Красива. Подредена. Гостоприемна. Видяхме България такава, каквато най-много обичаме да я описваме.
Причината страната ни да изглежда като картичка – и на живо – е едно от най-големите спортни събития в света – Джиро д’Италия.
В последните дни активно се говори за колоездачната обиколка, заради която цял свят беше вперил поглед и в България, откъдето състезанието стартира.
Няма такава реклама, каквато Джиро д’Италия ни направи – само за 3 дни!
От телевизионните кадри страната ни изглеждаше като витрина.
Хеликоптери показваха жълтите полета от рапица, безкрайното синьо море, величествените планини, красивата природа, украсените градове и стотиците развълнувани хора. Коментаторите не криеха изненадата си от публиката, защото навсякъде имаше хора, които посрещаха колоездачите като на празник.
Българите преливаха от гордост и вълнение и в социалните мрежи!
И наистина това събитие се превърна в празник. Защото надхвърли чисто спортната идея и се прерасна в социален феномен.
Да, България изглеждаше като витрина. Само че зад красивата картина стои една доста неудобна истина – пътищата ни не станаха добри случайно.
Станаха добри, защото трябваше.
За да мине Джиро д’Италия трасето трябваше да отговаря на строги стандарти.
Настилката да е перфектна – без дупки, кръпки или неравности. Да има ясна и точна маркировка и обезопасени завои в критичните участъци.
А у нас, знаем добре, дупките са правило, не изключение.
При скорост от 40-50 км/ч., каквато често се поддържа в колоната, дори малка неравност носи риск, не само дискомфорт. Риск от падане, от травма и от масов инцидент.
Затова в професионалното колоездене дупките не се коментират, а се считат за предварително елиминирани.
Елиминирани бяха и в България, където до болка сме свикнали с тях. И то за седмици. Поне в рамките на 543-те километра, които бяха на родна територия.
Общата дължина на тазгодишното издание на Джиро д’Италия 2026 е 3459 километра.
На много места у нас беше подменен асфалтът, а маркировката се чертаеше наново. Цели отсечки придобиха вид, който иначе чакаме да видим с години.
Затова резонно питаме:
След като може за Джирото, защо не може и за хората?
Изведнъж дежурните оправдания останаха на заден план и действията просто се случиха. Появиха се, разбира се и контрастите. Както винаги..
В Бургас и региона всичко изглеждаше на ниво – настилка, организация, визия. Градът буквално светна. Подреден, украсен и мислещ в перспектива. Неслучайно кандидатства за Европейска столица на културата през 2031 г.
Бургас беше пример как се прави.
В Несебър красотата също възхити – и нас, и цял свят.
На няколко десетки километра от столицата обаче картината беше различна.
Отсечката Костенец – Самоков се превърна в символ на другата България – асфалт на вълни, маркировка накриво и компромис, който не само дразни окото, но и създава съвсем реален риск.
Криво трасе, което спешно трябваше да бъде ремонтирано след ремонта…
И така стигаме и до най-точния обществен коментар, който се роди от само себе си, като следствие на този очебиен контраст.
Хората започнаха да се шегуват, че искат Джирото да минава всяка година през България. Да мине през техния град. През техния квартал. По техния път.
Да мине дори през АМ "Хемус", която се строи от 1974 г. и още чака своя финал.
Пожелават си, ако може и Тур дьо Франс да мине през България.
Шегата е добра. Но истината зад нея е още по-добра.
В крайна сметка стана така, че едно колоездачно състезание показа нещо, което институциите с години не успяват да убедят хората – че може да се работи бързо, може да се работи качествено – когато има натиск и контрол.
И че проблемът никога не е бил само в парите.
Джиро д’Италия ни подари всичко това с гостуването си, но си тръгна. Колоездачите продължиха по трасето в друга държава. А у нас остана един въпрос, който няма да изчезне скоро:
Трябва ли винаги да чакаме някой отвън, за да направим нещо както трябва вътре?
Защото Джирото направи невероятна реклама на страната ни пред цял свят, показа най-хубавото лице на България. Но в същото време освети и най-стария ни проблем.
Не че не можем.
А че го правим, само когато ни гледат и изискват от нас.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
