“Ходя по кастинги, навремето това бяха пробни снимки, и чакам някой да ми предложи подходяща роля, споделя ми Сашка Братанова на чаша кафе. Но, за съжаление, не ми се случва”. Признава, че животът я е обрулил, но все се надява да я канят в театъра и киното. 

Сашка Братанова можете да гледате на сцената на Театър “Възраждане” в спектакъла “Болки на душата” и в кинолентата “Смирен”.

- Може би няма чак толкова роли за по-възрастни актьори?

- О, има, дори са ми изтъквали като недостатък, че младея за годините си. Спомням си навремето Венци Кисьов, който снимаше много - изведнъж спря. Срещам го и го питам - защо, а той ми обяснява: “казаха ми, че съм много красив и нямат подходяща роля за мен”. Та и аз така... (усмихва се с горчивина). Странно ми е, по сцените, в киното и в телевизионните продукции се въртят едни и същи актьори... 

Наскоро ми се обади едно момиче, което завършва режисура, покани ме за участие в проекта си, но когато я попитах за хонорар, каза, че няма предвидени пари за артистите. Не знаех и отказах. Смятам, че човек трябва да има достойнство, все пак това е труд. Снимките са нощни, в кал и дъжд, нещо трябва да се плати... Иначе ми изпрати сценарий, беше интересен и аз видях в него подходящата за себе си роля, но тя не ме потърси повече...

- Всъщност избираш ли си ролите?

- Как бих могла, рядко някой ме търси. А аз чувствам, че мога, и сцената ми липсваВ крайна сметка аз съм актьор. Е, разбира се, не бих приела роля, която да не мога да изиграя.

- Как оцеляваш?

- Едното удоволствие ме крепи, както се оказва, играя веднъж в месеца. Понякога след представление съм крайно изтощена, направо лягам на земята. Театърът изисква яркост, динамика, а аз съм малко пастелна актриса. Добре че преди пандемията се снимах във филма “Смирен”, наскоро беше премиерата му. Това ми дава надежда, че вратата за сцената не е съвсем затворена за мен.

А иначе, справям се някак, пенсията ми е минималната, но не искам да се оплаквам - няма смисъл. През годините на никого не съм разчитала, освен на себе си. Навремето, когато останах без работа с две малки деца, Пепа Николова бе единствената, която ми подаде ръка.

Директорката на Малък градски театър “Зад канала” Бина Харалампиева реши, че съм излишна в театъра. Две години ме държа на минимална заплата, по-малка от тази на чистачките. Обидно беше, че дори не ме уведомиха официално. Касиерката ми каза - “да знаеш, че няма да ти подновят договора”, бях в шок.

И в този момент с Пепа се озовахме заедно на един запис, оплаках й се и тя предложи да направим нещо двете. Тогава тя още беше в Сатиричния театър. Направихме едно представление по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров, което аз започнах да играя по-късно и сама. Тогава се казваше “Ваши сме, момчета”, а сега “Ние, вие и аз”.

Ходех по офиси където ме пуснат, където успея да вляза, и продавах билети за собственото си представление. Но хората сякаш вече не ценят сериозните теми, повече се котират повърхностни комедии, по-леки представления.

Преди време се наложи да продам апартамента на родителите си и купих един по-малък в краен квартал. За съжаление, не успях да изплатя всички дългове, които имах.

- На сцената на Театър “Възраждане” сте в главната роля в постановката “Болки на душата”. Приличате ли си с героинята?

- Да, една жена си говори сама, но всъщност не е така. Героинята говори с хората, минали през живота й. А темата е семейният живот. Тема, която ме е вълнувала. Не ми се е случвало да се омъжа, не че не съм искала. Дори намерих дневничето си от времето, когато съм била на 16 г., и там съм си записала някакви мечтания и въпрос, който явно ме е вълнувал по онова време - 

За кого ли ще се омъжа? 

Ако съм знаела, че никога няма да ми се случи... 

Знаете, нещата между нас с Рашко Младенов се развиваха през различни фази, всеки имаше различни очаквания от другия. Живяхме заедно 6 години, при това тайно от тогавашната му законна съпруга, режисьорката Маргарита Младенова. 

Когато забременях, той пожела да продължи да живее с мен, но да не се развежда с жена си 

Разбира се, аз не приех това и така се разделихме. Той призна момичетата, когато те станаха на 4 г., и им даде фамилията си. В един момент се разминахме в очакванията си един към друг. Просто така се случва и мисля, че не е само при нас. Разминават се хората понякога много драстично. Някой си пати повече от другия... Рашко Младенов се изкара, че няма доходи и плащаше издръжка 100 лв. и това, след като го осъдих. 

Но животът не може да бъде планиран, защото има неща, които са съдба, които просто ти се случват

Не можеш да преодолееш себе си, за да постъпиш по уж правилния начин. Никога не съм спирала децата да общуват с него. Те обаче понесоха тежест. Аз не можех да им помогна, живели сме в лишения.

А колкото до ролята в “Болки на душата”, беше ми интересно да изживея това превъплъщение на сцената. 

На човек със семеен живот и отчуждението... Лека-полека моята героиня откача, а съпругът й не забелязва нейните нужди, не й обръща внимание и това му коства живота...

Пиесата е писана в епоха, когато жените не са работели. Моята баба например е отгледала две деца в пълна немотия - много трудно. Дядо ми е руски белогвардеец, починал е млад и когато умира, се оказва, че за баба ми няма дори пенсия. Сякаш това е някаква карма...

- Израснала си в артистична музикална среда, спомняш ли си първите си сценични изяви?

- Мама беше солистка в самодейна оперета, тя държеше да свиря на пиано, пеех и в свищовския детски хор. Татко беше композитор и диригент на военния оркестър. И аз обичам сцената от малка. Публиката зарежда с особена енергия. Така че реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Мама не беше съгласна, смяташе, че нямам достатъчно силни нерви за актьорството. И се оказа права, аз съм много чувствителна. 

- Коя беше първата ти роля? 

- Още като студентка се оказа, че съм много фотогенична. А знаете, има много красиви актриси, които не изглеждат много добре на лента. Но тайната е, че аз не се стягам пред камера. Например снимала съм с Георги Парцалев, той като чуеше команда “камера” и звука й, се стягаше ужасно. Трябваше му време да се поотпусне. При мен никога не е имало такова притеснение.

За първи път снимах с Невена Коканова в телевизионна пиеса на Островски, “Свети, но не грее”, режисьор беше Ангел Вълчанов. Невена беше невероятно красива, бях смаяна и я гледах с обожание. Научих много неща от нея. Тя винаги следеше коя камера я снима. Тогава имаше монитори, на които можеше да се гледаш. Никога не заставаше с гръб към камерата, може да е в профил, но с гръб никога. Голяма школа бе тя за мен. 

Вече бях във втори курс, когато Крикор Азарян покани мен, Ириней Константинов, Мариус Донкин и Мая Драгоманска на пробни снимки в киноцентъра за “Петимата от Моби Дик”. Това беше началото...

Наскоро гостувах на Георги Любенов в БНТ. Пуснаха архивни кадри от три новели, в които съм играла, а аз бях смаяна. Така и не видяха бял свят. Дано не съм приличала на идиот! 

Навремето снимахме много и не знам защо тези филми са забравени

Например “Дъщерите на началника” на Неделчо Чернев, никога не го излъчиха. Аз даже написах молба до Кошлуков да бъдат излъчени, но той ме препрати към някакъв отдел, който взима тези решения, и нищо не стана. Истината е, че разчитам на хонорари от авторски права, но те се изплащат само ако си бил в главна роля и филмът е излъчен. За “Петимата от РМС” бил много страшен, това ми казаха! Абе, викам им - аз виждам всеки ден в новините убити, измамени, воини, катастрофи, а пък за екшън филмите да не говорим... Слава Богу, поне ми разрешиха да направя копие на филмите, но трябваше да си платя - едва събрах парите.

- Как се виждаш, ако сега трябваше да минеш по същия житейски път, би ли го направила?

- Сигурно да! Тежко или леко - това е съдба, едва ли щях да избягам от нея. 

- Все пак си имала любови и ухажори, нали?

- Е, естествено, но това не води до брак, както се оказа...

- Поддържаш ли връзки със свои колеги?

- Да, човек не може без приятели. Виждам се със Светослав Драганов, Иван Петрушинов, Майчето Драганова, Анна Бенкина... 

- Какво те държи в кондиция?

- Имам куче, което разхождам два пъти на ден. То ме държи във форма, навремето тренирах. А и пиесата, в която играя, не ми разрешава да се отпусна. Истината е, че ми беше трудно с текста, а е и физически изтощително...

- Не губиш надежда, оптимист ли си?

- Трябва да бъда оптимист и силна. Любим пример ми е Клинт Истууд, който казва следното: “Не пускам стареца в мен”. 

- Имаш ли ухажори?

- Може би имам, но не гледам в тази посока. Аз мисля за работа.

- Ако имаше много пари, представи си за миг, какво щеше да правиш?

- Не знам! Добре е да имаш достатъчно пари, ако имаш много, ще дадеш на някой, който има нужда. Но това не е достатъчно, аз имам нужда да бъда необходима някому. 

Паулина БОЯНОВА