Доктор Стефан Черкезов да бъде канонизиран за светец, предлага историкът професор Пламен Павлов. Според него младият лекар е образ на мъченик, пожертвал се за ближния, без аналог в най-новата ни история, както написа вестник “Над 55”.

За да бъде канонизирано едно лице за светец, то трябва да е извършило чудеса приживе или чрез мощите си и за тях да има свидетели. Както и да са минали петдесет години от смъртта му. Такива са изискванията на църквата. Бъдещето ще покаже дали лекарят, признат от съвременниците си за герой, ще стане и светец. А миналото ни разказва защо това трябва да се случи. 

15 август 1963 година

В този ден всичко, което се случва, сякаш води младия доктор Черкезов към смъртта. Или може би към подвига, който го прави безсмъртен. След съвещание във Велико Търново той отстъпва на своя колежка мястото си в служебната кола и решава да тръгне за село Стрелец, където от осем месеца е участъков лекар, с автобуса. Купува си билет за вечерта, но преценява, че трябва да се прибере възможно най-рано, защото някой в селото може да се нуждае от помощта му. Затова разменя билета си със своя позната и потегля с автобуса на обяд.

Това е разказ за един герой, който избира смъртта, за да останат 47 души живи.

Когато на 26 април 1937 г. в село Виноград на собственика на хоремага се ражда син, щастливият баща мигом го орисал: Ето го моето докторче! 

Стефан е пълен отличник във всички училища, в които учи. Завършва Висшия медицински институт в София. Връща се в родния си край. Стрелец, където започва работа, е на осем километра от родното му село. Вече има семейство. Горд е с шестмесечната си дъщеря Антоанета. Съпругата му Лидия е счетоводител. А той се готви да специализира мечтаната хирургия. На 26 години човек едва ли може да желае повече. А всички хубаво предстои. 

Болница „Д-р Стефан Черкезов “ гр. Велико Търново

15 август 1963 година. Препълненият автобус вече е напуснал Горна Оряховица и пъпли към селата. Жегата е непоносима. Доктор Черкезов стои изправен до вратата. Огромен бетоновоз тръгва да изпреварва рейса. Маневрата му е рискована. Следва удар. После втори разбива резервоара на автобуса. Взривната вълна изхвърля лекаря в канавката. Изправя се. Няма сериозни контузии. Петнадесетметрови пламъци се издигат над горящия автобус. Писъците на хората вътре огласят полето. Без дори да се замисли, докторът мигом се хвърля в огъня. Вади човек след човек. Косата му пламва. Гаси я с ръце и пак потъва в огъня. Нито за миг не си и помисля да спре, въпреки че стихията не спира да бушува. 

Измъква възрастна жена, дете, почти бебе, и тича за следващия

Бялата найлонова риза се стопява върху тялото му. Линейките вече са на мястото на катастрофата. Колегите му бързат да го приберат. Той отказва. Карайте другите, настоява, и отново потъва в огъня. Когато и последният 47-и човек е спасен и заминал за болницата, д-р Черкезов си отдъхва и тръгва по пътя. Върви бавно, залита от умора и болка. Слънцето не знае пощада. Той е като горяща факла. Идва последната линейка. Вече няма други: Качвайте се, настояват от екипа. Най-после е в болницата: Погрижете се за другите, аз и без това ще умра - моли колегите си. Нощта е ужасна. Бълнува и стене в адски мъки. На следващия ден полита към рая. 

Последните му думи са към съпругата Лидия

Кажи на татко, че ненапразно си е хабил парите, за да ме изучи. Станах добър лекар.

В този ден Лидия е само на 22 години. Лично министърът на здравеопазването й предлага да постъпи в Медицинския институт без изпити. Докато майката учи в София, сирачето е оставено на грижите на родителите на баща й. Детството на момиченцето не е най-щастливото. Таткото й липсва. 

След много години имах среща с дъщерята и съпругата на доктор Черкезов. Доктор Лидия Черкезова вече беше доцент. Научните й интереси бяха в областта на социалната медицина. Тогава дъщерята Антония ми каза: “Нито за миг не съм имала съмнение каква ще е професията ми”. Тя тръгва по стъпките на майка си и баща си. Избира да лекува “Уши, нос, гърло”. Изпращат я на специализация в Германия. Завършва и се връща у нас. Но германците, възхитени от способностите й, я канят отново. Този път се намесва и любовта и тя остава там, където създава семейство. Ражда й се син - Том. 

Но в този затрогващ разказ за саможертва, човечност и професионален дълг има и нещо, което трудно може да се проумее

В най-тежките дни за семейството на загиналия лекар, а и после през годините, нито един от 47-те извадени от огъня не намира за нужно да се срещне с тях. Да благодариш и помогнеш на хората, които, макар и косвено, плащат с мъка и лишение за твоето спасение, се оказва трудно дело за всички спасени. И позорно.

Месеци след подвига му, посмъртно, д-р Черкезов става първият български лекар “Герой на социалистическия труд”. Пред болницата във Велико Търново се издига негов бюст-паметник, а на фасадата й е изписано името му.

Вече години на 15 август точно в дванадесет часа хиляди българи спират за шестдесет секунди забързания си ход и застават мирно. И смирено. Сирените на болниците и линейките пропищяват в знак на почит към загиналите за спасяване на човешки животи в мирно време. Песента “Ако си дал” на Емил Димитров и поета Иля Велчев стана химн на спасителите.

Неуморният изследовател, писател, журналист и лекар д-р Тотко Найденов е открил имената на поне петдесет хирурзи, които умират със скалпел в ръка. 130 са общо докторите и медицинските сестри, дали живота си на работното място. Половината са от “Пирогов”. Сърцата на тези герои не издържат на умората и напрежението, надвесени над операционната маса или болничните легла. 

Еврейските мъдреци проповядват, че “Този, който е спасил един човешки живот, е спасил цялата Вселена”.

Дали канонизирането на доктор Стефан Черкезов за светец няма да е най-добрият израз на признание и за хората, които, независимо при какви обстоятелства, са пожертвали себе си, за да останат живи други? Често и съвсем непознати.

Исак ГОЗЕС