За хората от Стефан Караджово Наталия Корчемкина и Ина Рогова са просто две добри съселянки. От седем години живеят при тях и вече са си станали близки. Мнозина спират, за да погледнат двора им, изпъстрен с красиви фигури, срещат ги в магазина, заедно кръстосват просторния площад с паметника на Войводата, родил се тук и дал името на селото им.

Малко  караджовци обаче знаят, че Наталия е едно от най-известните имена сред керамиците в света и е заслужил художник на Русия. Ина пък, е филолог, преводач от английски, с интерес към изкуството. Така се запознали. Ина дълго се задържала в ателието на художниците и не криела възхищението си от това, което правят. Докато веднъж Наталия настояла: "Не гледай, ами  взимай глината и почвай да ваеш". Така преводачката открила следващата си професия и бързо напреднала в нея. Срещата на двете дами се оказала фатална и те повече не се разделили.


- Наташа как стана така, че едно селско момиче, от затънтен край,  достигна до световните върхове на карамичното изкуство?

- Аз съм от Белая Холуница, Кировска област. Баба ми рано овдовяла и сама възпитавала седемте си деца. Късно вечер, щом се върнела от завода, брояла краката им под завивката и така разбирала дали всички са си вкъщи. След като напуснали родното село, родителите ми заминали в Молдова, после в Украйна, там ги заварила Втората световна война. Под бомбите, заедно с двете ми по-големи сестри, се прибрали на село, където съм се родила.

- Кой ви насочи към рисуването?

- Моята учителка ми препоръча да постъпя в рисувално училище. Бях съвсем неподготвена. Когато отидох на изпита, нямах дори и молив. Не знаех, че ще са необходими бои и хартия. Децата ми дадоха... и ме приеха. По-късно станах студентка в престижния лениградски университет  по изкуствата "В. И. Мухина". Завърших и заминах в Салават, Башкирия. Градът е създаден от затворници и военнопленници през 1940 година. Там имаше голям завод за стъкло, работих по създаване на нова модели от кристал. Условията в този край са много тежки. Трудно се издържат и две години, аз останах четири.

- Защо избрахте каремиката, тя е работа повече за мъже?

- Наистина. Докато бях студентка си казвах, че този материал не е за мен.  Но отидох да живея в Перм, там намерих добри условия, започнах да се увличам и да правя по-големи скулптури. В Перм се срещнахме с Ина и вече 33 години сме тандем.

- Работили сте много извън родината си?

- Първото ни излизане от Русия бе в САЩ и това се оказа много важно за творческата ми съдба. Успях да покажа успешно своите работи и да открия за себе си онази Америка, която никак не отговаряше на стериотипните представи на руснаците за американците. Годините след 2003-та се оказаха един много активен период. Правихме изложби и участвахме в симпозиуми в големи градове на Русия, включително и Москва, в Беларус, Доминиканската република, Хърватия, Черна гора, Испания.

- Как и защо решихте да живеете в Стефан Караджово?

- За първи път дойдохме в България на гости на приятели в село Хлябово, на самата граница с Турция. Много ни хареса. Започнахме да се оглеждаме за някакъв имот. Удивиха ни цените. За парите, с които тук можехме да купим къща, в Русия не продават и стая в комуналка. Отначало мислехме, че ще бъдем в селото от време на време, но това се промени и ето, че вече седем години сме постоянно тук.

Преди това живеехме в Перм, там е студено, небето е сиво, ателието ни е далеч от жилището. Тук е топло, събуждаме се сутрин и веднага  можем да започнем работа. Условията са много добри. Мечтаем само за пещ на дърва. Огънят гали глината различно от електричеството  и предава неповторими нюанси на материала.

- Бързо станахте и членове на Съюза на българските художници? Как ви приеха в гилдията?

- Скоро, след като пристигнахме, ни потърси Сашка. Видя каталога, някои от работите ни. Каза, че такава керимика не е виждала и без много приказки започна да звъни по телефона. Скоро ни приеха и това беше голяма изненада за нас. Направихме и голяма изложба в ямболската градска галерия „Жорж Папазов“. Нарекохме я „Навигация". Отзивите  бяха много добри.  Въобще, българите са много доброжелателни.

- Вие правите първото огнено шоу в България и то тук, в село Стефан Караджово. Бихте ли разказали повече за това, което наричате "горяща  скулптура" и за което знаем по малко?

- За първи път огнено шоу е направила датчанката Анита Хол, през осемдесетте години. Какво представлява то: Върху пещ се гради карамична скулптура. Работата е бавна и трудна, още повече, че нашата беше висока две метра. Фигурата се лепи парче по парче и може да се разпадне всеки момент. Това се случи почти на финала на наши колеги в Италия. Когато е напълно готова, тя се завива с огнеопорно одеало, а отдолу се пали огън, за да я пече.

Това продължава до осем часа, а температурата достига до шестотин градуса. Представете си, навън е жега, а художникът не се отделя от огъня и непрекъснато хвърля нови дърва. Вечерта, когато падне мрака, одеалото се маха. Открива се неописуема гледка. Скулпурата гори като жива, а пламъците се проточват от отворите, които предварително са оставени от автора. Разбира се, после фигурата остава като част от пространството завинаги. Някой обаче, бързо разруши нашето произведение и така селото ни се лиши от него. Кой го е направил, така си и не се разбра. Остана спомена от празника, на който се събраха хора от цялата околност и много се радваха.

- Къде и колко пъти сте правили такова огнено шоу?

- Общо девет пъти: в Ямбол, два пъти в Черна гора и в Русия.

- Наталия, и вие, и Ина, сте рускини. Какво мислите за войната, която вашата страна води срещу Украйна?

- Ние сме против всякаво насилие. Путин и путиновци еднакво убиват и руснаци, и украинци. Това трябва да спре, трябва да се договорят.

- Имате ли приятели украинци? Чувате ли се с тях?

- Учила съм  в Петербург. Там имаше и керамици от Украйна. В Киев една много добра художничка и галеристка, с която бяхме на симпозиум в Китай, ни се обади и каза, че живее в бомбоубежище. Друг приятел от Харков, който прави големи скулптури и има много престижни награди, включително и в Япония, се крие с жена си и дъщеря си в някакво скривалище, което си е изградил сам. Той написа писмо на английски, което публикува в мрежата. Така, че знаем какво става и се молим всичко да свърши с по-малко жертви.

Интервю на Исак ГОЗЕС