Дай бучката захар, журналисте от Москва! Така казва Ванга, когато при нея влиза Сергей Гризунов,  специален кореспондент в различни страни през 90-те години.

Същият този Сергей Гризунов, който в седемдесетте години е пристигнал в България и е работил в "Интерфилм".

По-нататък съдбата го среща с политици, военни, колеги от различни страни и най-неочаквано той се озовава в центъра на мощна политическа интрига, която може да причини ако не световна война, то мащабно стълкновение на Балканите. В романа си, Гризунов разкрива тайни по високите етажи през Белград, Москва, до Вашингтон.



Сергей Гризунов е дипломат от кариерата. Бил е главен редактор на известните  вестници „Московские новости”, „Новое русское слово”. Ръководил е Руската информационна агенция „Новости” за Балканите в Белград.  В средата на 90-те години  Гризунов е Председател на Комитета по печата на Руската федерация.



Понастоящем е професор в Московския държавен институт по международни отношения.

Питам го след премиерата на романа му  „Мостът на тайните” в софийската книжарница "Гринуич", каква е причината да определя себе си в книгата като „хедонист”?

-Защото съм! –отговаря.
- Признавам си, че владеенето на трудния занаят да умееш да пиеш, неведнъж ме е спасявал в моменти когато съм се сдобивал с конфиденциална информация. Когато съм искал да проникна там където вратите са затворени за повечето хора. Професията на журналист често е преплетена с разузнаването и съм изпълнявал деликатни и рисковани поръчения.

Неслучайно приятелите му разказват, че е ненадминат по вдигане на тостове, както и като покорител на  женските сърца. Определят го като душата на компанията.

- Коя от срещите му в България е оставила силен спомен у Гризунов?

- Това е срещата ми  с  вашата пророчица Ванга. При  прочутата  българска  ясновидка ме отведоха проблеми със здравето, но за щастие, не моите, а на генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев.

По това време работех в България – първата ми чужда страна, и там бързо завързах многобройни връзки. Онези времена бяха по-лесни, тъй като ние бяхме „братя“ за българите и доста народ искаше да поддържа контакти с журналист от „самата Москва“.

Разбира се, бях чувал много неща за Ванга, но нямах намерение нито да се срещам с нея, нито още по-малко да пиша за нея. Първо, нямах конкретна поръчка за това. Второ, изобщо не вярвах в съществуването на магьосници, врачки и снежни човеци…

Тоест, личното ми любопитство не ме подтикваше към нищо. Естествено, бях чел и чувал, че пророчествата на родената през 1911 година ясновидка често се сбъдват, а броят на привържениците ѝ расте.

Твърдяха, че посочила точната датата, на която ще започне Втората световна война, предсказала смъртта на българския цар Борис, половин година преди кончината на Сталин обявила скорошния му край.

Ванга изпреварващо знаела за нахлуването на съветските войски в Прага през 1968 година… Озадачаваше ме и още едно обстоятелство – самото име на българската пророчица – Вангелия, съкратено Ванга, което в превод от гръцки означава „носителка на благи вести“. Само че вестите, които тя съобщаваше на хората, далеч не винаги бяха благи.

Бях чувал, че Ванга много симпатизирала  на „руснаците“, както наричаха русите в България. Хората, които бяха разговаряли с нея, твърдяха, че Ванга си мечтаела да посети Москва, да отиде в Кремъл, да се разходи по „Червения площад“. И често говорела за това.

Но българските власти смятаха Ванга за национално достояние и не я пускаха по-далеч от София. Всъщност това беше третата причина, заради която не можеше и дума да става за среща с нея.

При Ванга често ходеха пратеници на политици и на държавни дейци, които искаха да разберат какво ще е бъдещето им. А много „големи хора“ инкогнито отиваха там лично и държавата нямаше намерение да изпуска от контрол контактите ѝ с такива личности.

Доколкото знаех, къщата ѝ беше буквално натъпкана с бръмбари. Много по-късно ми разказаха, че когато пророчицата си отишла от живота, от къщата ѝ в Рупите, където приемаше гостите си, изнесли цял контейнер подслушвателна апаратура.
 
Дисциплинирано предавах в Москва цялата информация, която идваше при мен. Дали самият аз вярвах, или не, си беше лично моя работа. Където трябваше, щяха да си изяснят нещата.

Започнаха да си ги изясняват, когато здравето на Брежнев се влоши. В Москва се вкопчваха във всеки шанс. Тогава Андропов, по това време бивш председател на КГБ, поиска подробна писмена информация за прочутата българска гражданка. Както ми съобщиха, той се запознал много внимателно с документа, който подготвих.

Добросъвестно разказах всичко, което знаех – че Ванга не само вижда събитията от бъдещето, но и дава ясна картина за състоянието на хората, които идват при нея, и за възможните промени на това състояние.

А понякога не си спестява и препоръки, свързани със здравето. Беше консултирала императора на Етиопия Хайле Селасие, президента на Румъния Чаушеску… Нашият Леонид Илич напълно се вписваше в тази редица.

Скоро посрещнах представители на Комитета в София. Дойдоха да преценят ситуацията на място. Обсъждаха се два варианта – среща с Ванга по време на официалното посещение на генералния секретар в София или отвеждането ѝ в Москва. Българските власти не се съгласиха с втория вариант. Оставаше само един.

Да стигна до Ванга ми помогна една любовница на Живков – тогавашния ръководител  на републиката. Тя беше част от партийния елит (в България на високи постове имаше доста персони от женски пол) и от нея получавах информация за семейство Живкови. Реших, че ще отида лично на мястото, където пророчицата живееше, и ще подготвя почвата.
 
Преди срещата прегледах още няколко информации. Те не засилиха доверието ми към Ванга. Например за мястото, където живееше, тя казваше следното: „Тук е имало древен град, унищожен от лава. В него са живеели великани, които носели сребристи ефирни дрехи…“ Да не би да са били космонавти?

Прекарах нощта преди срещата в къщата за гости. Преди да си легна, сложиха под възглавницата си бучка захар. Както разбрах от обясненията на гостоприемните домакини, захарните кристали трябваше да направят нещо като „снимка“  на мозъка ми.  А когато се срещнех с пророчицата, тя щеше да разчете и да разшифрова онова, което щеше да се отпечата върху тях.

На следващия ден прекрачих стаята на Ванга. Помещение като хиляди други. В средата имаше електрическа печка. Домакинята  седеше на дивана, застлан с покривало на сини и оранжеви ленти. В ъгъла на стаята седяха още три жени с безизразни лица. Не усетих нищо особено, освен някаква засилена възприемчивост към подробностите наоколо. Например лицата на онези жени моментално се забиха в паметта ми.

Ванга седеше с наведена глава, като че ли потънала в мислите си, вдигна лицето си и със силен и уверен глас каза:

– Журналистът от Москва, ела тук и седни.
Изпълних нареждането. Послушахме заедно тишината

–Дай бучката захар, журналисте от Москва.

Извадих от джоба си бучката захар и я сложих на масата, за да видя как ще я вземе. Сляпата жена уверено протегна ръка в правилната посока и взе бучката. Започна да я опипва. Правеше го така, сякаш със сигурност знаеше върху кои точки по този малък бял квадрат трябва да съсредоточи вниманието си.

Тя се обърна към мен и в този момент ми се стори, че погледна в душата ми. За собствена изненада точно такова бе усещането ми. И ми зададе простичкия въпрос:

– Ти имаш очила, които носиш по време на най-отговорните си срещи. Защо сега си ги свалил?
Това беше пряк удар по моето съмнение в силата на вътрешното ѝ зрение. Наистина носех очила, но реших, че тук ще мина и без тях.

– Занимаваш се с журналистика вече 12 години – продължи  Ванга. – Пишеш за политика, само че засега приносът ти не е голям. Но ще продължиш да се занимаваш с това. Краят на осемдесетте ще ти донесе големи успехи в работата.

Ще имаш три деца, а когато навършиш 42 години, ще станеш свидетел на голяма война, само че няма да ти кажа кой ще я започне. Тази война няма да бъде твоя, но тя пряко ще те засегне.

Исках да задам уточняващ въпрос за бъдещата война, но нещо ми попречи, стисна ме за гърлото. В тази стая говореше само Ванга. Сякаш предугаждайки въпроса ми, с все същия уверен глас тя обяви:

– Не се страхувай от войната! Тя няма да те докосне. Ще живееш дълго и ще надживееш много днешни и утрешни врагове и приятели…

Броят на годините, които щях да изживея, също прозвуча в тази стая. В това отношение Ванга ме зарадва, а доверието ми към ясновидката стана почти безгранично.
 
Каза ми и още нещо, която се отнасяше лично за мен, но аз наруших завета ѝ, за което се разплащам вече много години.

– Не вярвай на жените. Ще ги завоюваш лесно, но нито една няма да е истински привързана към теб…

Добре де, това беше лирическо отклонение. Но Ванга виждаше като на длан химията на моите усещания, проникнала в кристалите на захарта. Защото през изминалата нощ мислите за жените – и предишните, и бъдещите, наистина се въртяха в главата ми!

Тръгнах си от пророчицата  убеден, че срещата с нея поне няма да навреди на нашия висш ръководител. Само че за това вече отговаряха други хора.

Те явно не бяха успели да го настроят както трябва. Генералният секретар се отнесъл към посещението като към забавна атракция.

Когато влязъл в къщата на Ванга, Брежнев още от прага шеговито попитал: „Знаеш ли кой съм аз?“.
Последвал рязък и безцеремонен отговор: „Виждам, че е дошъл голям началник. Но ще станеш чучело, делата ти ще се разпаднат на парчета и ще се разтопят като лед напролет, а торните бръмбари ще започнат да пируват наоколо. Сетне всичко ще се възроди, но вече без теб…“

Генералният секретар на СССР бил толкова шашардисан от изключително странните думи, че се обърнал и мълчешком си тръгнал. С това срещата приключила. Сетне на помощниците им се наложило дълго да свестяват „скъпия Леонид”.

Всичко това журналистът описва в току що преведената и официално представена в „Гринуич” книга на Сергей Гризунов „Мостът на тайните”.



„Мостът на тайните“ е книга за връзката на журналистиката с разузнаването. Главният герой на пръв поглед се наслаждава на приятния статут на специален кореспондент в различни страни през 90-те години. Но както е известно, за всичко се плаща.

И затова в подземието на белградския му офис зад табелата „Сауна“ се крие мощна радиостанция, взета от атомна подводница. А журналистът е принуден да изпълнява деликатни и рисковани поръчения.

Животът му го среща с политици, военни, колеги  от  различни страни и най-неочаквано той се озовава в центъра на мощна политическа интрига, която може да причини ако не световна война, то мащабно стълкновение на Балканите.

Книгата, която авторът определя като „дипломатически роман“, разкрива тайни по високите етажи на властта от Белград, през Москва, та до Вашингтон. Читателят се пренася в Музея на еротиката в Берлин, в прочутия нюйоркски хотел „Уолдорф Астория“, където се решава съдбата на цяла една държава. 

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ