Първата реакция след ужасяващата диагноза и битката с най-коварната болест на планетата. Това е основната тема на изповедта на Вежди Рашидов пред управителя на БЛИЦ Ивайло Крачунов. Разговаряме в дома му, а там спомените оживяват най-силно. Разказът от първо лице е покъртителен...
- Г-н Рашидов, какво Ви подтикна преди няколко години да кажете израза: „Нещото срещу нищото” и какъв смисъл влагате в него?
 

- Това е заглавие от едно мое интервю. Разбира се, това е много актуална метафора, която човек трябва да разчете. Когато е подменена една ценностна система, винаги диалогът е между нищо незначещото с нещо много важно.

Тогава се казва това. Или безличните, безсмислените хора, когато застанат срещу смислените или двигателите на обществото, се казва това. Това го изрекох в едно интервю по повод една журналистка, за едни думи срещу Андрей Пантев за ракийката, салатката...

Нищо незначеща журналистка реши да се подиграе с един изключителен историк.

Каквото и да е казал, на него му е простено, защото това е един от хората, който има голям умствен багаж в чисто исторически план, а и не само. Един човек, който е двигател на времето, който е доказан. Много е тъжно тази битка като се води от един човек, който няма никакво значение за историята, за живота... Един безименен човек. Тогава това е войната на нищото срещу нещото.
 

- Кои хора определяте като "нищо"?
- Хората, които нямат никакво значение за историята и за живота. И днес много бездарни хора стават популярни, само защото са на екран. Екранът прави някои хора безсмислено известни. Има едни хубави предавания, те са забавни донякъде, но не всеки ден, когато те нравоучават от екрана – мармалади, черешки, торти...

И виждаш едни хора, които се опитват нещо умно да кажат, но говорят глупости, разбира се, основно и думи, които нямат никакво значение нито за бъдещето, нито за миналото. Но екранът до такава степен ги омагьосва, че умните хора са длъжни да ги слушат, и то всеки ден. Нищо незначещи фрази от едни хора, които нищо не значат за никого.

Тогава е малко страшничко. Единствената тяхна важна роля е да покриват на живо куклата Барби. Тогава е малко тъжно.

- Тъжно е, че има и хора, които по 20-30 години стояха на екран, не оставиха значима следа, но направиха много пари и собствени телевизии. Има ли подобни хора, които са останали във Вашето съзнание с противоречиви мисли?
- Историята се гради по особен начин. Парите могат да направят чудесии, достатъчно е те да са подчинени във вярната посока. 

Ще ви дам един пример по времето на Медичи, който е бил много богат човек. Примерът се отнася и за нашето време. Едни тогава са инвестирали в гладиаторски битки, други в култура и в хора. За щастие Медичи остава в историята покрай хора като Микеланджело и Леонардо да Винчи и куп известни скулптури и архитекти. Докато тези, които са залагали на гладиаторски битки не са оставили следа. И днес е така - много хора купуват футболни отбори и публика, която вика "А...у". Това е нормално, защото е маса, която реагира по определен начин, но не е значима. А други хора като братята Евлоги и Христо Георгиеви са направили български университет и за това казвам, че техните паметници ще бъдат винаги там. А паметник на викащите "А...у" няма.

Времето не носи тази памет. Има други начини на носенето на думата памет. 

- Казвате думата гладиатор. Битката с рака ли беше Вашата гладиаторска битка?
- Ракът е сериозна болест, която не пожелавам на никого! Битка е целият живот!

Първо аз водих битка още от дете заради произхода си. Тогава, когато играехме на топчета ми казваха: "Хайде ти турчето отиди малко настрани". Това е като вицът за циганката, на която на една опашка й казали да се мръдне. А тя отговорила: "Сега ми викате, че съм циганка, а на изборите съм другарката Хасанова".

Аз преживях битката за произхода ми по-безболезнено, защото целият ми живот мина като на равнопоставен човек сред достойни българи. Това са хора, които обичат род и родина и са много талантливи и интересни.

- Преосмислихте  ли живота си след дългите месеци в немската болница?
- Искаш да влезем в болестта!? Ще го направим, за да няма повече интерпретации за моето заболяване. Добре е всичко да е открито, за да няма повече прекрояване.

Болестта е ужасна! Първата реакция, когато ти кажат, че имаш злокачествен тумор, е умиране! Изпадаш в състояние на отчаяние. Безтегловност, която няма как да обясниш с прости думи.

След това малко се успокояваш, защото си казваш: "Господ може малко шанс да ми даде"! Това лекичко те успокоява. И разбира се тежка е самата битка на лечението.

За първи път пред теб ще кажа нещо, което не съм казвал на други. След тежката химиотерапия и радиация, аз вече си отивах. Чувството беше реално. Престанах да се храня, загубих рецептори, свалих много килограми... Тялото започна да ме предава, а имунната ми система рухна. Тогава гледах очите на жена ми, които всеки ден ставаха все по-влажни. Снежа е мъжко момиче, опитваше се да прикрие своите мисли и чувства, но по влажните й очи разбирах колко е отчаяна.

Ще ти кажа и още нещо, което хората трябва да знаят. Няма да скрия, че с теб сме приятели и ми е приятно да говоря.

- Приятелството ни е взаимно. 
- Интервюто ще стане трудно, ако с приятел не споделиш тези неща, за които си говорим. Привилегия е да говорим като приятели и да разкрия още някои неща от живота си.

Никога няма да забравя, че трите въпроса, които всяка божа сутрин ми задаваха лекарите, които минаваха на визитация бяха: Боли ли Ви нещо, Лошо ли Ви е и Повръщате ли?

Аз отговарях с "Не". Те ми казваха: "Спрете да отслабвате" и излизаха от стаята.

Всеки ден в продължение на един месец ми задаваха трите въпроса. Явно очакването им да ми е лошо и да повръщам, у тях беше голямо.

През втория месец дойде този Бог - немският професор Ханс Бербом. Той е световноизвестна величина в онкологията. Седнахме и той ми каза: "Г-н Рашидов, трябва да Ви попитам нещо - лъжете ли ме?". Отговорих му, че не го лъжа.

"Казвате, че не ви се повръща, казвате, че не ви е лошо и, че нищо не ви боли! Явно сте много здрав човек, защото сте и скулптор", каза професорът. И извика всички лекари, на които каза: "Променяме лечението". И както в продължение на един месец бях на лъчетерапия, той се разпореди една цяла седмица да съм на химиотерапия. Това е радиация, агресивно горене.

Не му казах едно нещо, че аз се бях захванал за живота и исках да го живея!

Правих всичко възможно да съм жив!

- Коя беше най-силната Ви мотивация, за да се вкопчите в живота?
- Очите на жена ми! Синът ми, внуците и приятелите, които много обичам. За мен приятелите са много свято нещо. Никога не си предавам приятелите. За тях водя битки!

Не се отказах и от Илия Павлов, а аз при него не съм работил дори една секунда. Не съм човекът, който ще съди Илия Павлов. От него не съм видял нищо лошо, напротив само приятелство и обич. Ние бяхме прекрасни приятели.

Желаех много да се върна към живота, да се върна на масата на моите приятели и да поседя с тях. Това е уникално нещо.

Появи се и още нещо. Моят приятел Захари Каменов ми изпрати в болницата десетина написани на японски малки листчета и едно малко акварелче на Ван Гог. До момента не съм благодарил на Захари, но днес пред Вашата телевизия му благодаря! Той ми помогна много, защото тогава аз започнах да рисувам на болничното легло малки акварели. И това беше едно хубаво бягство от болестта. Мислех си, че рисунките ще станат мрачни, а те станаха страхотно светли. Рисувах дърветата, които виждах от прозореца на стаята ми.

След това, когато се прибрах в София направих изложба на тези акварели, продадоха се всички и дарих парите на детската онкология на Исул. Дори на едно детенце да съм помогнал, съм щастлив.

Желанието за живот ме спаси!

- Как се почувствахте, когато след лечението в Германия се прибрахте в България?
- Докрай ли да бъда откровен?

-Разбира се!
- Първото нещо е, че аз много мечтаех да си дойда вкъщи! Тогава разбрах защо хората казват: "Вземете ме да си умра вкъщи".

Домът ти е едно пространство, което ти дава сили. Въздухът, който си дишал, уютът... Всичко е твое!

Хората се чувстват по-сигурни в смъртта си в страната си.

Прибрах се от Германия на 25 декември. Няма да забравя преди това как на рождения ми ден на 14 декември жени ми донесе в болницата една коледна звездичка, която нарисувах, а след това под нея написах: "Честит рожден ден, Вежди"! Пазя си този скъп спомен.

Това даде малко сили в момент, в който бях загубил 30 килограма, едвам ходех и се хранех през сонди от корема. Очите ми от самолета бяха вперени в земята. Понякога сме строги съм Родината, но очите ми търсеха точно тази земя, на която ужким понякога й се сърдим.

Когато кацнахме, аз се разплаках в самолета! Разревах се, не можах да се сдържа. Мен ме изведоха през ВИП-а, защото нямах сили да се държа на краката си.

Още на летището ме награбиха няколко журналисти, които бяха научили, че пристигам. 

От летището помолих шофьора да ме закара на Ларгото.

- Защо точно на Ларгото поискахте да Ви закарат?
- Аз добре си давам сметка какво съм направил за България! Ларгото беше изцяло мой проект, благодарен съм на премиера Борисов и Лили Павлова, че ми помогнаха да го реализирам и да намерим европейски средства, за да го финансираме.

Започнах да вадя историята на България. Това беше първият път, в който занесох оставката си на премиера Борисов. Занесох я, защото оттам щеше да минава метрото.

Борисов беше притеснен, защото метрото се строи с европейски пари. Каза ми: "Ще ми провалиш метрото". Той иска да направи комуникациите на държавата, което е разбираемо. 

Аз не исках да подпиша, защото на Ларгото е историята на България. Казах му, че върху историята на нацията няма да се подпиша да има метро, да си сложи друг министър и той да копае. Ако бях подписал, щеше да се построи метрото.

- Как реагира Борисов?
- Първоначално ми се разсърди. Десет дни не ми се обади, явно се е консултирал през това време с експерти и археолози.

После ми се обади и ме попита: "Къде си?". Отговорих му, че съм в кабинета си и чакам.

"Какво чакаш?", ме попита Борисов, а аз му отговорих: "Или да ме освободиш, или да ме повикаш". Той ми каза да отида при него.

Тогава намерихме начин да се копае по-надълбоко, за да мине метрото. И днес той е щастлив, и аз съм щастлив!

Борисов е консенсусен човек и емоционален. Разбирам го, защото метрото е неговата мечта!

- Какво се случи след като отидохте до Ларгото?
- Поседях малко на Ларгото. Много по-късно разбрах, че омърсяването на този прекрасен обект е станало в мое отсъствие, както и белите, които са станали.

След това се прибрах в къщи и в момента, в който успокоен си легнах, на следващия ден вече не можех да стана. Това продължи цели два месеца. През този период трудно минавах разстоянието от леглото до тоалетната. Имунната ми система рухна и се предадох!

- Как преодоляхте срива на имунната система?
- В къщи имам един прекрасен лекар с 30-годишен опит в "Пирогов". 

Второ, Павел Васев лека му пръст, всяка вечер ми изпращаше в едни хладилни чанти специални инжекции за имунната система. 

Пиех и много лекарства. На третия месец вече започнаха да се връщат вкусовите ми възприятия. И така бавно започнах да усещам, че тялото ми се възстановява.

Върнах си 15-16 килограма, е 30 не можах, но Слава Богу се оправих.

Видях си приятелите и те ми дадоха кураж. Изпитах удоволствието и радостта да бъда с тях! Децата и близките ми бяха около мен.

Така животът започна отново!

Интервю на Ивайло КРАЧУНОВ