането в кокаиновата реалност. И едното, и другото са фалшиви реалности, които доставят някакъв вид удоволствия, някакъв вид преживявания по-различни от ежедневните. Но дали ще се подхлъзне в едната или в другата посока, това зависи от личните ценности на човека. Има такива, на които няма да им дойде на акъла за подобно нещо.
Има други, които могат да използват тази виртуална реалност за полезни цели, които са свързани със собственото развитие, с професията, с общественото развитие и така нататък. Това е горе-долу като появата на всяко ново откритие, което е достъпно за хората. Зависи как ще го използваш. Зависи как ще използваш атомната енергия, двигателя с вътрешно горение. И така нататък. По същия начин е и виртуалната реалност. Преди години на един световен конгрес бяха направили виртуална реалност, която те потапя в преживяванията на един пациент с шизофренна болест. Беше изключително интересно, да не кажа страшно, действително човек се чувства по този начин, както се чувства пациентът, човек, който е погълнат от някакъв друг свят. Това нещо може да си го направиш с всякакво друго съдържание. Но когато се потопиш в една изкуствена реалност, в която има преди всичко убийства, кой кого ще утрепе и колко по-ефективно ще свърши тая работа, как ще дойдат извънземниите, колко са страшни и как имат намерение при всички случаи да ни изядат или нещо друго по-лошо да ни направят. Тогава, за какво ти е този свят?
Д-р Калудиева: Аз не мога да разбера тия филми, които са пълни с агресия. Все някой трябва да бъде унищожен, убит. Не мога да разбера и детските електронни игри, пълни с насилие. И после се чудим, защо народът е настръхнал всеки срещу всеки. След като могат да се правят смислени филми, изучаващи човешките отношения. Не знам, може би е въпрос на пари.
- Вие срещали ли сте пациенти, които имат психични проблеми след употребата на райски газ, да речем? Той сега е много моден сред тийнейджърите, но мисля, че и други са опитвали.
Д-р Калудиева: Имаме психични разстройства след употреба на всякакви пристрастяващи вещества. И това стана световна пандемия. Най-неприятното е, че с нашите медикаменти, с които успешно лекуваме, например, тежко шизофренно разстройство, не можем да въздействаме така адекватно върху психотичните изживявания, предизвикани от наркотични вещества. Засега няма обяснение в световната литература защо е така, но такава е реалността. И е страшно мъчително както за пациентите, така и за нас. Защото когато лекуваме една истинска шизофрения, тя се поддава добре, човекът се социализира, навлиза в обществото, приема си поддържащата терапия и си живее.
А тези хора приемат максималните дози, симптоматиката продължава. Те са изключително агресивни, симптоматиката е смесена, афективна, параноидна... Лечението е един кошмар и техният живот е ад, както и на близките им.
Д-р Калудиев: Райския газ е една от първите упойки, които са използвани в хирургията. Но още навремето е установено, че това съвсем не е безвредна работа и че колкото по-продължително време и колкото по-често се използва някакъв вид упойка, конкретно райския газ, толкова повече са непредвидимите последици за психичния живот на човека, включително понякога и за увреждания на някои от вътрешните органи.
Искам да кажа нещо и за марихуаната. Тя била безвредна. Тя била безопасна. Тя била с много по-малко вреди, отколкото тютюна. Да, а по отношение на психичното здраве е нещо, което довежда до ей такива последици, за каквито преди малко говори доктор Калудиева. Появяват се психотични състояния, които изключително трудно се поддават на лечение. Преди появата на марихуаната не сме виждали такива неща. Или сме виждали, но изключително рядко. А сега зачастяват все повече и повече. Колкото по-недоразвит все още, поради възрастови особенности, е мозъкът на човека, толкова по-възможно е да се развият такива неща. Но за това никой не говори. Търговията си е търговията.
Д-р Калудиева: Дори има отсрочено въздействие. Да речем, в ученическа възраст, някой тийнейджер е пушил от време на време или пребивавал в такава компания и след години се появява психоза, която никой не може да си обясни, защото в двата рода, родителските, няма наследствена обремененост и заеднъж той е първитя, който започва с ужасяващи прояви и лечението е обречено на големи трудности.
- Ние задълбахме в една много тъжна тема, но тя е неизбежна, защото е навсякъде. Обаче да се върнем към началото на нашия разговор. Кажете, има ли някакви дребни трикове, с които човек може да се справи не със следпразничата депресия, а с началото на каквато и да е депресия?
Д-р Калудиев: Депресията представлява връщане назад. Започваш да ровиш в живота си, да намираш всякакви грешки, всякакви вини и всевъзможни нещастия, които ти си предизвикал и те имат много лоши последици. Това е начин по който започваш започваш да се отнасяш към самия себе си. Ако се опиташ да оспорваш с логични доводи тези “глупости”, които започват да ти пълнат главата, можеш да си помогнеш почти толкова, колкото и с лекарства. Особено в началния период на една депресия.
Между другото, това важи не само за депресивните, но и за тревожните разстройства, при които също човек надценява някаква опасност, която всъщност няма такава стойност, вследствие на което се появява чувството на тревожност. Чувството на тревога те прави още по-податлив към евентуални неприятности и нещо съвсем дребно веднага се превръща в по-сериозно.
Тогава когато човек се подготви за нещо, което може да бъде неприятно, то тогава тази неприятност има много по-малка стойност. Дори може да се извече някаква полза от нея. Тогава, когато му се строполи нещо на главата, тогава нещата стават малко по-трудни. Колкото повече си предварително подготвен, толкова по-лесно се справяш с каквато и да било трудност.
Д-р Калудиева: Аз мисля, че човек трябва да снижава очакванията си като цяло от живота, от постиженията си, от имането си. Да няма такива високи изисквания и към себе си, защото те не могат да бъдат изпълнени изцяло и когато не ги достигнем, започваме да се потискаме, да се самоизмъчваме, самообичуваме, самонаказваме.
И друго искам да кажа, много хора преживяват реално тук, в момента, неща, които са им се случили в миналото, очаквайки те да им се случват непрекъснато в живота. Примерно, в детството са ме понатупвали и са ме унижавали И сега аз очаквам, че всички с които контактувам ще ме унижават, няма да ме оценяват.
Трябва някак си човек да преосмисли миналите си несгоди, неприятни изживявания и да очаква да му се случват хубави неща. Това, което очакваме, това ще ни се случи.
Интервю на Магдалена Гигова
Оператор Калоян Балабанов
Монтаж Антон Тончев
Последвайте ни