Молбата е точно колкото за една машинописна страница и вътре няма нито една излишна дума. Кратко и точно, без излишни емоции. Молба до министъра на вътрешните работи. Подписана е от една жена на 64 г., която е интернирана в Самоков, далеч от дома й в София, между впрочем вече зает от чужди хора. Моли се: да й позволят да се върне в столицата, където живеят възрастната й майка и сестрите й, за да си помагат взаимно, а и за да се лекува - има болно сърце, високо кръвно налягане, проблеми с жлъчката...
Прилага необходимите документи, плюс писмо от осем души видни интелектуалци, свидетелстващи, че тя е ценен кадър за културата ни и ще е добре отново да работи за тази култура. Годината е навярно 1965-а. Молбата не е удовлетворена и молителката почти до края на живота си е далеч от близките си. Тя се казва Евдокия Петева-Филова. Каква е вината й? Че е вдовица на проф. д-р Богдан Филов, осъден на смърт от Народния съд

Жива е, защото са сметнали, че е безобидна. 
Евдокия, или Кита, както я наричат галено най-близките й, се ражда и расте в семейство на генерал (началник на военното на Н.В. училище и по-късно военен наставник на княз Борис Търновски) и дъщеря на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и завършва с докторат история на изкуството и философия в Германия, специализира в Париж... 
Едва-що назначена за уредник в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави (не само в България, но и в чужбина!) изложби от носии, шевици и женски украшения, за да покаже на света какви съкровища има България... Пише научни статии за модерното изкуство, рецензии за новоизлезли книги, издава първата монография за художника Иван Милев. 
Защо едва превалила 30-те години чаровна девойка се жени за много по-възрастен и видимо некрасив мъж? Изборът на интелигентните - проф. д-р Богдан Филов е виден мъж, изключителен ерудит в своята област - археологията, директор на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия, а това винаги ще е много важен мост за сближаване и тема за общуване. 


Все още заедно

Твърди се, че двамата се запознават в Юнион клуб, където той редовно се наслаждава на добрата кухня и подбрана компания интелектуалци

Тя е поласкана от вниманието му, той е удивен от познанията и културата й... 
Имало ли е чувства между тях? От запазените писма лъха истинска нежност и разбирателство, но като че ли надделява духовната близост, общата любов към изкуствата, към съкровищата на миналото. В интерес на истината - тя се прекланя пред него като учен и политик, неговите оценки, познания и решения винаги надделяват. Има индикации, че на тези места в дневника й, където се налага да сподели нещо от политическата ситуация в България и в света, тя се е допитвала първо до него, сверявала е “часовника” си, биха казали днес. 
Женят се в Боянската църква през 1932 г. До края на живота си Евдокия е убедена в непогрешимостта на съпруга си и за няколко години - когато той потъва във водовъртежа на политиката - тя изоставя дори своята любима работа, за да бъде винаги до него и винаги С НЕГО като лоялност, като единомислие. Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и съдба, въпрос: 

от любов или от политическо късогледство,
или от семейна солидарност така ентусиазирано е одобрявала неговите погрешни политически решения: например подписването на Тристранния пакт, което включва България във Втората световна война на страната на нацистка Германия. А година преди това - внасянето на зловещия Закон за защита на държавата (ЗЗД), съдържащ дискриминационни мерки срещу евреите. Към края на мандата му като премиер в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, повечето от които загиват - знаела ли е, разбирала ли е, съгласна ли е била с това чаровната Кита, възпитана дама с добри обноски и перфектно владеене на три езика, винаги така елегантна и дипломатична...
В този дневник, като изключим местата, където Евдокия обсъжда своите и чуждите тоалети, липсва спонтанността, женската бъбривост, сърдечните изповеди. Тя, която не успява да роди свои деца (макар че забременява многократно), но обожава чуждите, много често в дневника си отделя умилителни редове за царските деца и това са като че ли най-личните и присъщи на пола й редове: 

какво казал малкият Симеончо, когато го питали за неговите ски приключения в Чамкория...

Какво е казала малката Мария Луиза за нейната яка от лисица... Как са се забавлявали в градината, където току-що са вързали нови люлки... 


В края на живота си

Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, Евдокия плаче и се моли: “Разстреляйте ме заедно с него, искам да го последвам и в смъртта му...” Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е конфискувано, а нея я въдворяват отначало в Дулово, после в Русе, в Ловеч, накрая в Самоков, където живее почти до края на живота си. Веднъж завинаги се разделя с нещата, които харесва и които за няколко години са двигател на нейната активна благотворителност, уреждане на “чайове”, обеди и приеми, създаване на крепки отношения с Двореца, с “каймака” на политическия елит. Забраняват й да работи и за да се прехранва, тя тайно дава частни уроци по френски и немски, а местни хора, които й симпатизират, намират начини да я подпомагат с картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я допуснат да се върне в София, където все още има роднини, като при това дори не настоява да се върне в своето жилище. Самотна, болна и отчаяна, тя търси утеха в познатата работа - издирва оригинални документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, за да не потъне името и делото му в забрава. (Приготвеният ръкопис ще бъде издаден в книга посмъртно, едва през 1994 г.). 

Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят
Да й пишат, да останат нейни приятели. Изключват я дори от Клуба на българските писателки, макар че някога лидерките там дълго са я ухажвали, за да склони да членува в клуба. Самата тя никога не е претендирала за титлата “писател”, въпреки стотиците статии и книгите, които е издала за българското народно изкуство и бит, за новите веяния в художествените среди. 
Умира през 1973 г. от хепатит. Тези, които са я познавали в последните й години на самота и болести, с възхита говорят за нейния забележителен ум и силен дух, за дискретността й относно царското семейство, за самоконтрола да не се оплаква, да не роптае, да не обвинява когото и да е за съдбата си. За навиците й - по немски акуратно - да организира всеки свой ден по часове: от “разписването” сутрин в милицията до часовете преди сън, посветени на срещи с интересни хора или на изучаването на английски език. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА