Светла му памет, за мене не съществува по-сложна личност от Юлиан Вучков измежду хората, които ми помагаха да се развивам професионално. Когато беше главен редактор на сп. “Театър”, той ме взе на работа в редакцията си през 1978 г., а аз все още бях II курс задочно по театрознание във ВИТИЗ. Скандално бе в това авторитетно списание редактор да бъде назначен, преди да е завършил висше образование по необходимата специалност. Одумваха язвително главния редактор, но той не обръщаше внимание на задкулисно проявяващото се недоволство.
Напротив, дори ми възлагаше да пиша “тежкокалибрени” материали, автори на които обикновено бяха вече утвърдили се театроведи. По-късно измисли и повери на мене авторството на рубриката “Хобито на театрала”, която списвах нетрадиционно и разкрепостено, за да робувам на тогавашната си амбиция за оригиналност.

Даже ме хвалеше пред колегите. Явно, макар и утвърден сред маститите театрални критици, той не робуваше на налаганата от Партията праволинейност и допускаше отклонения

С колежката Корнелия Дарева тогава водехме рубриките за чуждестранен театър и непрекъснато увеличавахме мястото, което те заемаха в последните страници на списанието. Юлиан не само не се противеше, но и ни поощряваше.

Помня, че веднъж бе командирован във Великобритания почти цял месец, за да се запознае с театъра там. След завръщането си той не криеше възторга си не само от спектаклите, но и въобще от начина на живот на англичаните. На няколко пъти го правеше в присъствието на всички редактори, без да изпитва страх от евентуални обвинения, че се е поддал на западното влияние.

А имаше от кого да се пази. По това време театралните критици все още бяха разделени на две непонасящи се групировки. По-ощастливена с власт беше тази с тартор режисьорът проф. Филип Филипов и в нея влизаха освен самия Юлиан Вучков, Севелина Гьорова и Владимир Каракашев. Начело на втората беше проф. Любомир Тенев и за негови хора се смятаха Чавдар Добрев, Васил Стефанов и Димитър Канушев. Последният ми беше групов ръководител във ВИТИЗ и ни учеше на критично писане във всекидневните ни часове. 

Работех и следвах раздвоен в страховете си от евентуални интриги и зложелателства. Но за щастие моите преподаватели не ме закачаха за Юлиан, бях дори отличник по всички учебни предмети. Докато Вучков беше по-заядлив и понякога ме провокираше. Всъщност аз се отнасях с уважение и към едните, и към другите, намирах враждата им за неуместна и излишна.

Тогава още нищо не знаех за нещастното детство, което Юлиан е трябвало да изживее

Младият театрален критик Вучков

Веднъж само Кирил Костов, заместник главен редактор на списанието, ми разказа, че когато двамата са били студенти по театрознание във ВИТИЗ, в своя първи курс Юлиан ходел на лекции по къси панталони, като намекна, че той навярно още не е имал дълги тогава. Нищо чудно да е било от бедност.

А веднъж Вучков седна в стаята на редакторите и посърнал ни сподели, че със закъснение е научил за смъртта на биологичния си баща. Каза, че не скърби за покойника, защото няма никакви спомени за него. Раснал е при разведената си майка, актриса във варненския театър.

После тя се омъжва повторно, като при втория й брак се ражда братът на Юлиан, Михаил Петров, популярен от младини актьор на Народния театър “Иван Вазов”.

Стана така, че служебните ни взаимоотношения бързо се преобразиха в приятелски. Той идваше да обядва у нас всяка неделя. Тогава бях женен за покойната вече студентка по театрознание Красимира Василева - Стоева, а нейна майка бе Людмила Георгиева, секретарка на Любомир Кабакчиев, председател на Съюза на артистите в България.

Естествено, докато се хранехме, разговаряхме предимно по театрални въпроси. Тъща ми бе богато информирана за личния живот на изтъкнатите наши театрали, Юлиан живо любопитстваше, но и той не беше по-малко осведомен.

И нещо, което напълно ме изненада: веднъж пуснах магнетофона и Юлиан веднага ме помоли да презапише някои от моите записи, предимно парчета на любимите ми английски групи. Не мина много време и той дойде със своя магнетофон един съботен следобед у нас.

Прослушвахме наред и ако нещо му хареса, го записвахме. Оказа се, че вкусовете ни съвпадаха - и двамата си падахме по лиричните блусове. Помня, че той не скри неудържимия си възторг от един хит на състава “Прокъл Харъм” - “По-бледо от светлината на сянката”.

Беше много щастлив с последната си голяма любов Диана

Просто ми беше невероятно, че същият този Юлиан Вучков бе автор на писаното преди десетина години публицистично и заклеймяващо есе срещу “магнетофонната младеж”... Как да си обясним тази промяна, освен като “растеж”, а писанието - като “грешки на растежа”?!

А че не му вървеше с жените, не му вървеше

В периода на нашето общуване не само че не беше женен, но и нямаше постоянна любовна връзка. Понякога, докато той гостуваше у дома ни, моята съпруга канеше някоя от своите приятелки. Такава жена винаги излизаше от нас заедно с Юлиан. Двамата ставаха двойка, но след две-три срещи се разделяха.

Мисля си, че инициативата за този разрив бе на Юлиан. Той просто беше много взискателен и критичен към жените, трудно му бе да понася недостатъците, които една дори дама не би могло да не притежава. А относно моето младо семейство, което в първите си години бе действително щастливо, той правеше следната положителна рецензия: “Само Васко може да търпи Краси и само Краси може да търпи Васко!”.

За жалост, тази негова констатация бе уместна все още не повече от две години, защото стигнахме до развод по взаимно съгласие. Но продължихме да се понасяме вече само като добри колеги и отговорни родители на единствената ни дъщеря Мила - мир на праха й - също поела стръмния и криволичещ път на театъра, но като актриса. 

Някъде по това време аз напуснах редакцията на сп. “Театър”, привлечен от друга месторабота, където щях да бъда по-самостоятелен. Юлиан Вучков не ми се разсърди и продължих да сътруднича на ръководеното от него списание. Просто той прояви великодушие, което рядко се среща сред хората на изкуството. А можеше направо да ми забрани влизането в стаята на редакторите...

Васил СТОЕВ
/вестник "Над 55"/