Често си говорим за ремонти. В повечето случаи – некачествени. А доказателствата са под път и над път.
Докато спорим за поредния некадърен участък или милионите, излетели като прах в канавката, рядко се замисляме за пътя до резултата. А в него се крият
отговори, които разтърсват далеч повече от обичайните пробойни.
Защо се превърна в тенденция да ни обещават "европейски пътища", а вместо тях да получаваме капани с гладка повърхност и дълбоко вкоренена измама?
Риторичен е въпросът – почти толкова, колкото и отговорите.
Асфалтът у нас не просто се пропуква –
той разголва цялата философия на строителния грабеж,
в който евтиният варовик не е просто материал, а символ.
Символ на една национална трагикомедия с фатален край, в която дори пътят е жертва на лъжа, положена на няколко метра дълбочина… и на милиони левове разстояние от истината.
Камъкът на раздора
Нека започнем с нещо, което в нормална държава би било недопустимо: в България масово се използва варовиков чакъл за асфалтовите настилки.
За сравнение – по света основният стандарт изисква базалтов чакъл с твърдост 7-8 по скалата на Моос (скалата, създадена от Фридрих Моос през 1812 г., служи за определяне на относителната твърдост на минералите).
Варовикът има твърдост само около 3, което го прави крайно неподходящ за целта – тъй като е мек, крехък и бързо изронващ се. И така стигаме до познатата картина – нов асфалт, който "остарява" още преди да изсъхне боята на маркировката.
Да видим и какво точно представлява базалтът.
Това е вулканичен камък със силна устойчивост на натиск, износване и температурни колебания. Точно затова той е стандарт в Германия, Норвегия, Австрия, Великобритания и Япония – навсякъде, където инфраструктурата се мисли не за сезона, а за поколения напред.
Базалтът предлага по-здрава повърхност, съответно по-дълъг експлоатационен живот, по-малко прах, по-добро сцепление при дъжд и сняг.
На места с тежък трафик, камък като базалта, намалява нуждата от чести ремонти и пести бюджет в дългосрочен план.
Иновативно лицемерие
Това е камък, който у нас просто не НЕ се използва. Вместо това всяка година слушаме познатата плоча: "Ще използваме нови технологии, ще правим трайни настилки, ще бъдем като Германия".
Реалността обаче е по-близка до абсурда, отколкото до Берлин!
Истината е, че нито технологиите са "нови", нито подходът – европейски.
Ще кажете – е, да, но там влагат по-качествени материали съобразно по-високия си жизнен стандарт. Това е вярно, само че милионите, които се изливат у нас системно за едно и също нещо, което постоянно се "ремонтира", отново и отново, съпоставени с подобен "по-висок стандарт", звучат направо престъпно!
У нас липсва задължителното измерване на сцепление, което в много държави се прави със специализирана техника – SCRIM, GripTester, Pendulum Tester.
И това не е лукс, а елементарна безопасност, която показва дали пътят е безопасен при дъжд, сняг или аварийно спиране.
В България важи едно просто правило: ако е "равен" – значи става.
А че става капан – разбираме едва, след като гумите отнесат живота на някого.
Пак ще надникнем как го правят по света.
В Германия, според BASt (Федералният институт по пътна безопасност), всеки участък от основната пътна мрежа минава регулярна проверка на повърхностното сцепление – веднъж на 3-4 години.
В Обединеното кралство има законодателно изискване за минимално ниво на сцепление. Ако пътят падне под тази стойност, ремонтът е задължителен.
А у нас? Нито норматив. Нито контрол.
Когато един път се строи с поглед, насочен повече в бюджета, отколкото в бъдещето, той става метафора на всичко евтино, временно, фалшиво и опасно. И не, това не е въпрос на ресурси – България разполага с базалтови находища!
Въпросът е на избор!
А изборът винаги е политически..!
Никой не краде от базалт. Но от варовик – ДА!
Затова и метафората за българската действителност тук, за жалост, е съвсем уместна –
базалтът е непробиваем, варовикът – удобен за сметки без кръчмар!
А да говорим за иновации, докато продължаваме да слагаме пластове варовик върху пластове лъжа, е престъпление! После да го наричаме "модернизация", а дори не измерваме сцеплението – това е вече присъда – за шофьори, за пътници, за цялата държава.
Защото пътищата не са просто транспортна връзка. Те са лакмус за управлението! И ако по пътя към Европа караме върху варовик – не се чудете защо буксуваме..!
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
