Легендарната телевизионна говорителка Христина Христова, която в известен период от време носеше фамилното име на съпруга си, композиторът Красимир Кюркчийски, се върна от Канада в София по семейни дела. В столично кафене се срещна с колегите си от златното време на БНТ - Мария Янакиева и Николай Колев, както и с певеца Любчо Стумбов.
Христина Христова даде с удоволствие и интервю за читателите на в. “Над 55”.
- Госпожо Христова, какви бяха вашите родители?!
- Баща ми беше много интелигентен човек, лекар, завършил медицина в Лайпциг. Букинист. Стените в лекарския му кабинет бяха пълни с книги на руски и немски. На 55 години научи френски. Можеше да работи като лекар на международните станции в Слънчев бряг с туристи от цял свят. Спомням си през трудните следвоенни години на моето детство как преглеждаше болни без пари. Благодарни пациенти ни носеха кокошки и яйца, погача или пита, каквото имаха. В 2 часа посред нощ идваха от Биримирци и от други съседни села с каруци, той отиваше с тях при болни. Връщаше се сутрин рано и тръгваше за работа. Работеше в Министерството на народното здраве. Майка ми го изпращаше на вратата. Беше много щастлив, че диагнозите му се доказваха след преглед на рентген. Ставаше в 5 сутринта и четеше медицинска литература.
Споделяше с майка ми как се е борил София да бъде захранвана с вода от Витоша
Майка ми беше администратор в онкологията. Връщаше се у дома, плачеше и разказваше как едно бебенце има онкологично заболяване, как 16-годишно момиче е починало от рак.
- Бяха ли взискателни към вас родителите ви?
- Татко бе категоричен, че дъщерята на доктор Христов не може да бъде танцьорка, че няма работа в телевизията. Казваше ми: “Искам от тебе да завършиш образованието си, да бъдеш материално и морално независима”. След време разбрах колко прав е бил. Завърших университета. Получих стабилно образование. Изчетох много произведения на български писатели, руска и съветска литература, световна класика. “Ти учи, чети, няма нужда да ми помагаш в къщната работа”, казваше мама.
- Запазили сте прекрасен българския си език, въпреки че живеете далече от родината. Какво научихте от академик Петър Динеков?
- Петър Динеков е една от най-светлите личности, с които съм имала щастието да се срещна. Четеше лекции по история на старата българска литература, на възрожденската литература и по фолклор. Бе енциклопедична личност, високоинтелигентен и образован. Основател на Института по литература при БАН, зам.-ректор на университета. Поднасяше лекциите си увлекателно, не усещахме как минава времето. Защитих при него дипломна работа на тема: “Народни песни, традиции и обичаи, свързани с обредите при раждане”. Всички певици в ансамбъл “Филип Кутев” ми помагаха да я направя. Научавах от тях песни и обреди от техните краища, които ги нямаше в сборниците. Получих отлична оценка на защитата. Осем години бях солистка танцьорка в ансамбъла при прекрасните хореографи Маргарита Дикова и Кирил Дженев.
- В ансамбъла ли срещнахте голямата ви любов - композиторът Красимир Кюркчийски?
- Да. Това беше първият мъж в живота ми. Родиха ни се две деца - Милена и Орлин. Той беше гениален композитор, но там, където има много пиене, семействата не са щастливи
Бракът ни продължи 13 години. Той беше диригент на оркестъра на държавния ансамбъл, след това пое хора на БНР. Налице бяха условията да сме здраво и щастливо семейство. През годините мислих много за причината за развода ни. При мен нямаше отклонения в семейството, нямаше трети човек. При него, редом с пиенето, се появяваха и жени. Имам чувството, че изпитваше някакъв егоизъм, нарцисизъм. Питаше ме: “Кажи, какво ще остане в живота? Моята музика или твоята телевизия?”. Отговарях: “Краси, това са две несъвместими за сравнение неща. Едното е ябълка, другото - портокал. И едното ще остане, и другото”. След години ми се обади по телефона и каза: “Съжалявам за миналите си грешки”. Плаках цяла нощ. Заради пиене да провалиш живота на трите си деца! Той има дъщеря, Вихра, от първия си брак, прекрасно момиче.
- Мислите ли, че хората на изкуството водят по-свободен живот?
- Да, във времето, когато живеехме, и музикантите, и артистите, и писателите, и художниците бяха бохеми. Културата през 70-те и 80-те беше толерирана от властимащите. Аз казвам: И слава Богу, че беше така! Защото наистина културата получи развитие. България имаше с какво да се гордее пред света.
- На екрана и вие, и колежките ви изглеждахте прекрасно. Добър грим, стилни прически!
- Дълго време нямахме фризьор, сами си правехме прическите, сами се гримирахме. После се появиха прекрасни гримьори. Назначиха и една жена, Вили, която била фризьорка на Мара Малеева. Добър професионалист. Христо, Диана и Данчето бяха царе на грима. Бях в развод. Христо забелязваше, че съм уморена и смачкана от грижи и проблеми. Правеше ми грим и масаж на главата и ме ободряваше. Благодарна съм му и до ден днешен. Десет години от живота си прекарах в Телевизионната кула като говорителка на програмата - от 1970-а до 1980-а. Петър Кожухаров и колегите от дирекция “Информация” ме поканиха да се присъединя към новинарския екип през 1980 г. Бях безкрайно благодарна. Течеше тежкият ми развод. Когато водех различни програми, исках да говоря на зрителите. Трябваше сама да си пиша сценариите. В дирекция “Информация” работих до 1992-ра. Травмирана от развода, си отдъхнах малко в новините, където всичко се четеше. Но и там имаше голямо напрежение. Всички емисии бяха на живо.
- Говорителките бяхте любимки на публиката, гостувахте всяка вечер в домовете на хората. Всички разпознаваха лицата ви.
- Бяхме не само визитната картичка на телевизията. Ние представяхме България в различни страни по света. Лично аз 15 пъти водих програми в чужбина. Първата ми програма извън телевизията бе в Румъния през 1971-ва. Водих програмата с най-добрата говорителка на румънската телевизия, Санда Царану. Един от най-големите ми успехи бе българската програма в Гърция през 1976-а. Два пъти бях в Либия, в Сирия - също. Телевизията в Дамаск бе с невероятна техника, с изключително интелигентни професионални колеги.
За нас, българите, бе важно как ще представим родината
Ние си помагахме, завист между нас нямаше. Учех се от Никола Филипов, от опита на Анахид Тачева, от Мария Тролева, от Георги Ламбрев, от Борис Симеонов, еталон на ерудиция и професионализъм.
- Говорехте много ясно и правилно!
- Минахме курс при Мара Георгиева по правоговор и дикция. Била съм на сцена още 5-годишна, но с микрофон не бях работила. Имах опита да се владея пред хора. Работата по правоговор беше важна. В дежурния блок на телевизията разполагахме с тълковен речник на българския език, правоговорен и правописен речник. Ако имаш въпроси, разгръщаш за справка речника. Телевизионният екран изисква да си максимално точен с фактите и да поднасяш текста с безупречна дикция.
Телевизията за нас бе една хипноза, сигурно и за днешните телевизионери е така.
- Разкажете за генералните директори на българската телевизия по ваше време.
- Имах късмет с директорите. Културни и образовани хора, с познания за работа в телевизия. През 1968-а, когато постъпих в телевизията, генерален директор беше Леда Милева. Дъщеря на Гео Милев. След нея дойдоха Павел Писарев и Иван Славков. Славков започна като журналист в Младежка редакция. Помня интересен случай, за който много се писа. Явяваше се за първи път, за да направи коментар в новинарското студио на “По света и у нас”. Бяхме в Шесто студио. Трябваше да коментира посещението на Вили Бранд в Лондон. Иван и съпругата му Людмила Живкова бяха прекарали дълго време в Лондон.
Там Иван е черпил знания и идеи за телевизия. В деня на неговия първи коментар редактор бе Таня Русева. Дотича в гримьорната, където си говорехме с Ани Цонева. Каза: “Елате бързо да видите моя кумец!”. (Била кума на Иван и Людмила.) Ние си говорим, не знаем кой й е кумецът. “Елате бе, елате да видите зетя на Тодор Живков!”, настояваше Таня. Отидохме в апаратната. Иван Славков, вече седнал зад бюрото, започна: “Английските вестници коментират посещението на Вили Бранд ...” И млъкна. Мислехме, че си поема въздух. Истината бе друга. Изчезнала му бе мисълта.
Случвало ми се е и на мен и е много неприятно. Иван продължи да мълчи. Започна отново: “Лондонските вестници коментират посещението на Вили Бранд...” Пак млъкна. И каза: “Извинете, не мога да продължа, изключете ме”. Режисьорът на пулт го изключи. Останахме вцепенени. Леда Милева, в бял костюм, долетя по коридора. “Кой е този, кой го пусна?”, повтаряше тя. Не е знаела, че това е зетят на Тодор Живков. Таня Русева - пребледняла, прежълтяла. Георги Ламбрев бе дежурен говорител на новините. Всички мълчим.
Иван Славков излезе от студиото, преметнал през дясната ръка бял шлифер. Тръгна по коридора и каза: “Извинете!”. Таня Русева попита: “Другарко Милева, какво да правим сега?”. “Каквото решите!”, отговори Леда Милева. Таня Русева написа текст, а Ламбрев го прочете: “Драги зрители, молим да ни извините, на коментатора му прилоша”. Гафът приключи, но се запомни. Урокът за мен беше, че в студио не се влиза без никаква податка, нещо, за което да се захване мисълта.
След време генералният директор Павел Писарев стана заместник-председател на Комитета за култура. Добър спомен имам от него. Нощем идваше в студиото на “Поп Андрей”, за да види как върви работата със записа на концертите и на телевизионния театър. Иван Славков пое поста му.
В дома на Мария Янакиева преди години: говорителите Анахид Тачева, Лили Ванкова, Веселина Александрова (първи ред от ляво надясно), Никола Филипов, Георги Ламбрев, Христина Христова, Любинка Няголова, Мария Янакиева, Николай Колев и Димитър Игнатиев (най-горе)
- Имали сте и немалко инфарктни моменти?
- Работата в дирекция “Информация” по онова време бе инфарктна. Ето какво се случи, когато бе подпален Партийният дом. Пред телевизията - тълпа. Пред студиото на новините дойдоха Йосиф Петров, най-възрастният депутат, и Радой Ралин. Ние с колегата говорител се срещнахме с тях. Казах на Радой: “Внимавайте какво ще кажете в студиото и как ще го кажете. Има разлика между митинг и телевизия”. Те призоваха хората да идат на митинг пред Партийния дом. Прибрахме се в дежурния блок на дирекция “Информация”. На дежурство беше Бойко Станкушев. Каза: “Отивам да снимам!”, грабна камерата и излезе. В това смутно време нямаше ръководители на телевизията, които да се мяркат вътре. Единствен Иван Гарелов влизаше и излизаше от студиото, както и ние, говорителите. Видях Явор Цаков, директорът на “Информация”, стоеше в коридора до студиото на “По света и у нас”.
Хора, които преди му се кланяха и влизаха в кабинета му, сега се правеха, че не го виждат
Това ме потресе. Попитах го: “Яворе, какво правиш тук?”. “Наблюдавам”, тъжно отговори той. Влизахме в студиото, четяхме новините и излизахме. Колеги, носили куфарчетата на властимащите по летищата, излизаха с два пръста нагоре. Първи демократи! Ние с Кольо Филипов гледахме и се чудехме как е възможна такава хамелеонщина!? После стана ясно, че е имало доста внедрени служители на ДС, които са били сред нас и са пишели доноси.
- Нека ви върна към днешния ден. Как са децата ви?
- Живи и здрави! Милена е флейтистка, направи успешен бизнес в Отава, създаде музикално студио с много ученици. Децата в Канада са разглезени, а образованието в началния курс е на принципа на играта. Едва в гимназията учениците се стягат, защото знаят, че им предстои влизане в университета. Милена се занимава и с детска психология, за да се справя с неочакваните ситуации в часовете. Измисли интересен метод с оцветяване на нотите и клавишите на пианото.
- Синът ви, Орлин, се върна в България, нали?
- Живота си посветих на децата си. Когато заминах за Канада при Милена, не знаех чужд език. За да спонсорираш някого в тази страна, трябва да имаш постоянен доход. Тежък период бе за мен. Нямах постоянна работа. Започнах в компания за високи технологии. Осем години от живота си посветих на Орлин. Никога не бях работила с ръцете си, винаги - с главата. Работехме с фибри, тънки влакна като косъм, които се вкарваха в малки тубички, полирахме ги на 45 градуса. После те се връзваха с други елементи. С тези продукти захранвахме американските подводници и интернет компаниите. Отивах на работа все едно в затвора.
- Тежко ви е било?
- Много, но имах до себе си близък човек. Става дума за канадския писател Кузма Тарасов. Вече живеехме заедно. Откарвайки ме на работа, питаше: “Как си?”. Отговарях по канадски: “Добре съм”. Телевизията ме научи на дисциплина, на прецизност и аналитично мислене. Напреднах. След няколко успешни предложения за подобрение на работата, отправени към моята мениджърка Едит, бях оценена, предложиха ми да подам документи за супервайзер и ментор. Явих се на интервюта и бях одобрена. Отговарях за производството на 40 човека. Работех 12 часа в денонощието.
Който си мисли, че в чужбина парите падат от небето, лъже се
Минах нов житейски университет. Подпомогнах сина си. Но той реши, че ще се върне в България. Работи на договор към Агенция за авторско право. Щастлив е с приятелите си.
- Смятате ли, че животът ви щеше да е по-добър, ако бяхте избегнали развода?
- Да. Щяхме да имаме семейно разбирателство. Всички грешки на родителите се плащат от децата. Децата на разведените родители страдат повече, отколкото понякога самите родители.
- Но вие случихте на съпруг в Канада!
- Преди да замина за Канада, имах много тежки моменти. Живея на “Орлов мост”. Последният трамвай минаваше в 2 часа през нощна, първият тръгваше в 4 сутринта. Шумно място, коли. Молех Бога да ми даде възможност да живея на село, където няма шум. Много ми харесваше Ивайловград, където ме бяха поканили да водя един концерт. Подариха ми ключа на града. Тихо и красиво, спокойно място. Мечтаех за него, но да има топла вода, електричество и телевизия, разбира се. И ако срещна добър съпруг в живота си, да не пие.
Сега съм в Отава. Живея на прекрасно място, шум няма! Има и топла вода, и електричество, и интернет. Колата си я карам. Човекът до мен не близва алкохол, макар че по произход е руснак. Интелигентен, активен в спорта, бивш бейзболист. Завършил е антропология. Сега е на 93. Всяка сутрин и вечер прави упражнения. Не говорим за възраст. Чувстваме се добре. Продължава да пише. Разчитам на неговата морална и физическа подкрепа.
През 2017-а получих инсулт.
Бях в инвалиден стол, след това на проходилка
Още се възстановявам. Докато съм в България, всеки ден се чуваме с мъжа ми. Повтаря ми: “Гледай си в краката, грижи се за себе си”. Това ми дава енергия и сила да продължа напред.
- В Канада посрещате наши артисти?
- Организирахме пристигането на казанлъшкия театър в Отава с Валя Балканска и един гайдар. Това бе първата група, която дойде. С техния спектакъл открихме културния сезон на българското дружество в Отава през 1996-а. Поканихме целия дипломатически корпус в голямата зала на университета в Отава.
После пристигнаха Искра Радева, Иван Балсамаджиев и Маргарита Хранова. Изнесоха прекрасни концерти. Плачех и хлипах от вълнение. Тогава си дадох сметка, че красотата на моя минал живот в България няма да се повтори.
- Много ли са българите в Канада?
- Когато създавахме българското дружество в Отава, в столицата и околността наброявахме около 1500 души. Продължават да идват млади хора. Малките деца в българското училище се увеличават. Кръжоците по фолклор и обичаи ги привличат. Всичко постигнато досега се дължи на доброволна дейност, свързана с името България. Докато бях председател на дружеството, поддържахме връзки с посолството.
- Можете ли да сравните времето, когато пристигнахте в Канада, с днешното?
- Сега времето е друго. Хората нямат нашата носталгия. Българите имат възможност по-често и свободно да се връщат в България, лятото да изпращат децата в родината. Има и вайбър и уатсъп, това е добре.
Лошо е, че за България в Канада почти не се говори
Първото интервю, в което се споменаваше страната ни, бе предаване на английската Би Би Си за Азис. Пропагандистко, недобронамерено. В 1 и половина през нощта Азис обясняваше как е бил бит и малтретиран в България. Едва ли не изтезаван! Не беше вярно. Възмутих се.
В един вестник пък бяха написали, че евреите са били избити в България през Втората световна война! Звъннах в посолството, съобщих за статията. Помолих дипломатите да реагират официално. Казаха, че ще се консултират с Външно министерство. Нищо не последва. От Външно дали инструкция да си мълчим по въпроса.
- Вашият съвет за външната ни политика?
- Трябва да се промени! България да излиза с добри положителни новини на международната сцена. Страната ни е една от най-красивите, с 4 сезона. Грях е спрямо нас, хората, които градихме тази държава, тя да бъде пренебрегвана. Грях е и към поколението, което идва. На сградата на парламента е написана истината за живота: Съединението прави силата. За това трябва да се замислят българите.
Ели КИРЧЕВА
