Моите баби, и двете, бяха отрудени, но доволни от живота жени. Никога не съм чувала някоя от тях да е мечтала за принцове на бели коне, почивки в луксозни хотели, “вила на три етажа и мерцедес в гаража”. Те сигурно биха определили мартинито като развалено вино, а мохитото като капки за стомашни болки. За тях това да няма война и да има работа и храна е било повече от разкош. 

Практически, те са се радвали и на всеки мъж, достатъчно е било “да не бие, пие и кръшка”. Голяма част от времето, когато не се трудели къртовски и не раждали деца, бабите ни създавали буквално от нищото домашен уют. (Значението на тази дума техните наследници да потърсят в тълковен речник.)

Как се стигна дотам, че ние, техните внуци, сме недоволни от всичко, което имаме или нямаме? 

Какво ни вкара в капана на големите претенции?

Защо вярваме, че сме родени за по-добър живот? Ще бъдем ли някога щастливи? Кои сме ние? И какво наистина заслужаваме?

Моето поколение не помни гладни години. Ние не сме ходили пет километра в кал и сняг до училище, за да се вкопчим настървено в книгите. Напротив, нашите родители “даваха мило и драго” да ни вкарат в елитни училища, където учителите буквално изливаха в човките ни сдъвкана информация. Не ставахме в пет часа, за да помагаме на къра.

Не, нас ни будеха в последната минута преди тати да ни откара с колата, а топлата закуска ни чакаше, заредена на масата. Нас ни възпитаваха, че всички са ни длъжни. Мнозина от нас родиха по едно дете, само по едно. То израсна в пълен егоизъм и днес вече даже едно дете не иска да роди. Децата ни дори не разбират защо трябва да се грижат за някой друг. Инфантилните мъже очакват жена им да замени напълно майка им.

Жените пък хукнаха да търсят застаряващи богаташи, че да им увиснат на шията, за да не се налага да работят. Правнуците на моите баби не просто не желаят да работят на полето или в завода, те въобще не желаят да работят. Внуците мечтаят да са като Бил Гейтс, ама не толкова можещи и успешни, а само толкова богати.

Да седят на шефското кресло, парите да текат край тях и единственото усилие, което искат да вършат с ръце, е това: да гребат с пълни шепи. Те по цял ден могат да седят пред компютъра и да изграждат мними ферми, но да излязат навън и да си цапат ръцете с истинска работа?! Пази Боже! Внучките са още по-зле. Тотален мързел! Съвременният идеал за успяла жена е безделницата, “удушила” някой моден богаташ.

За тях Джордж Клуни е най-ниската летва, под която всички мъже са “просто нищожества”. При това мутродържанките въобще не подбират, налитат на всеки, който покаже пачка, игнорирайки всички закони на търсенето и предлагането. Пазарът буквално е залят от хищни безделни хиени. И ако сравним края на миналия век и началото на този с който и да e друг период от човешката история, обективно 

ние живеем много по-добре и лесно от нашите баби

Субективно обаче отвсякъде се носят стонове на недоволство и мрънкане. Реквием на погубените надежди. Реват, пардон, пеят непризнатите, самозвани гении. Да, днес никой не иска да е нещо по-долу от гений. Точно както никой не иска и да работи, създава, отдава или споделя!

Преситени самозванци - ето това сме ние. Нашето нещастие се крие в преситеността.

Мнозина от нас още помнят вкуса на прясно изпечен хляб, намазан със свинска мас и поръсен с червен пипер. Затворете очи и сравнете това чувство с онова, което изпитвате в луксозен ресторант след консумация на калмар, полят с ананасов сок. Ресторантите не могат да ни изненадат. Морски дарове и в частност даже осмокраки твари се продават вече и в супермаркетите.

Пак от там може да се купят и екзотични плодове. А алкохолът се лее като река... Ние просто сме се ояли. Прекалено много и лакомо ядем. Много лесно достигаме до всичко. Не ценим парцалките си от миналогодишната колекция, забравили как нашите майки ловяха бримките на чорапогащниците си. Мрънкаме, когато климатикът в колата не работи. Всъщност само това правим - мрънкаме и плюскаме. На нас всичко ни е малко и нищо не може да ни зарадва.

За да бъдеш щастлив, просто трябва да се ограничаваш. Неслучайно в религиите (почти във всички) е отредено специално място на постите. Колкото по-гладен е човек, толкова по-вкусна е храната. Колкото повече се пресищаме, толкова по-нещастна е душата.

Даниела ВЕЛИКОВА