"Никой не може променя историята със задна дата и да осквернява паметта на стотици хиляди български родолюбци, дали живота си в името на това мъченицата Македония да се приюти в обятията на майка България", казва пред Епицентър бившият председател на Етичната комисия във Висшия съдебен съвет (ВСС) Ясен Тодоров.

Вижте цялото интервю:

- Българските прокурори и следователи искат паметник на американския президент Удроу Уилсън в София. Защо именно прокурорите и следователите излязоха с тази инициатива, г-н Тодоров, и защо точно за паметник на Удроу Уилсън?
- Прокурорите и следователите са хора с активна гражданска позиция и това не е първата инициатива с обществено значение, която те предприемат.

В момента тече кампания за събиране на средства, с които да бъдат закупени апарати за кръвна плазма за най-нуждаещите се лечебни заведения в страната. До момента прокурорите, следователите и служителите от администрацията са събрали над 150 000 лв., с които са закупени първите два чисто нови апарата. До края на годината предстои закупуването на още три рециклирани апарата.

Идеята за поставяне на бюст-паметник на президента Удроу Уилсън възникна именно в хода на тази дарителска кампания. Предстоеше навършването на 101 годишнината от подписването на Ньойския договор.

Искахме по този повод да предприемем някаква инициатива, която да обърне погледа на младото поколение към онези величави и същевременно трагични за България времена, както и към личностите, които са защитавали българската кауза тогава.

- Историците казват, че Удроу Уилсън е благодетелят на България. Ако той не беше се намесил в преговорите между победителите от Първата световна война, каква би била България днес?
- През 1919 г. българската делегация на Парижката мирна конференция е настанена в хотел „Шато Мадрид“ в предградието Ньой, където се намира под нещо като „домашен арест”.

Делегацията ни на практика е изолирана и лишена от възможността за активна външна комуникация, чрез която да отстоява интересите на страната ни. Същевременно представителите на Румъния, Гърция и най - вече на Сърбия не престават да заливат членовете на Парижката конференция с „доказателства за българските зверства“ по време на Голямата война, като обосновават с тях големите си териториални и финансови претенции към страната ни.

Сърбия съставя тритомна „Синя книга“ за „българското варварство” и въз основа на нея претендира за територия, представляваща една ивица с ширина между 20 и 70 километра по цялото протежение на западната ни граница с площ от около 12 000 - 13 000 кв. км. и население от над половин милион души. Сръбските претенции се разпростират над градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич.

Нашата делегация разбира, че Гърция ще претендира за Западна Тракия, но е имало опасения, че гръцките претенции може да се насочат и към територията на цялата бивша Източна Румелия.

Предполагало се е, че освен получените след Междусъюзническата война територии по линията Тутракан-Балчик, румънците ще претендират за всичко на североизток от линията Русе-Варна. За съжаление двете най-влиятелни страни-победителки Франция и Великобритания са били доста реваншистки настроени към победените Германия и Австро-Унгария и това тяхно отношение е копирано от трите ни съседки по отношение на нас.

Опасността територията на Царство България да се върне в пределите на Княжеството преди 1885 г. е била твърде реална.

В тази ситуация президентът Уилсън излага своята позиция, че новите следвоенни граници трябва да бъдат съобразени с етническия характер на населението, и че за да бъде един мир траен, то той трябва да е справедлив, като победените държави не трябва да бъдат подлагани на излишни и самоцелни унижения, защото това само ще предизвика огромно желание за реванш.

Становището на Уилсън успява да предотврати откъсването на още „жива плът” от нашата територия, но като цяло не съумява да промени унизителния характер на Версайските договори, които предопределиха случилото се точно след 20 години - началото на най-кръвопролитния конфликт в историята на човечеството - Втората световна война.


- Защо досега неговите заслуги са били „спестявани” на широката публика у нас?
- По време на социализма у нас Балканските войни и Първата световна война бяха определяни като завоевателни за нашата страна, което не е вярно.

Тези три войни са имали една единствена цел - осъществяването на българския национален идеал, т.е. събирането под една обща „държавна стряха“ на всички българи от Мизия, Тракия и Македония. За съжаление изгражданият 45 години стереотип в съзнанието на поколения българи трудно се променя. Като прибавим към това, че Уилсън е американски президент, то признаването на заслугите му по време на Студената война е било нещо абсолютно невъзможно.

- А след това?
- В годините на прехода българите имаха много ежедневни проблеми за решаване и погледът им към историята ни остана встрани от тях. Факт е, че много малко хора у нас са запознати с участието на България в Първата световна война, както и с причините, поради които заставаме на страната на Германия и Австро-Унгария.

В учебниците до 1990 година се учеше за т.нар. „Войнишко въстание”, но например и дума не се споменаваше за победите на ген. Тошев при Тутракан, на ген. Колев в Добруджа или на ген. Вазов при Дойран.

Но и в последните години доста бегло е коментиран този трагичен за България исторически период, както и участниците в събитията тогава и тяхната конкретна роля за нашата история.

Малко се знае например, че положителното отношение на президента Уилсън към България в голяма степен е повлияно от мнението на американския журналист Алберт Сониксен, който през 1906 година обикаля Македония с чети на ВМОРО и е много добре запознат с положението на българите както там, така и в Одринско.

С нашата инициатива се стремим да обърнем погледа на българина (особено на младото поколение) към онези трагични, но същевременно изпълнени с много достойнство и героизъм, времена за Родината ни.

- България може ли да претендира под някаква форма за ревизия на Ньойския договор?
- Юридически това е невъзможно, защото действието на Версайските договори практически е прекратено с включването на ангажираните с тях държави във Втората световна война. Настоящите граници на Република България са определени с Парижкия мирен договор от 1947 г., като в тях в сравнение с Ньойския договор от 1919 г. е включена и територията на Южна Добруджа, присъединена въз основа на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г.

- Има ли вече инициативата ви широка подкрепа?
- Инициативата е подкрепена до момента от много изтъкнати историци и общественици като акад. Георги Марков, акад. Антон Дончев, проф. Кирил Топалов, проф. Андрей Пантев, проф. Валери Стефанов, преподаватели от катедра „Българска история” към Историческия факултет на Софийския университет, ръководствата на Югозападния университет „Неофит Рилски” и УниБИТ, председателя на Нотариалната камара Красимир Анадолиев, председателя на синдиката на българските учители Янка Такева, председателя на комисията по отбрана към НС ген. Константин Попов, д-р Борислав Цеков, временния шеф на БФС Михаил Касабов, г-жа Лита Маркова - съпруга на покойния Георги Аспарухов - Гунди, художника Павел Митков и др.

Подкрепата си дадоха от Камарата на работодателите и индустриалците в България, както и от отделни търговски дружества, които изразиха и готовност за финансова помощ за проекта. За голямо мое учудване, а същевременно и радост, бяхме подкрепени и от директорите на три от най-големите болници в страната: ген. проф. Венцислав Мутафчийски (ВМА), проф. Борис Богов (Александровска болница) и д-р Славчо Близнаков (УМБАЛ „СВ. Анна”). Надявам се още много български родолюбци да дадат подкрепата си за тази наша инициатива!

- Казвате, че ви подкрепят родолюбци. Разделението на българската нация обаче настъпва именно след Ньойския договор. Днес отново сме настървени един срещу друг. Какво може да ни обедини?
- Ньойският договор слага края на период, продължил цели четири десетилетия, през който движеща сила за нацията ни е бил стремежът за осъществяване на българския национален идеал.

Първата световна война за дълго оставя на заден план решаването на националния ни въпрос. България изпада в дипломатическа изолация и в следващите години нейните правителства се стремят първо да я преодолеят, а чак след това да търсят мирна ревизия на договора.

Безспорно териториалните, военните и репарационните клаузи на договора нанасят изключително тежки удари на младата ни държава. С течение на времето обаче последиците от тях постепенно се преодоляват (особено военните и репарационните).

Но като най - тежко последствие от трите войни (и особено от последната) може би се явява разделението на нацията и убиването на нейния дух. Това разделение се прояви през следващите десетилетия чрез радикализацията на отделни обществени групи и крайната конфронтация между тях, довела да политически убийства, чудовищен атентат в центъра на столицата, три преврата и десетилетия тоталитарен режим след последния от тях.

За съжаление последиците от това разделение са видни и в наши дни, а перспективата за преодоляването им в обозримо бъдеще ние, от Камарата на следователите, виждаме именно в такива патриотични инициативи, обединяващи нацията ни.

- Коя е днес българската кауза? Кой е днешният национален идеал? И изобщо в сегашното глобално общество не сме ли изправени пред опасността от размиване на националното?
- Според мен днес това, към което трябва да се стремим, е именно обединението на нацията около каузи с непреходно значение. Ако тачим паметта на дедите си и познаваме историята си, националното чувство не може да бъде победено от глобализма. Ценности като вяра, семейство и отечество са основополагащи за идентичността на една нация. Докато успяваме да ги съхраним, държавата и народът ни имат бъдеще.

-  Спорът ни с днешна РСМакедония носи раните от времето на Тито и Сталин, а и преди това. Ще успеем ли да преодолеем наслоената омраза, фалшификациите на историята и жестоката пропаганда, която трови отношенията между исторически братя?
- Днешният спор е в резултат на провежданата от късната есен на 1912 г. и до момента политика за изтриване на българското национално самосъзнание у населението във Вардарска Македония. След Ньойския договор бившата османска провинция влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци (впоследствие Кралство Югославия) под името Вардарска бановина.

Терорът над българското население в периода 1919-1941 г. е ужасяващ. Той много добре и достоверно е описан в книгата на френския публицист Арни Пози „Войната се завръща”.

Начинът, по който е посрещната българската войска от местното население през 1941 година, обаче показва, че югославският кралски терор не е свършил своята работа и не е могъл да превърне българите във Вардарска Македония в „прави сърби”.

Поради тази причина след 1944 година югославското комунистическо правителство сменя своята тактика. Разбрало, че не може да превърне българите в сърби, то решава да приложи коминтерновската идея за създаване на отделна македонска нация, която да няма нищо общо с българската.

Бруталността, с която това е правено, надминава дори злодеянията от времето на Александър Караджорджевич. Десетки хиляди български патриоти са убити, а стотици хиляди гният по затворите и в Титовите концлагери. Под диктовката на Сталин в този период управляващите в България са на път да извършат едно от най-големите национални предателства, а именно предаването на Пиринска Македония на Югославия.

За голямо съжаление десетилетията антибългарска пропаганда, както и изкривяването и преиначаването на историческите факти, са довели до негативно отношение към България от страна на голяма част от населението на сегашната Република Северна Македония. Пътят за преодоляване на противоречията между двете братски държави е обективният прочит на историята.

- С оглед на този обективен прочит днес РСМакедония ни упреква, че ние искаме да им наложим как да се самоопределят и това се превръща в огромен проблем.
- Никой не може (и не иска) да наложи на западните ни съседи как да се самоопределят и как да наричат езика, на който говорят в момента. Но никой не може променя историята със задна дата и да осквернява паметта на стотици хиляди български родолюбци, дали живота си в името на това мъченицата Македония да се приюти в обятията на майка България.

 -  Защо Европа не ни разбира по отношение на РС Македония и какво трябва да направи българската държава в това отношение?
- Безспорно България има огромен интерес РС Македония да стане член на голямото европейско семейство.

По този начин ще отпаднат всички прегради пред взаимоотношенията ни в областта на търговията, енергетиката, транспорта, туризма, културата и останалите обществени сектори. По естествен път ще се случи това, което стана в Северна Гърция след влизането ни в ЕС през 2007 година. Но ние сме народ с национално достойнство и не можем да позволим никой да се гаври с историята ни.

- Как да го обясним това на Европа?
- Ако Европа е толкова загрижена за отношенията ни с РСМ, нека първо ЕК се запознае с историческите факти за издевателствата след 1944 г. и ЕП да се произнесе с нарочна резолюция, която да осъди терора над българското население в бившата югославска република Македония.

Всъщност, ако иска да стане част от цивилизована Европа, самата РСМ трябва да осъди престъпленията на югославския комунистически режим във Вардарска Македония. В противен случай от нас ще се иска да признаем и да се съобразяваме с резултатите от една престъпна и антихуманна политика, притежаваща и някои от характеристиките на геноцид.

- Днес обаче отношенията ни с РСМ са в най-ниската си точка от времето на признаването на тази държава от страна на България. Защо допуснахме това? По-кой път да минем, за да се сближим отново?
- Народът на РСМ не само не ни е враг, напротив той е най-близкият до нас народ. Но, за да се сближим отново, скопският елит трябва да има куража и смелостта да развенчае историческите заблуди, които сам е налагал през последните 75 години.

България е най-големият, най-искреният и най-естественият приятел на независимата и суверенна държава РСМ. Само от нашите братя от двата бряга на Вардар зависи дали ще осъществим заедно това, за което цял живот са се борили Даме Груев и Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов. Всичко това е лично мое мнение, което не ангажира Камарата на следователите в България и Прокуратурата на РБългария.