Пак сме на прага на политически избори. А след тях сякаш по-лесно легитимираме илюзиите за промяна, защото отдавна сме участници в един подвижен парадокс:
гласуваме, но не избираме – участваме, но не управляваме.
Избирателната активност в България често пада под 40%, показват данни на ЦИК. По-тревожното е, че тази "актуалност" вече е хронично състояние.
Често чуваме, че купуването и продаването на гласове е престъпление.
Само че това е и признание – за провал на доверието!
И не е необходимо да навлизаме в дебрите на голямата политика, за да стигнем до този извод. Защото купеният вот, освен мръсна практика, е и културен модел.
Проблемът не е само в политиката, въпреки че там е най-видим. По-дълбокият дефицит идва от културата на тарикатлък, която обществото ни изповядва от време оно.
Идеята "да минеш метър", "да заобиколиш правилата" и да разчиташ на двойни стандарти винаги е на ръка разстояние.
Просто защото е по-лесно.
Всъщност не продаваме гласове само в прекия смисъл на думата, а просто сме свикнали всичко да има цена.
Купеният вот е огледало на всички ни – без изключение. Дори и на онези, които гласуват редовно. Защото когато обществото боледува, никой не остава напълно здрав.
Всеки е допринесъл – с действие или с бездействие. И никой не може да излезе напълно чист от това, колкото и да му се иска.
Когато говорим за такава диагноза и за държава, в която изборът е заменен с оферти, а бъдещето с дребни банкноти, подадени на ръка, уви, интерпретацията трудно може да бъде друга.
Забелязали ли сте, че когато се говори за купен вот, сякаш става дума за пореден инцидент?
Сякаш се случва "някъде там" – в махалите, в периферията, в онези невидими зони, които удобно изключваме от понятието "общество".
Само че няма как да бъде изключено. Дори и когато истината не звучи удобно.
Купеният вот е следствие на много неща.
На бедността, която притиска до степен, в която изборът изчезва.
На социалната среда, в която 50 лева – или дори 50 евро – не са подкуп, а просто шанс за оцеляване.
На държава, в която липсва перспектива, но има достатъчно вакуум за практики от типа "помощ срещу подпис" и "глас срещу бъдеще".
България остава сред страните в ЕС с висок риск от бедност и социално изключване, показват данни на Евростат. И това не е просто статистика, а е средата, в която всеки глас има своята цена.
А когато гласът има цена, изборът изчезва.
Това е същинският проблем. Не толкова, че някой купува, а че все повече хора не вярват, че имат какво да защитят.
Затова и ниската избирателна активност вече никого не изненадва. Не идва в резултат от апатия, а е осъзнат отказ за участие в система, в която резултатът изглежда предрешен, а гласът – обезценен.
В такава среда лесно се стига до най-опасната трансформация – тази, в която купеният вот престава да бъде престъпление и се превръща в култура.
Култура на уреждането, на връзките и на вечното българско "няма как", което отдавна е заглушило съзнанията и съпротивата.
Вече отдавна не продаваме гласове. Продаваме принципи – удобно и без много шум.
И после се чудим защо ни управляват така, както сме се договорили да ни управляват.
Защото изборите не произвеждат власт, а я отразяват. В общество, в което едни продават гласа си от нужда, а други – от безразличие, но резултатът и в двата случая е един и същ:
Откраднато бъдеще.
И може би най-неудобната истина е тази – че никой не ни е купил.
Ние сами сме се продали!
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
