В последните дни трамваите в София се "надпреварват" да дерайлират. В последните месеци същото се случва и с влаковете. Но май държавата е изпреварила – и двете.
Червеният светофар на самозабравата не просто сигнализира проблема, а направо заслепява!
Всички познато цъкат с език. А онези, от които зависи промяната, само прехвърлят отговорността като топче за пинг-понг.
Ако някой наистина искаше да реши проблема – вече щеше да го е направил.
Ако властта имаше топки – нямаше да се крие зад полата на колективната безотговорност. (Без извинение!)
А ако онези с властови инструментариум не бяха толкова безопасни игли, нямаше да има нужда и от този цинизъм!...
Цинична е лекотата, с която се случват инцидентите.
Цинични сте и вие, дами и господа, които взимате "важните решения" – в кабинетите си, в пленарната зала.
Цинизмът е в ехото от надвикванията ви, което заглушава всеки смисъл. В моментите, в които може да се действа бързо, но все се отлага.
А през това време инцидентите се трупат със скоростта на светлината. Жертвите – също. Само че – в полза единствено на сухата статистика.
А токът в тази държава явно отдавна е спрял – иначе щяхме ли да го плащаме с нечовешки лихви?!
Цинизмът ли е прекален?
Иронията ли ви идва в повече?
Добре. Нека тогава първо попитаме друго:
- Може ли столицата на една европейска държава да бъде заложник на хулигани?
- Може ли нормален човек да дърпа аварийната спирачка на превозно средство – за забавление?
- Може ли напушен с райски газ келеш да се врязва в автобус?
- Може ли друсан тийнейджър да влети с АТВ в заведение и да убие хора?
- Може ли заради прокъсани въжета за парашут дете да загине пред очите на майка си?
- Може ли войната по пътищата да се разраства с всеки месец?
Може. За съжаление – в България е възможно всичко това!
И затова цинизмът и иронията са си на мястото.
Просто списъкът с безумия е дълъг – точно колкото е дълбоко и заобикалящото безхаберие. А точната дума за него е: Келешлък!
Той е по-заразен от чума! По-устойчив от всяка ценност! Истинска епидемия!
Да, можем да говорим за дерайлиралите трамваи.
Можем да се хванем за инструктажа на ватманите и да ги сочим с пръст.
Можем да припомним, че трамвайните мотриси и релсовият път в София не са подменяни от над 30 години.
Можем да се върнем и към влаковете – при които дерайлирането се е превърнало в месечно събитие.
Можем да разширим обхвата на вината до безкрай – и пак ще сме прави.
Но за съзнателния роден келешлък думите не стигат!
Той провокира жертвопотока със същата лекота, с която депутатите гласуват ваканцията си. След като всички останали решения им отнемат седмици, месеци, дори години…
Обикновеният келешлък винаги оцелява! Нищо не го плаши.
И най-страшното е, че никой не иска да го уплаши.
Никой не иска да го спре. Да го изкорени!
Големи са само обещанията – но очевидно те не идват от големи хора.
Изтърка се дори и онова сравнение, че "ако това се беше случило в която и да е друга европейска държава, щеше да бъде пресечено моментално".
А у нас няма шанс.
Е, още ли ви идва в повече цинизмът? Вулгарността?
Ами, тогава хващайте бързия влак, келеши. Защото надеждите на хората угаснаха като свещичките, които палят за онези, които са загубили.
Сетете се някъде там – между коловозите – за знаменитата фраза на Великия комбинатор от "Дванадесетте стола" на Илф и Петров:
"Спасението на давещите се е дело на самите давещи се".
И сега си представете тази фраза на фасадата на Народното събрание.
Вероятно ще пасне от раз!...
Ако се обърнем към историята, ще видим, че уроците, които сме си взели от грешките, са обидно малко. За сметка на повтарящите се – до втръсване – грешки.
Да сгрешиш е човешко – да. Но да повтаряш една и съща грешка отново и отново – това вече е върховна глупост!
А още по-глупаво е да знаеш, че историята се повтаря – и съзнателно да повтаряш грешките й.
След един от последните инциденти в София – с дерайлиралата рано сутрин трамвайна мотриса край Румънското посолство – това усещане се затвърждава.
Ако случилото се беше станало само два часа по-късно, броят на жертвите, за които днес щяхме да говорим, щеше да е непоносим.
Точно толкова непоносима е и липсата на реакция.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
