Освен историците и журналистите малцина българи знаят за героичните подвизи на една достойна родолюбка, почти забравена от нас, куриерка и сподвижница на Апостола на свободата Васил Левски. Тя е боец наравно с мъжете при Батак, Шипка, Шейново и Стара Загора, участник в боевете на Сръбско-българската война и първата практикуваща дипломирана акушерка след Руско-турската освободителна война. Освен това тя е и първата жена, воден спасител у нас, във Варна и в света.
Христина Хранова Ценкова е доброволка в Балканските войни, посветила живота си в служба на Отечеството. Родена е през 1851 г. в малкото планинско село Клисура, Самоковско, като 

последното 18-о дете в многолюдното семейство на Храно Ценков (Овчаря), 

който има 12 синове и 6 дъщери. Още малка, невръстна, Христина се проявява като будна и смела. Наследила най-много от характера и качествата на баща си, тя е решителна, любознателна, буйна и свободолюбива! Добре сложена, расте силна и здрава не само по дух, но и физически, за радост на родителите си!

Христина никога няма да забрави онзи ясен и слънчев майски ден, в който тя пасе недалеч от селото овцете и шилетата на Храновия голям род!  

Изведнъж от полето тя дочува шумна олелия, далечни писъци на хора, 

примесени с рева на крави и телета, блеене на агнета в запалените обори и кошари, злобния лай на кучетата и вижда дима от пожарищата! Обзелата я тревога я кара да хукне презглава към къщата си и да грабне бащината пушка. В този час майка й се връща от кладенеца с кобилица на рамо, с две дървени ведра с вода и води за ръка двете си малки внучета. В селото вилнеят конници с извадени ятагани в ръце! Тя бърза да влезе и да залости пътната врата, но турски конник я застига и замахва с ятагана да я посече. От удара тя пада и събаря и децата на земята. В този миг се чува гръм от пушка откъм къщата. 

Стреляла 12-годишната Христина по разбойника!

Само дървото на кобилицата спасява майка й от сигурната смърт на турския ятаган! 

Когато конницата се оттегля, на мегдана се събират останалите живи клисурци. Сред тях е и Храновата рода. Покрусени, със сълзи на очи, селяните бързат да погребат мъртвите си близки и деца още на другия ден, защото искат да избягат от селото. Храно Ценков събира каквото може от дома си и добитъка, оставя ниви и ливади, натоварва в няколко волски коли жена, деца и внуци и потегля към София. 


Христина Хранова в Киев в Имперския акушерски институт, седналата вдясно

Заселват се в източните покрайнини на града, където сега е църквата “Свети Седмочисленици”. 

В София братята на Христина се включват в тайната борба. Изпълняват разни задачи по купуване и пренасяне на оръжие в близки и по-далечни градове и въоръжаване на верни хора на делото. Примерната в училище 19-20-годишна Христина не се колебае да се включи в борбата против турската власт. В мразовитите януарски дни на 1872-ра тя вече е куриер на Първия (Софийски) таен революционен комитет и носи писмата до Седмия (Ловчанския) таен комитет. Преоблечена като мъж, възседнала пъргав кон, преметнала от двете му страни козяви торби със зоб за коня и торба ядене за нея, тя безстрашно язди и снове по пътя на Арабаконашкия проход в Стара планина.  А познанството на Дякона с баща й позволява да й гласуват да бъде комитетски куриер. Когато се чува, че Левски е заловен и ще бъде осъден на смърт, Христина се преоблича като овчар и отива на обесването му, за да си вземе сбогом с него.  
През 1876 г. Христина без страх и колебание се включва в подготовката на Априлското въоръжено въстание. Заминава за Батак и с пушка в ръка се сражава наред с батакчани под тревожното биене на камбаните срещу многобройните и озверени турски пълчища. 

Попаднала в самата църква, тя по чудо се спасява с неколцина жени от страшното варварско баташко клане!

След няколко дни се връща благополучно в София. Още несъвзело се от погрома и ужасите на Априлското въстание, семейството на Храно Ценков научава, че Сърбия е обявила война на Турция. Това е радостна вест за всички будни българи, готови да отидат да се бият за братска Сърбия, надявайки се на помощ и от тях след победата. Повечето от братята на Христина се включват като доброволци в дружините на българските войводи. Заминават тайно за Сърбия, за да помагат, четирима от тях загиват в боевете на Сръбско-турската война. След по-малко от година идва още по-радостната вест, че Русия е обявила война на Турция, преминала е Дунава и води сражения край Плевен и Търново. Останалите живи братя, заедно с нея, тайно потеглят от София, промъкват се по скрити и безлюдни пътеки на Стара планина, за да се присъединят към руските войски. След седмици успяват да стигнат до тях и вземат участие с други българи и руснаци в сраженията на Шипка, Шейново и Стара Загора! В тези боеве загиват всички братя на Христина! Веднъж край Стара Загора става ясно, че под мъжките войнишки дрехи се крие смела жена и руският лекар я повиква да му помага за превързването на ранените войници. 

Оттук започва  новата страница в биографията й 

Руските лекари и главни офицери я уговарят да завърши в Киев акушерския имперски институт “Св. Владимир”, защото на новоосвободена България ще й трябват дипломирани акушери и лекари. Христина се вслушва в съветите на своите братя освободители. По това време, 1879 г., от Русия се завръща Райна Попгеоргиева от Панагюрище, познатата ни Райна княгиня, завършила също акушерство в Киев, но започнала работа като такава по-късно! Хранова завършва, дипломира се и се завръща в България, като веднага постъпва на работа в София. По това време - 1882 г., в София се открива първото родилно отделение благодарение и на нейните усилия. Затова 

тя се смята за родоначалник на българското акушерство

Трудно се е извършвала тази дейност в онези години, като са се посещавали къщите. Повечето родилки предпочитали поради страх и ниска култура все още “бабуването”, като раждали понякога в нехигиенични условия с помощта на баби, макар и с опит при израждането. Но Христина упорито сама издирва бременните бъдещи майки, работи безплатно, като получените пари от по-богатите дарява на по-бедните майки и семейства. В продължение на повече от 30 г. безукорна работа тя работи последователно в София, Лом, Силистра и Варна. Самата тя пише в спомените си: Аз станах акушерка и като такава в течение на години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и дъщери. 


Снимка на плажа във Варна около 1908-1910 година

Моята ръка изтегли от недрата на родилките не по-малко от 3,462 живота! 

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., когато сръбските войски нападат в гръб България, Христина отново е на бойното поле и се сражава заедно с мъжете при Драгоман, Гургулят и Сливница. Между сраженията превързва и лекува болните и ранени войници и други хора като фелдшерка. Познава я лично ген. Данаил Николаев, тогава подполковник, защото служи в неговия отряд. Възхищават й се всички заради нейната всеотдайност и денонощна работа при ранените войници и офицери и галено я наричат “Фелдшерицата”. Самата тя е ранена.
От 1895 г. е назначена за акушерка във Варна. Тук тя разгръща широка културно-просветна дейност сред жените и ги убеждава да раждат при по-добри и хигиенични условия. Помагала на по-бедните майки, като със собствени пари купувала от спестяванията си дрешки и завивки за новородените бебета. 

По това време Варна прави първите си стъпки в курортното дело и морелечението. Пишат се брошури за ползата от морските бани и закаляването на организма и се публикуват наставления за плуването и правилата за плуване. Определят се местата за плаж и къпане, но няма създадена водо-спасителна служба. Къпещите се не спазват елементарни правила и често стават инциденти. Като отлична плувкиня, Хранова използва своите умения да спасява давещи се хора. В специално издаден за нея “Юбилеен спомен” през 1906 г. се посочва, че тя е чудесна плувкиня и като такава е спасила над 48-55 давещи се в Черно море. Той е издаден и по повод 25-годишнината от нейната акушерска практика и като се подчертават нейните заслуги в тази област, я наричат “Майка на героите”. По време на Балканските войни тя отново е доброволка и облича войнишкия шинел да бъде полезна на фронта за България, отново е боец и неуморна и всеотдайна медицинска сестра и фелдшер! В края на Междусъюзническата война тежко понася загубената кауза за обединяването на България, оставя пушката в отчаянието си. За участията си във войните и всеотдайния си труд е наградена с множество военни и граждански отличия. И въпреки заслугите й отказват народна пенсия поради прекъснат стаж. Доживяла достолепна възраст, тя пише до Народното събрание: “Стара и немощна съм, не съм в състояние да изкарвам прехраната си... живея в грозна мизерия. Има дни, когато гладувам и зъзна от студ. Никой няма да заклопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта. Но поне спасете ме от страдания и лишения до този върховен час... Аз не искам много. Помогнете ми, колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на България!”.

Но трудно се трогват студените сърца на ситите депутати. Едва след 8 г., през 1918 г., й се отпуска мизерна пенсия от 60 лева (колкото струва 1 метър хасе!). Отдала сили и младост в битки за България, тя няма къде да се подслони. Приютяват я временно близки и познати. Умира на 14 ноември 1918 г. Погребват я стари бойни другари в Софийските гробища, но без паметник, поради което днес не се знае гробът на тази героична българка!

Емил ПАПАЗОВ